Девет
– Една кутагула, прия? – попита Аран и поднесе на Нийла блюдо с многослойни сладкиши.
– Не, благодаря ти, пита-джи – отвърна тя.
Аран хвърли разтревожен поглед на жена си. Остави блюдото на масата и взе друго.
– А помпасума?
– Не, не съм гладна. Та, както казвах...
Нийла пиеше чай с родителите си. Беше се преоблякла и беше върнала естествения цвят на косата си. Майка ù се бе възстановила от припадъка си. Баща ù бе приключил със срещата. Бяха повикали Нийла и се бяха събрали в трапезарията на частните покои на императора.
Най-сетне Нийла получи възможността да разкаже на родителите си за всичко, което ù се бе случило. Когато завърши разказа си, тя отпи от сладкия като сироп чай и постави чашката върху фината порцеланова чинийка. Домашният ù любимец – риба балон на име Уда, плуваше в кръг около стола ù от радост, че се е върнала. Нийла почеса рибката по главата. И тя се радваше, че си е вкъщи. След седмици плуване по теченията, за да избегне плен, в двореца се чувстваше на сигурно място. Тук нямаше кой да ù навреди. Родителите ù знаеха как да ù осигурят безопасност. Щяха да знаят и как да осигурят безопасност на приятелките ù. Сега Нийла зачака баща ù да каже кой е най-добрият начин да се намерят талисманите и да се унищожи Абадон.
Ала Аран не каза нищо подобно. Вместо това се облегна в стола си мълчаливо. Очите му изглеждаха огромни на изтормозеното му лице. После погледна жена си, която избухна в сълзи.
– Мата-джи, не плачи! Всичко е наред! – започна да я успокоява Нийла. – Тук съм вече. Добре съм. Всичко е наред.
– Не, не е – изхлипа Сананда. – Знаех си, че нещо не е наред от момента, в който те видях в онези ужасни дрехи. Споделих с баща ти, веднага след като се върна от срещата. Ти не си на себе си. Сума ми каза, че си настояла да запазиш отвратителните дрехи, че не си ù позволила да ги изхвърли. И отказваш помпасуми. Никога не си отказвала пумпасума!
Нийла стисна зъби. Взе си една сладка и я сложи на чинийката си.
– Моля те да ми простиш – каза тя, решена да угоди на майка си. – Малко съм разсеяна заради всичко, което се случи. Всъщност не е така. Не съм разсеяна. Ужасена съм. Ето ме тук, пия чай, докато Абадон става все по-силен. Трябва да се свържа със Серафина и да разбера дали е стигнала в Серулия.
– Нищо подобно няма да правиш! – сопна се Сананда. Тя повика с жест един страж и го прати да доведе Сума.
– Но... – започна Нийла.
– Не си добре, детето ми. Трябва да си починеш – каза Аран с болка. – Ужасяващите изпитания, през които си минала, са разбъркали мозъка ти.
Нийла погледна баща си невярващо.
– Какво говориш, пита-джи? Нищо му няма на мозъка ми.
Аран сложи ръка върху ръката на Нийла.
– Помисли какво ни разказа току-що. Че сънищата са реалност. Че вещиците от приказките съществуват. Че в Южното море живее зло чудовище и че в някакъв дворец живее добър терагог. Имаш нужда от помощ и ще я получиш. Само най-доброто. Не се тревожи. Всичко ще си остане между нас, ще бъде наша тайна. Никой друг няма да разбере.
– Чакай малко – започна Нийла, която не можеше да повярва на ушите си. – Мислите... мислите, че съм луда ли?
Чула паниката в гласа на господарката си, Уда започна да се надува.
– Не, прия, не луда. Майка ти и аз... ние мислим, че си преживяла тежък шок, това е – обясни Аран с успокояващ тон. – Боговете знаят на какво си се нагледала. Нападението над Серулия, загубата на чичо ти и леля ти, насилието, на което си станала жертва в ръцете на нашествениците – всичко това би разстроило всеки човек. Невероятно е, че си успяла да избягаш от онзи ужасен Трахо и да доплуваш до дома от лагера му.
– Но аз не доплувах от лагера му. Доплувах от пещерите на йелите! – каза Нийла. На висок глас.
Аран пак погледна Сананда.
– Почивка и тишина – каза той.
– Всичко, което казах, е истина! Някой се опитва да освободи чудовището. Не разбирате ли в каква опасност сме? – попита Нийла, вече съвсем разстроена.
– Проста храна. Меки цветове – рече Сананда.
– Трябва да се свържа със Серафина! Веднага! – възрази Нийла отчаяно.
Сума се появи до вратата.
– Викали сте ме, Ваша милост?
– Принцесата не се чувства добре. Заведи я в стаята ù и се погрижи никой да не я безпокои.
– Да, Ваша милост – каза Сума. Доплува до Нийла и я хвана за ръката. – Елате, принцесо.
– Всичко ще се оправи. Ще видиш – успокои я Сананда. – Кираат, медика магът, ще те прегледа. Под неговите грижи ще си върнеш разума.
– Не, няма! – възрази Нийла. – Защото не съм го губила!
– Хайде, принцесо – подкани я Сума спокойно. – Няма нужда от тръшкане.
– Нийла, дете мое, не се противи. Моля те – рече Сананда, с очи пълни със сълзи. – Не ме карай да заповядвам на стражите да те придружат. Никой не иска нещата да стигат дотам.
Нийла отвори уста да възрази отново и веднага я затвори, осъзнала, че е безсмислено. Колкото повече спореше с родителите си, толкова повече заздравяваше впечатлението им, че е загубила ума си.
– Правите огромна грешка – задоволи се да каже.
Майка ù я целуна, баща ù също. Нийла не отвърна на целувките.
Сума я изведе от трапезарията, без да спира да кудкудяка разтревожено, точно както правеше, когато Нийла беше малка, но русалката почти не я чуваше. Уда, вече напълно сферична, ги последва. Докато плуваха по дългия коридор с огледални стени, който водеше към стаята ù, без Сума да пуска ръката ù, Нийла чу още нещо.
Мрачен звук. Нисък и гъргорещ.
Звучеше като смеха на Абадон.