Гибелна вълна

Трийсет и шест

Нийла беше гладна. Умираше от глад. Но не за бингбанги.

Минаха четири дни, откакто напусна Кандина, след огромно прощално тържество. Кора я изпрати до покрайнините на Нзури Бонде.

– Страхувам се, че ни предстоят мрачни дни – каза тя по пътя.

Нийла кимна.

– Освободихме хората ти, но ездачите на смъртта може отново да нападнат някое село. А Абадон ще бъде освободен, ако не намерим начин да спрем това.

– Ще построим укрепления около селата – отвърна Кора, – а ти и другите русалки се обадете, ако имате нужда от помощ. Ще откликнем.

Сбогуваха се и докато Нийла се отдалечаваше, чу как Кора извика Kuwela mwanga, dada yangu. „Запази светлината, сестро моя.“

– Хайде, Уда – каза сега Нийла. – Да видим дали ще намерим малко медузи. Или водорасли. Каквото и да е.

Падаше здрач и морските обитатели се събираха в по-топлите води на повърхността, за да се нахранят. Нийла направи същото, пълнеше шепи с медузи и ги гълташе цели.

Напоследък често беше гладна. Не щадеше тялото си и то се бе променило през последните седмици. От дългия път до река Олта, плуването от Вадус до Матали и след това до Кандина опашката ù стана по-мощна, ръцете ù – по-мускулести, извивките на тялото ù – изострени. Откри, че ù се ядат едролистни сини водорасли, слузести подводни зеленчуци и хрупкави източници на протеини, най-добре, докато още дишат. Не усещаше нужда от сладко.

Над нея, по повърхността на океана, се носеха апетитни червени водорасли. Тя предпазливо подаде глава над водата и се огледа за възможна опасност. Наблизо се виждаше голям кораб, а в далечината се поклащаха още няколко, но не бяха повод за тревога. Присъствието им тук не беше необичайно и щеше да ù бъде достатъчно да направи конфуто, ако някой гог я видеше и поискаше да сподели видяното с друг.

Нахрани се и се гмурна обратно. Половин час по-късно двете с Уда бяха в покрайнините на Матали. Нийла се усмихна, когато видя бляскавите куполи и кулички на двореца. Досега не беше забелязвала колко изящно се вее морската трева по Кралското течение. Или как златото по централния купол на двореца заблестява в сребристо, когато слънцето започне да залязва. Домът ù се струваше по-красив отвсякога.

Сигурно защото бях на косъм да не го видя никога повече, помисли си тя, когато си спомни за пещерата на Хагарла. Беше толкова щастлива, че вижда родния си град, и толкова облекчена, че е в безопасност след дни наред плуване в открити води. Продължи да гледа двореца в далечината, но усмивката ù угасна. Усети нещо. Както Ава усещаше нещата.

Уда я изгледа с почуда.

– И аз не знам. Има нещо различно. Нещо не е както трябва.

Нийла огледа сградите в дворцовия комплекс, куличките и куполите, арките и порталите. Припомни си нападението над Миромара. Видя чудовищните разрушения, предизвикани от ездачите на смъртта. Само за няколко минути черноноктестите дракони събориха цели части от стените около града и изравниха няколко сгради със земята. Тук не се бе случило нищо подобно. Всичко си стоеше непокътнато. Знамената се вееха на течението. Въпреки това тя беше неспокойна.

Сигурно защото родителите ми ще ми наритат опашката, помисли си Нийла. Представи си какво посрещане ù се готви, когато влезе в Императорските покои, и едва се удържа да не тръгне обратно към Кандина.

Майка ù и баща ù щяха да са ядосани. Щяха да искат обяснения. И тя щеше да им обясни, но нямаше да търпи да ù казват, че е луда. Вече не. Беше се подсигурила – помоли Кора да изпрати раковина за баща ù, в която разказваше всичко, което се бе случило, и го молеше да отдели войски, които да патрулират из нейните води, за да предотвратят други масови отвличания.

Нийла свърши онова, заради което избяга. Намери лунния камък. Освен него откри и друг начин за вършене на нещата, нейния начин.

– Сигурно е от мен, Уда – каза накрая и се опита да се отърси от безпокойството. – Аз съм различното нещо. Хайде да плуваме.

Докато минаваше под високата арка, която водеше към главното течение и двореца, Нийла изрепетира какво ще каже на родителите си. Веднага щом поговори с тях, ще прати послание на Серафина и на другите русалки, за да им каже, че талисманът на Нави е намерен.

В града беше необичайно тихо. Тя плуваше покрай празни магазини, ресторанти, посолства и правителствени сгради. Почти не се мяркаха хора. Течението се бе усилило и тя ясно чуваше плющенето на знамената. Имаше толкова много. Да няма официален празник и тя да е забравила?

Нийла беше потънала в мислите си толкова дълбоко, че в първия момент не забеляза как Уда я гризе по ръката. Чак когато рибката балон се изправи пред лицето ù и се опита да я захапе за носа, Нийла спря.

– Какво има сега? – попита. Не разбираше какво може да е притеснило Уда. Пасаж риби пеперуди? Медузи? Знамената?

– Стига вече, чуваш ли? Трябва да вляза вътре и да се разбера с майка си и баща си.

Уда, вече много неспокойна, отплува.

– Ела тук! – извика Нийла.

Уда обаче не я послуша. Тя заплува към върха на един от пилоните, на които се вееха знамената. После започна да кръжи около знамето с шеметна скорост.

– Слизай веднага! – заповяда Нийла. – Уда, сериозно говоря! Уда, казах... – гласът ù заглъхна, когато най-сетне видя какво се опитва да ù покаже рибката.

– Ето кое е различното – промълви тя, загледана в знамето.

То беше червено като маталийския флаг и затова не беше обърнала внимание на разликата. Вместо герба на императорското семейство – устобръснача със сребристосиньото яйце, в центъра на този флаг имаше огромен черен кръг.

– Какво е това? – запита се тя. – Защо баща ми е променил знамето? Човек не променя държавния флаг, освен...

Освен ако някой не го накара.

Трахо.

Люспите по гърба на опашката ù настръхнаха.

– Той е тук, Уда. Превзел е града – прошепна тя. – Онези кораби, които видяхме, сигурно са били от флотилията на Тепрез. Сигурно той е прекарал войските на Трахо дотук.

Само че това не беше логично. Трахо работеше за адмирал Колфин. Ако той е превзел Матали, би трябвало да развее флага на Ондалина, нали така?

Или може би Колфин не иска да се знае, че Трахо и Тепрез работят за него, предположи тя. Или пък знамето е начин да се заблуди населението.

Нийла не знаеше истината и нямаше време да размишлява. Ако Трахо бе тук, значи е наясно, че е избягала от двореца и се е досетил защо. Лунният камък бе в пощальонската ù чанта. Щом я откриеше, щеше да му отнеме две секунди да го намери.

– Промяна в плана, Уда – заяви тя. – Махаме се оттук.

Докато се обръщаше, за да отплува от двореца, някой притисна ръка към устата ù.

Тя не успя да издаде и звук.