Гибелна вълна

Седем

– Ставай, сънливке.

Серафина отвори очи.

– Сутрин ли е вече? – попита тя.

– Аха. Намерих малко храна – съобщи Линг. – Лепки и миди. И малко рифови маслини.

Тя сложи на земята шала си, който се беше издул от храна.

– Благодаря. Умирам от глад – призна Серафина.

Пещерата, в която двете с Линг бяха прекарали нощта, имаше мек под, гъсто покрит с анемони и водорасли. Серафина се бе наспала добре. Сега седна и се протегна.

– Как са бойните ти рани? – попита тя Линг.

– Порязаното спря да кърви, а ръката ми вече не тупти. Добра обиколка на Атлантида направихме.

– На косъм бяхме да разберем какви са талисманите – каза Сера, разочарована.

– На косъм бяхме и да се превърнем във вечеря – напомни ù Линг. – Поне разбрахме какви са три от талисманите – черна перла, син диамант и лунен камък. Това е с три повече, отколкото знаехме преди. Голямо постижение си е.

– Сигурно си права. Трябва да кажем на останалите. Ще направя конвока, да видим дали ще успея да настроя всички ни на една вълна.

Серафина изпя заклинанието, но нищо не се случи. Тя пробва отново.

– Линг, можеш ли да ме чуеш в главата си?

– Не. Нищо. Nada. Nihilo. Nichts[1]…

– Добре де, добре, разбрах! – изсумтя Серафина. Тя ядно плесна с плавник по стената на пещерата. – Защо не става нищо с това заклинание?

– Защото си уморена.

Серафина вдигна вежда.

– Имаш предвид, че съм некадърна.

– Не, нямам това предвид. Преди малко се опитах да поговоря с един октопод. Докато търсех закуска. Исках да го питам къде мога да намеря малко бели миди. Научих октоподски, когато бях на около две години, но този път даже не успях да си спомня как беше „Здравей“.

– Знаеш ли кое е странното? –каза Серафина, замислена. – В Атлантида успях да разговарям с една змиорка, без да знам змиорски. Мисля, че беше заради кръвния обет. Защото имам малко от твоята кръв в себе си.

– Хм. Значи това обяснява защо илюминатата, която направих, докато търсех храна, беше най-силната, която някога съм правила – рече Линг и сдъвка една маслина. – Явно сега имам част от способностите на Нийла. По-късно ще опитам да призова подводния огън. Да проверя дали имам и способностите на Бека. Но знаеш как е, Сера, магията не е точна наука. Зависи от много неща. Способности. Сила. Луната. Приливите...

– И от пълната некадърност на заклинателя.

– Пробвай пак след ден-два. Когато си възвърнала силите си. Когато не си се надплувала с петстотин ездачи на смъртта, не си се борила с Дрол Оладелго, глутница опафаги и един гог без очи.

Сера потръпна, когато Линг спомена човека с черните, празни очи. Първо ù се беше явил в собственото ù огледало. Беше се опитал да изпълзи от него, да я хване, но бавачката ù Тавия го бе подплашила. В онзи момент Сера си беше казала, че трябва да е бил халюцинация. Сега знаеше, че е истински. И че мисли злото на нея и на приятелките ù.

– Кой е той? Защо ни преследва? – запита тя.

– Ще ми се да знаех – отвърна Линг и издърпа една лепка от черупката ù. – Обаче искам да ми обещаеш нещо.

– Какво?

– Когато пътищата ни се разделят, ще стоиш настрани от огледалата и от Атлантида. Прекалено са опасни.

– Да, добре – иронично каза Серафина. – Отсега нататък ще го давам по-леко. Ще си отида вкъщи, в Серулия, да се поразходя из бойното поле за разнообразие.

Линг се разсмя.

– Всъщност смятам да направя едно малко отклонение преди това.

– Още едно ли? Започвам да мисля, че се опитваш да избегнеш връщането си в Серулия.

Сера настръхна. Нежеланието ù да се върне вкъщи отдавна беше повод за търкания между нея и Линг. Бяха спорили по въпроса на път към пещерите на йелите точно преди Линг да се хване в една от рибарските мрежи на Рафе Тепрез. Сера все още се обвиняваше за това, че тогава Линг си счупи китката, докато се опитваше да се освободи.

– За това отклонение си има причина. Съвсем основателна – обясни тя с нотка на укор. – Помниш ли, когато ви разказвах на всички как с Нийла сме били в плен на Трахо? И как избягахме с помощта на Хищниците? Те ни заведоха в своята главна квартира, един дворец във Венеция, притежание на човек на име Армандо Конторини, дук на Венеция. Трахо ни откри и нападна двореца. Заради нас. Трябва да отида там. Да видя с очите си, че дукът е добре.

Дук на Венеция, длъжност, последно заемана от Армандо Конторини, бе създадена от самата Мероу, та онези, които я заемат, да защитават океаните и живота в тях от терагогите. Дуковете бранеха каузата си с помощта на воини и в морето – Хищниците, и на земята – Воините на вълните.

Отначало Серафина не можа да разбере защо дукът и бойците му се бяха намесили в нападението над Серулия. В края на краищата бе си помислила тогава, в самото нападение не участваха терагоги. Но дукът ù беше обяснил как стоят нещата. На Трахо помагаше човек на име Рафе Осеме Тепрез. Тепрез, жесток и брутален човек, който притежаваше цяла флотилия от риболовни кораби, беше транспортирал войските на Трахо. В замяна Трахо му бе разкрил местата, където се въдеха тон, риба-меч и други ценни морски създания.

Серафина си спомни нощта, в която Тепрез нахлу в двореца на дука и го запокити към стената. Спомни си как хората на Трахо се появиха от дълбините под двореца и започнаха да стрелят с харпуните си по Хищниците. Един беше уцелил Син. Последният спомен на Сера за него бе как тялото му се мята във водата, докато той се опитва да пререже въжето на харпуна. В това време Сив, друг Хищник, бе отвел нея и Нийла в спалнята на Сера и ги бе заключил вътре.

Когато войниците на Трахо започнаха да блъскат по вратата, двете русалки избягаха през огледалото в стаята. Оттогава насам Сера не спираше да се тревожи за дука и смелите му воини. Отчаяно се надяваше да са добре. Макар да не беше споделила с никого, макар едва да успяваше да го признае и пред себе си, тя се бе влюбила в тайнствения Син. Той бе всичко онова, което Махди – онзи, който ù разби сърцето, не беше.

– Само бъди внимателна – помоли я Линг. – Последвах те до Атлантида, но не мога да те последвам в Серулия.

– Ти накъде ще поемеш? – попита Сера.

– Към родното си село. Искам да говоря с прабаба си за всичко това. Тя е много мъдра. Ако има някакви легенди за пътуване на Мероу в нашите води, тя ще ги знае. Може пък да се намери ключ към загадките в някоя кинска приказка или народна песен. Но и аз първо ще направя отклонение – към Великата бездна.

Сера я изгледа продължително.

– И ти си мислиш, че в Атлантида е опасно?

– Знам, знам – съгласи се Линг. – Но това е последното място, където отиде баща ми, преди да изчезне. Там се чувствам близо до него, сякаш не е умирал.

Линг бе разказала на Сера и Нийла за смъртта на баща си. Станало преди година, докато изследвал Бездната. Тялото му така и не било намерено.

– И на мен ми липсва татко. Все яздехме заедно – каза Сера. – Ако можех, щях да отида в конюшните на двореца. Сигурна съм, че там ще мога да почувствам духа му. Но даже не знам дали в тях са останали коне. Не знам и дали самите конюшни още ги има – тя се засмя с горчивина. – Или дворецът.

Пред очите на Сера изплува образът на черноноктестия дракон, който събаряше стените на двореца с глава. Безжизненото тяло на баща ù, как пада на дъното. Отново видя стрелата, която прониза гърдите на майка ù. Войниците, спускащи се върху града. Знаеше, че тези образи ще останат в съзнанието ù завинаги заедно със скръбта, която ù причиняваха. Ала знаеше и че сега трябва да се изправи пред всичко, което бе изгубила, колкото и тежко да беше това. Вража се беше оказала права, когато ù каза, че трябва да се върне у дома.

Още някой се беше оказал прав, а Сера не го бе признала. Ако не го направеше сега, можеше и да не получи друга възможност.

– Ей, Линг.

– Ммм? – измуча Линг, която дъвчеше мида лепка.

– Преди да потеглим, трябва да ти кажа нещо... Съжалявам, че не се вслушах в това, което ми казваше. Когато плувахме към Дунарея. Когато каза, че трябва да приема факта, че майка ми може би не е жива.

– Забрави, Сера. Вече ми се извини.

– Не, не съм. Извиних се за това, че отидох да плувам с пасажа, а не за това, че не исках да те слушам. Ти се опита да ми кажеш какво трябва да направя. Каза, че всегласните са длъжни да говорят не просто думи, а истината. Ти никога не пренебрегна този дълг дори когато ти се ядосвах и се държах като глупачка. Просто искам да знаеш, че го намирам за много смело.

Линг сви рамене.

– Често ми се подиграваха в родното ми село. Наложи ми се да стана смела, докато растях. Налага се да си смел, за да се изправиш срещу враговете си.

– И срещу приятелите си – добави Сера унило.

Линг се засмя.

Двете русалки скоро се нахраниха и се застягаха за тръгване.

– Имаме да спасяваме цял свят – рече Линг и вдигна торбата си от пода на пещерата.

– Внимавай – каза Сера и я прегърна силно.

– И ти – отвърна Линг и също я прегърна.

Сера заплува навън, но преди да се отдалечи, хвърли последен поглед на Линг. Приятелката ù изглеждаше съвсем мъничка, съвсем сама.

– Да, имаме да спасяваме цял свят, Линг... но кой ще спаси нас? – запита се тя на глас.

После се обърна и пое по дългия път към дома.