Гибелна вълна

Трийсет и две

– Раковината каза, че е на юг. Не на югозапад и не на югоизток. На юг. Трябва да е някъде тук! – говореше си Серафина.

Преди четири часа бе стигнала водите край Сен-Мари, след като бе плувала дни наред. Оттогава търсеше останките на „Деметер“.

– Да не съм разчела посоките погрешно? – почуди се тя на глас, вперила поглед в компаса, който взе от Фосегрим.

Според него беше на правилното място. За жалост „Деметер“ го нямаше.

В главата ù се появи мисъл, от която изстина. Ами ако Трахо го беше намерил? Ако Тепрез някак си беше успял да качи останките на някой от огромните си траулери? Това би обяснило защо не ги намира.

Докато Сера обмисляше тази възможност, усети вибрации във водата. След секунди нещо мина над главата ù. Тя вдигна очи тъкмо навреме, за да види как се белват два корема.

Акули. Големи.

Сърцето на Серафина подскочи. Това бяха тигрови акули, които често нападаха русалки. Сега рибите се обърнаха и се насочиха към нея, плувайки все по-бързо. С надеждата да успее да ги отблъсне, Серафина посегна за отварата от Мойсеев морски език, която ù даде Вража, но в следващия момент се сети, че е свършила. Беше я използвала, за да се откопчи от ездачите на смъртта. Огледа дъното под себе си, опитвайки се да намери някакво укритие – пещера, риф, каквото и да е, но видя само гъсталак от водорасли. Щеше ли да успее да стигне до него, преди акулите да стигнат до нея?

Сърцето ù биеше в гърлото, когато се гмурна. Акулите се стрелнаха след нея. Усещаше ги как порят водата, как я настигат с всяка секунда. Десет метра, пет, три... и навлезе в гъсталака с протегната ръка, за да намери дъното и да се долепи до него. Само че дъно нямаше. Нищо нямаше.

Сера пропадаше през водораслите към дълбоко, тъмно дере. Зелените листа на водораслите растяха толкова нагъсто, че го скриваха изцяло. Сера спря да плува, обърна се и погледна нагоре. Акулите минаха над главата ù, но не се опитаха да продължат гонитбата. В гъсталака проникваха няколко слаби слънчеви лъчи. Тя ги издърпа и ги сви на топка, която стисна в ръка. После погледна надолу към дъното на дерето и почти изпусна топката.

Потъналият кораб лежеше на единия си борд точно под нея. Ако акулите не я бяха подгонили в тази посока, никога нямаше да успее да го открие.

Това трябваше да събуди подозрение у Сера, но тя беше толкова щастлива, че е открила кораба, та не обърна внимание на странния му вид. Мачтите, въжетата и палубата изглеждаха непокътнати след четиристотин години на морското дъно.

Тя видя, че корабът е тримачтова каравела, каквато испанците често строяха в миналото. Беше лек, елегантен, дълъг около 18 метра – точно типът бърз, маневрен кораб, на който да пътува една принцеса, която се бои от пиратско нападение. Нямаше как да не е „Деметер“.

Когато се приближи, Сера видя, че корпусът е осеян с дупки. Надникна в една от тях и видя раци да се прескачат по разхвърляни каси с вино, бурета с вода и кошници. Подът беше осеян със сребърни бокали и блюда. Навсякъде се въргаляха като детски кубчета съборени сандъци, от онези, които гогите някога ползваха, за да пренасят дрехите си. Възможно ли беше тези вещи да са принадлежали на инфантата? Дали и нейните останки бяха още на кораба? Ами диамантът на Нерия? Сера огледа за човешки кости, но нямаше никакви. Щеше да се наложи да влезе в кораба и да го претърси.

Дупките по корпуса бяха твърде малки, за да се провре през тях, затова реши да плува нагоре и да влезе откъм палубата. Вдигна поглед и се приготви да заплува към планшира[15]. В следващия миг замръзна.

На палубата на кораба стоеше някой и я гледаше. Беше млада жена с бездънни черни очи. Беше красива. Бледа. И мъртва.

Серафина я разпозна веднага от картината на дука. Стомахът ù се сви от страх. Пред нея стоеше инфантата. „Деметер“ бе призрачен кораб.

Сера беше в голяма опасност.