Гибелна вълна

Четирийсет и едно

Карло Алета Роха се усмихна.

– Време е – каза той.

Той предложи ръка на Серафина и двамата заедно заплуваха от кухнята към градината на фермата. Карло беше нисък и жилест, с посивяла коса и загрубели ръце, които разкриваха, че си изкарва прехраната с тежък труд на скалисто дъно. Двамата с Елена отглеждаха миди.

– Дори да си бяхте пожелали специално такава нощ, нямаше как да е по-хубава – отбеляза той. – Приливът е висок, водите са тихи, а луната е пълна.

Сера направи опит да се усмихне.

– Добре ли сте, принцесо? Нервна ли сте?

– Много – призна тя.

– Просто не забравяйте едно – посъветва я Карло и сложи ръка върху нейната, – колкото и да сте нервна, Рафаел е хиляда пъти по-нервен от вас!

Сера се засмя. Карло бе прав. Русалката беше дочула колко е притеснен Рафаел от церемонията. Тъкмо бе излязла от стаята си и си нагласяше роклята, когато чу Рафаел и Елена да си говорят на долния етаж. Гласовете им се носеха нагоре.

– Няма да се справя! – казваше Рафаел. – Аз съм просто някакъв провинциален морски съдия, а те са кралски особи! Гласът ми, силите ми... Ами нямам достатъчно. На Махди и Сера им трябва по-добър заклинател. Трябва им канта мага. Трябва им...

Елена го прекъсна.

– Трябва им надежда. Това им дай. Те са просто двама влюбени. Не помниш ли какво беше чувството? Аз си спомням какъв беше, когато срещна Ана, боговете да я простят. Не можеше да свалиш очи от нея.

– Никога не свалих очи от нея. Нито веднъж за петдесет години. Тя беше всичко за мен – каза тъжно Рафаел.

– А Махди не може да свали очи от Сера. Не им трябва канда мага. Имат любов. Това е достатъчно – каза Елена. – Любовта е най-силната магия.

Куражът на Сера се върна, когато си спомни тези думи. Тя вече знаеше, че любовта е трудно нещо и изисква жертви. Щеше да ù е трудно да изпее годежния си обет на Махди с ясното съзнание, че може да ù бъде отнет във всеки момент, но нямаше да остави страха да ù попречи.

– Готова ли сте? – попита я Карло. Бяха стигнали входа към градината. Като повечето подводни градини, тя имаше не само ограда, но и покрив. Тънките преплетени стъбла на водораслите предпазваха насажденията от досадници.

– Да, готова съм – отвърна тя и изпъна рамене. – Благодаря ти, Карло. За това, че ме доведе до олтара. За това, че ме приюти. За всичко, което направихте с Елена.

Карло се усмихна с тъга.

– Би трябвало баща ви да ви заведе до жениха, принцесо. Добър човек беше.

Сера кимна, а болката от смъртта на родителите ù отново я прониза.

– Той е в сърцето ми – каза тя. – А ти си до мен. Щастлива съм, че и двамата сте с мен в този момент.

Карло целуна Сера по бузата и отвори портата към градината. Когато се озоваха в нея, очите на Серафина блеснаха от изненада.

– О, колко е прекрасно! – възкликна тя.

Под покрива на градината се носеха стотици лунни медузи и оформяха светещ балдахин. Между тях се стрелкаха ситни, сребристи риби лещанки и хвърляха отблясъци от светлината, която отразяваха. Градината беше пълна с цъфнали анемони във всякакви цветове. Тук-там между живите цветя като фенери се полюляваха виолетови жила – лилави медузи с дълги, къдрави пипала. Множество морски рози – плоски, изящни червеи, се преплитаха с червените анемони, а между тях пърхаха с пипалца екзотични морски лилии. По камъните и коралите из градината бяха поставени черупки от морски таралежи, пълни с миниатюрни магмени сфери, които пръскаха топла светлина.

Елена бе направила всичко това. Сера толкова се трогна от жеста, че очите ù се напълниха със сълзи.

Градината беше омайваща и Сера се влюби в нея, но видът на Махди, който я очакваше в края на пътеката, преизпълни сърцето ù.

Носеше тъмносиньо сако от морски лен, което ще да е било на мода преди трийсет години, взето назаем от Карло. Не искаше да носи униформата на ездач на смъртта за годежа си. Елена бе придала по-празничен вид на сакото с една жълта анемона, закрепена за единия ревер. Тъмната му коса свободно се спускаше по гърба му. Излъчваше сериозност, но топлите му кафяви очи се усмихваха. На нея.

Когато Серафина му се усмихна в отговор, усети как нервността ù изчезва без следа. Също както изчезнаха страховете и тревогите ù. Наблизо цял отряд ездачи на смъртта търсеха талисмана. Трахо държеше Серулия и нямаше да я предаде без бой. Сера не знаеше какво ù готви бъдещето, даже не знаеше дали с Махди ще доживеят това бъдеще. И все пак, когато срещна погледа му, се почувства напълно готова да посрещне всичко, което я очаква.

Елена бе права – любовта е достатъчна.

– Сера, изглеждаш... – започна той.

– Тоооооолкова красива! – довърши Коко.

Сера се засмя. Коко стоеше вляво от Махди, облечена с розова рокля, останала от една от вече порасналите дъщери на Елена. Абелар кръжеше около нея. Елена стоеше до Коко. Носеше елегантна синя рокля от морски лен, а сребристата ù коса бе сплетена и завита на нисък кок.

Самата Сера носеше годежната рокля на Елена. Беше ушита от бледозелена морска коприна и имаше тесни три-четвърти ръкави и квадратно деколте. Обгръщаше талията ù плътно, а полите деликатно подчертаваха извивките на тялото ù. Късата ù коса бе украсена с една-единствена яркосиня морска звезда, а в ръце носеше букетче от бели и червени корали, които Елена бе подредила.

Карло заведе Серафина до Махди, после застана до жена си. Всички обърнаха погледи към Рафаел, който се носеше във водата пред Махди.

Рафаел им кимна и започна да пее. Гласът му не беше най-мощният в морето, но звучеше топло и искрено, и напълно успяваше да предаде чувството от събитието.

Спокойно е морето, окъпано във светлина.

Приветства началото на ритуала на любовта.

Помогни ми, Нерия, без повече отвличане,

глас да извися за туй свято Вричане.

Сера се обърна към Махди, както повеляваше традицията. Вдигна дясната си ръка и той сложи малкия пръстен от мидена черупка, който някога бе направил за нея, на безименния ù пръст. После вдигна лявата си ръка и тя сложи на пръста му златна халка, инкрустирана с изумруди. Карло бе дал пръстена на Махди. Беше го намерил отдавна на потънал кораб. После Махди и Сера притиснаха длани, а Рафаел уви парче въже от водорасли около китките им и го завърза.

Въжето ръцете ви сплита,

тъй както сърцата ви се вричат.

Туй, що богинята съедини,

никой смъртен не ще раздели.

Бъдете сигурни, преди да запеете,

че сърцата си в едно искате да слеете.

Любовните ви клетви, веднъж подарени,

не ще могат нивга да бъдат отменени.

Рафаел направи пауза, за да им даде време да осмислят думите му и възможност да си променят решението. Когато видя, че това няма да се случи, той продължи, като се обърна към Махди.

Бушуващи води не ще ви разделят,

ако сърцата си в едно сте слели.

Защото любовта е истинска тогава,

когато и пред приливна вълна сте смели.

В отговор Махди гладко запя обета си:

Мощна като прилива,

силна като вятъра,

любовта ми никога не ще се промени.

Тя ще обгръща двама ни до сетните ни дни.

Със следващия стих Рафаел се обърна към Сера:

Любов, туй значи постоянство

и в бури тежки, и във време ясно.

Не е любов, ако е нужна сила

любимия да задържиш – туй птица е безкрила.

Сега дойде ред на Сера. Тя погледна Махди и запя:

Уверена като риба във прилива,

безкрайна като морските дълбини,

любовта ми е неизменна като изгрева,

тя заедно ще ни държи до дълбоки старини.

После отново запя Рафаел:

Сърце до сърце, ръка за ръка

останете свързани като море и земя.

Не е любов тоз пламък, който намалява

и чувствата в сърцето изстудява.

Сега Сера и Махди запяха заедно:

Докато бледата луна изгрява,

докато в брега се разбиват вълни,

любовта ни ще пребъде

като песен на китове, завинаги.

Рафаел се усмихна. Почти бяха приключили.

Клетви разменихте, пръстени си дадохте.

Това е краят на вашето вричане.

Плувайте заедно, без колебание,

живейте дълго, никога не се предавайте.

И не забравяйте най-важното:

Че колкото е хубаво да получаваш,

стократно по-прекрасно е да даваш.

Туй е основният урок на любовта.

Последната нота на стиха се извиси и се разнесе във водата. Въжето, с което бяха вързани Сера и Махди, се развърза и падна на дъното. Безкрайно развълнуван, Махди хвана лицето на Сера и я целуна пламенно. Тя му отвърна със същата страст. И двамата бяха забравили, че наблизо има и други хора.

Някой заръкопляска, което бързо ги върна в реалността. Карло и Рафаел пляскаха с искрена радост. Сера се изчерви. Елена изтри очи. Коко направи гримаса на отвращение.

Рафаел въведе Серафина и Махди в къщата. Двамата трябваше да подпишат свидетелство, което потвърждаваше, че са си дали брачен обет. След тях се подписаха Карло и Елена в ролята на свидетели.

– А сега да вечеряме! – подкани ги Елена, щом свършиха. – Държа яденето топло. Хайде да ядем!

Тя ги поведе към кухнята, а Коко я последва по опашката. Махди не заплува след тях. Той се наведе над пергамента със свидетелството.

– Идваш ли? – попита Серафина.

– Идвам – той ù се усмихна. – Само искам да видя дали всичко е записано както трябва. Ти отивай, аз идвам след малко.

Серафина заплува към кухнята, но на прага се обърна. Махди вече не се усмихваше. Държеше пергамента и го четеше съсредоточено.

– Ако някой от нас се ожени за друг след тази церемония, въпросният брак ще е... – обърна се той към Рафаел.

– Невалиден – отвърна съдията. – Защо?

Серафина реши, че въпросът на Махди е доста странен. Защо го интересува вероятността някой от тях да се ожени за друг? Но тогава усмивката отново се появи на устните на Махди.

– Просто искам да съм сигурен, че няма да се опитате да ми я откраднете, господине.

Сера се успокои, че той се шегува, и заплува към кухнята, сподирена от смеха на Рафаел.

– Ех, синко – казваше той. – Едно време сигурно щях да опитам. Когато бях млад...

В кухнята Серафина я посрещна красиво подредена маса с най-добрите порцеланови съдове на Елена, спасени от потънали кораби, и прибори от старо, но лъснато до блясък сребро. В средата стоеше ваза с разноцветни морски ветрила, около които бяха сплетени ярки плоски червеи.

– Всичко е толкова красиво – възхити се Серафина и прегърна Елена. – Много ти благодаря.

Елена махна с ръка.

– Сигурна съм, че церемонията в двореца щеше да е много по-бляскава, принцесо.

– Да, но тук ми харесва повече. Не съм виждала по-прекрасна трапеза и никога не съм сядала на по-специална вечеря.

Всички се настаниха около масата. Ястията на Елена бяха великолепни и Сера си даде сметка, че умира от глад. Имаше морски марули, пълнени с пикантни розови плитчинни чушлета, солени пъпеши, пълнени с плажни сливи, както и миди собствено производство от фермата, глазирани със сок от охлюви. За десерт Елена беше направила мус от дънни череши.

Сърцето на Серафина бе пълно. Тя се огледа. Сватбата, която щеше да се проведе, когато тя навърши двайсет години и стане пълнолетна – ако ги навърши, щеше да бъде пищна официална церемония, която да узакони съюза ù с Махди. Ала тази вечер не бяха важни кралствата и съюзите между тях, беше важна любовта. Само ако можеха и нейните, и неговите родители да са с тях. Сякаш усетил тъгата ù, Махди я хвана за ръката. Тя му се усмихна. Сега той беше неин и тя беше негова.

– Трябва да тръгвам – каза той тихо.

Серафина кимна. Знаеше, че трябва да се върне при войниците си в лагера, който бяха направили наблизо. Предполагаше се, че в момента търси камъка на Нерия. Той се сбогува с всички, благодари прочувствено на Карло, Елена и Рафаел и после Сера го изпрати навън.

Лунните лъчи проникваха необезпокоявани в дълбините на морето, проблясваха по перките на леферите и скумриите и очертаваха силуетите на акулите и скатовете.

– Ако плувам цяла нощ, ще стигна в лагера на сутринта. Утре ще открия „Деметер“ и ако имам късмет – огърлицата. В очите на Трахо ще стана истински герой – каза той с горчивина.

– Ти наистина си герой – увери го Серафина. – За мен. За народите ни. Един ден всички ще го узнаят.

Той сведе очи към нейните.

– Mērē dila, mērī ātmā – прошепна той. „Сърце мое, душа моя.“ Прегърна я и я притисна към себе си. – Обичам те, Серафина. Каквото и да се случи, не го забравяй – настоя той. – Ти си моя. Завинаги. Повярвай. Кажи ми, че ми вярваш.

– Стига, Махди. Започваш да ме плашиш – каза тя. – Сякаш отиваш на смърт.

– Има и по-лоши неща от смъртта на този свят – възрази той. – Кажи ми, Серафина. Веднага. Кажи, че ми вярваш.

– Вярвам ти.

– Пак ще се срещнем някой ден. На по-добре място – каза Махди. Гласът му бе дрезгав. После се обърна и заплува в тъмните води.

– Обичам те, Махди – промълви Сера.

Той обаче бе изчезнал от погледа ù.