Гибелна вълна

Шест

– Огледалото, Линг – прошепна Серафина. – Трябва да влезем в огледалото на Талия.

Линг кимна, но не каза нищо. Не можеше. Пееше заклинание, на което ги бяха научили йелите – apă piatră. Един от опафагите се втурна към тях, удари се във водната стена, която Линг бе създала, и изрева. Останалите започнаха да бият по стената с огромните си ноктести ръце.

– Хайде! – извика Серафина.

Линг заплува обратно към огледалото, без да изпуска от поглед водната стена.

– Аз ще вляза първа – каза Серафина. – После ще те издърпам.

Тя се насочи към огледалото и се приготви да влезе в него. В този момент от другата му страна се показа кръгла гола глава.

– Моя скъпа девойко!

– Оладелго, моля те, трябва да ни пуснеш – каза Серафина.

– Всъщност не трябва, но това няма значение. Тук с мен има някой, който умира да те види – той допря показалец до брадичката си. – Или май беше, че иска да види как умираш.

Той отстъпи встрани и Серафина видя друга фигура в течното сребро. Кръвта ù замръзна във вените. Беше мъжът без очи. На лицето му бе изписано желание да убива, когато тръгна към нея.

Сера така се стресна, че едва успя да проговори:

– Линг... проблем – изхъхри тя.

Линг погледна през рамо.

– Счупи огледалото!

Сера знаеше, че ако направи това, мъжът няма да успее да излезе от огледалото, защото парчетата ще са твърде малки, за да се провре през тях. Но също така знаеше и че ако счупи огледалото, никога няма да видят Талия отново.

Във Вадус нямаше много правила. Графинята, която живееше в огледалото на Сера, ù беше разказала, че някои витрини стоят в огледалата си, а други се разхождат из цялото царство. Някои разговарят с хората, други отказват. При все това имаше едно правило, на което всички се подчиняваха: когато някой счупеше огледалото на някоя витрина, душата ù се освобождаваше от плен.

– Не мога да го счупя, Линг! – простена Сера. – Талия ни трябва! Трябва да научим какви са останалите талисмани!

– Това няма да има никакво значение, ако сме мъртви! Давай, Сера! Счупи го!

Мъжът без очи беше съвсем близо. След няколко секунди щеше да премине от другата страна. Сера нямаше избор. Тя удари с опашка огледалото и го пръсна на парченца, които се посипаха по пода. Стотици празни очни кухини се взираха в нея от стотици огледални парчета. После изчезнаха.

– Търси друг изход! – викна Линг.

Водната стена започна да се огъва под натиска на опафагите. Линг отново изпя заклинанието, за да я укрепи. През това време Серафина плуваше из стаята и търсеше дупка в тавана или пукнатина в стената, през която да излязат. Не намери нищо такова.

В един момент обаче зърна тесен проход, полускрит зад купчина отпадъци.

– Насам! – извика тя.

Линг я последва, без да губи от поглед канибалите.

От другата страна имаше стая, много по-голяма от тази, която току-що бяха напуснали. И нейните стени бяха каменни, затова беше почти непокътната.

За жалост твърде късно откриха, че входът, през който бяха влезли, бе и единственият изход оттам.

Линг изпя нова apă piatră за прохода. Беше по-лесно да се издигне стена в по-малко пространство, но опафагите, които не спираха да се хвърлят върху водната стена, я изтощаваха.

– Няма да мога да я задържа още много – предупреди тя.

Серафина изпя коммовео, за да се опита да събори стените, но те бяха толкова здрави, че изобщо не се поддадоха на магията.

– Ще пусна водната стена. Те ще нахлуят тук. Когато влязат, ги хвани във водовъртеж – предложи Линг.

– Не мога! Ако направя достатъчно голям водовъртеж, за да ги хване всичките, той ще хване и нас!

– Започвам да се уморявам! Все нещо трябва да направим!

Серафина заплува из стаята, обезумяла от страх. Видя, че сега са в самата баня. Нямаше прозорци и единствената врата бе тази, през която бяха влезли. По-голямата част от пода, чак до задната стена на помещението, бе заета от вдаден в пода правоъгълник, който някога е бил басейн. Сера зърна някакви изображения на далечната стена – шест красиви делфински глави. Водата бе текла по тръби и се бе изливала през отворените им усти в басейна.

– Еха! – възкликна тя. – Линг, знаеш ли, че атлантидите са първите, които се научили да строят акведукти и да поставят тръби в стените? Почти бях забравила.

– Ти шегуваш ли се? Сега не е моментът за урок по история! – извика Линг.

Но се оказа, че точно това е моментът.

В тръбите със сигурност имаше вода, предвид факта, че се намираха насред морето. Тази вода можеше да се използва в заклинание за водовъртеж в тръбите. В случая заклинанието щеше да предизвика експлозия. Тя може би щеше да отвори дупка в задната стена на банята, през която русалките да избягат, ако всичко станеше както трябва. Ако не станеше, щеше да срути банята върху им.

Сера запя.

Вода, затворена

далеч от слънчевия ден.

Без всякаква надежда,

също като мен,

завърти се, забушувай,

чуй моята молба.

Счупи оковите,

разруши тази древна стена.

В първия момент нищо не се случи, но след малко Серафина чу как в тръбите се завихрят вода и наноси. Тя отново изпя заклинанието, този път по-силно. Тръбите изстенаха. Древните камъни в стените затракаха. Водата се въртеше все по-силно и по-силно, опитваше се да излезе навън в разширяваща се спирала – като фунията на торнадо, само че заради тръбите не можеше. Тръбите заскърцаха от растящото налягане.

– Хайде, Сера! – викна Линг.

Сера за трети път изпя заклинанието, вложи всичките си сили. Когато и последната нота се издигна във водата, последва оглушителен тътен. Тръбите избухнаха и събориха почти цялата задна стена. Силата на експлозията събори Серафина на пода и вдигна във водата купища отпадъци, които я засипаха с чакъл и тиня. Тя се отърси, изправи се и се огледа за Линг.

Линг се олюляваше, замаяна от експлозията. Парче камък я бе порязало по бузата. Тя беше отпуснала хватката си върху водната стена и опафагите, също замаяни, се запрепъваха към тях. Серафина сграбчи Линг за ръката и я дръпна през дупката в стената.

– Линг, ще можеш ли да плуваш сама за малко? – попита Сера. – Трябва да бързаме.

Линг премигна. Разтърси глава, за да я проясни. Пое си дъх няколко пъти и каза:

– Плувай нагоре. Чувам пасаж. За опафагите рибата ще е лесна плячка. Ако успеем да се издигнем над пасажа, може и да им се изплъзнем.

Двете русалки се стрелнаха нагоре към топлите, светли води близо до повърхността. Хиляди сардини с бляскави люспи плуваха по течението. Сера и Линг минаха през пасажа, сърцата им блъскаха в гърдите, дробовете ги боляха от усилието. Сера погледна през рамо и видя как ужасните опафаги започнаха да грабят риба с ноктестите си ръце и да я тъпчат в устите си.

– Можеше да сме ние – каза Линг.

След минута двете изплуваха на повърхността. Задъхана, Линг заслони очи с ръка и се огледа.

– Виждам малък залив ей там – съобщи тя и посочи на запад. – Скоро ще падне мрак. Може би ще успеем да си намерим подводна пещера и да се скрием за през нощта.

През следващия половин час плуваха в мълчание. Когато наближиха заливчето, Сера видя, че Линг е хванала счупената си ръка със здравата.

– Добре ли си? Как се чувстваш? – попита тя.

– Уморена. Наистина, ама наистина уморена – отвърна Линг.

– Има защо – каза Сера.

– Да, но не е само заради тази случка. Омръзна ми да си спасявам живота с плуване. Омръзна ми от Трахо, канибали и изроди в огледала.

– Забрави гнилочниците, ездачите на смъртта и русалийките – засмя се Серафина, не по-малко уморена.

– Искам просто да седна и да изпия един чай с мехурчета. Коралова боровинка, това е любимият ми вкус. Искам да се видя с приятелите си. Да отида на танци. Да послушам последната раковина на „Мъртви бирници“. Да спя в меко легло – Линг млъкна и огледа хоризонта. – Но няма да стане, нали?

Сера погледна приятелката си. Кръвта от порязаната буза се стичаше по брадичката ù. Все още държеше болната си ръка със здравата. Това беше животът им сега – жестоки схватки и бягство на косъм. За няколко секунди Сера бе завладяна от толкова силно усещане за нереалност, че ù се замая главата.

Името на групата, която Линг бе споменала, „Мъртви бирници“, отекна в паметта ù. Спомни си деня, в който тя и Нийла бяха намерили Махди и Язид, брата на Нийла, в безсъзнание в развалините на двореца на Мероу, след цяла нощ забавления. Язид, опитвайки се да измисли правдоподобно обяснение на станалото, бе казал, че са ходили да слушат „Мъртви бирници“ в Лагуната. Сера не можеше да повярва, че това се бе случило само преди няколко седмици. Имаше чувството, че е минал цял живот оттогава. Преди нападението над кралството ù тя бе разглезена принцеса. Сега беше русалка извън закона, престъпница, за чиято глава се предлагаше награда, винаги в движение, винаги в опасност. Колко хора беше оставила в миналото – Яз, Махди, майка си, чичо си, брат си... нямаше представа дали са оцелели.

Нямаше представа дали и тя самата ще оцелее.

– Не, Линг – каза тя накрая. – Няма да стане.

Линг въздъхна.

– Е, и пещера ще ни свърши работа. Би трябвало да сме в безопасност – съмнявам се, че някой би тръгнал на разходка в тези води. Предвид малките ни, гладни приятелчета. Каквото и скривалище да намерим, няма да е кой знае какво...

– Но ще ни е достатъчно – каза Сера, а в гласа ù прозвуча ново, силно чувство. Тя се обърна към Линг и я погледна. – На мен не ми трябва чай с мехурчета и меко легло, Линг. Изгубих всичко, което имах, но откривам нещата, от които имам нужда. Като например сила, кураж... и най-вече русалки, които ще пазят гърба ми във всяка ситуация. Това ми стига. Даже е повече от достатъчно. То е всичко, което ми трябва.

Линг ù се усмихна.

– Да – промълви тя, – предполагам, че си права.

Двете русалки се гмурнаха и заплуваха току под вълните. По-далеч от опафагите. По-далеч от Атлантида. По-далеч от Оладелго и човека без очи.

По-далеч, макар и само за една нощ, от всички опасности.