Гибелна вълна

Деветнайсет

Сера се напрегна, готова да направи фраг-заклинание или да завихри водовъртеж.

– Готова ли си? – прошепна Махди.

Тя кимна. Бяха пак на Базалтова улица, в тунела, без да знаят какво ги очаква от другата страна на желязната врата.

Махди притисна ухо до желязото. Послуша няколко секунди, после бавно дръпна резето. Пое си дълбоко дъх и отвори вратата.

Мазето беше празно.

Сера остави фенера на земята и предпазливо заплува след Махди. Прекоси мазето и понечи да тръгне към първия етаж, но спря, щом чу шум отгоре. Шумът идваше от събарянето и чупенето на мебели.

Махди я настигна.

– Ездачи на смъртта. Горе – каза той само с устни, без да издаде и звук.

Сера хвърли поглед на разнебитената дървена врата, която извеждаше от мазето. Беше открехната. Махди я беше затворил, когато слязоха тук. Тя беше сигурна. Докосна го по ръката и посочи вратата. Той кимна. Разбра какво се опитва да му каже Сера: Не сме сами тук.

Сера се завъртя бавно в кръг, очаквайки да види как Трахо се спотайва в сенките, усмихнат, с харпун в ръка. Нямаше го.

Отгоре долетя още един силен трясък, от който тя замръзна на място.

Махди, който не сваляше очи от вратата, я подкани с жест да го последва в тунела, но тя поклати глава.

– Те са тук. Сира и майка ù. Сигурна съм, че са тук – прошепна тя. – Те са оставили вратата отворена.

Махди вдигна пръст, за да ù покаже, че разполага с една минута.

Тя се понесе из мазето като водовъртеж, надничаше във всеки ъгъл, погледна зад магмената пещ за отопление, огледа купчините стари мебели. Махди правеше същото, като от време на време хвърляше по едно око на вратата. Когато минутата изтече, той ù направи знак, че е време да тръгват.

Сера кимна с натежало сърце. Явно Трахо бе намерил Сира и майка ù. Рискованото им връщане тук беше напразно. Тя заплува обратно към тунела.

В един момент някакво движение привлече погледа ù. Идваше откъм диван с коралова рамка, с отдавна изгнила тапицерия от морска коприна, който беше бутнат почти до стената, но не се допираше до нея. Изпод този диван се подаваше мъничък зелен плавник. Сера сграбчи Махди за ръката и му посочи плавника.

Приближиха се. Свита в пространството между дивана и стената, лежеше русалка с издут корем, с малко треперещо момиченце в прегръдките. Очите на майката се разшириха, когато видя Махди с униформата му на ездач на смъртта. Прегърна дъщеря си по-здраво и се притисна към стената.

– Всичко е наред – прошепна Сера. – Той не е от тях. Маскировка е. Елате с нас. Ще ви изведем оттук.

Майката я погледна неуверено, после хвърли поглед към Махди и пак погледна Сера. В този момент отгоре долетя нов трясък.

– Моля ви – каза Сера. – Нямаме много време.

Майката обаче беше парализирана от ужас и не смееше да им се довери.

– Претърсете мазето! – заповяда един глас.

Сера позна този глас. Чуваше го в кошмарите си.

– Трахо – каза тя. – Наистина трябва да тръгваме.

– Сира – обърна се Махди към малката русалка. – Приятелите ти те чакат. Франко и Джанкарло. Казаха ми, че си тук. Те са на сигурно място и искат и ти да си там.

Малката русалка се усмихна храбро на Махди и го хвана за ръката.

– Хайде, мамо – каза тя. – Всичко е наред.

Махди бързо избута майката и дъщерята в тунела. Сера ги последва. Тъкмо затваряше вратата след себе си, когато в мазето нахлуха четирима ездачи на смъртта.

– Ей, ти! Спри! – извика един от тях.

– Извикайте капитан Трахо! – кресна друг.

Единият посегна към харпуна, който висеше на колана му. Други двама заплуваха към Сера. И двамата носеха магмени фенери.

Сера си даде сметка, че имат само няколко секунди, в които ще се реши дали ще живеят, или ще умрат. Сега ù трябваше нещо повече от канта мирус, трябваше ù канта малус. Тя не се поколеба. Накара гласа си да зазвучи ниско, мрачно, докато се втренчваше в стъклените глобуси на фенерите.

Лава гореща, помогни,

от взора на враговете ни скрий.

Съскай, бълбукай, гори,

злите войници рани.

Лава смъртоносна, помогни,

оковите си стъклени счупи!

Махди се хвърли към Сера в момента, в който последната нота се отрони от устните ù. Дръпна я в тунела и затвори вратата с трясък. Бързата му мисъл спаси живота ù.

Взривът беше мигновен и толкова силен, че разтърси земята. Сера зърна ослепителна бяла светлина в процепа под вратата, чу как по желязната врата заваляха парчета от мебели и долови съскането и бълбукането на лавата.

След това настана тишина.

– Дали са... – започна тя.

– Да, мъртви са – потвърди Махди. – Никой не би оцелял след такъв взрив. Съмнявам се, че и къщата е оцеляла. Богове, Сера, какво беше това?

– Тъмна песен – каза тя. – Законна е, ако се използва срещу врага по време на война. Нямах избор, Махди. Или те, или ние.

– Знам. Имах предвид теб. Кога си се научила да правиш толкова силни фрагове? Познавам опитни военачалници, които не могат да го направят.

„Заради кръвния обет е“, помисли си Сера. Дал ми е уменията на Нийла със светлината и тези на Бека с огъня. Отвори уста да разкаже на Махди за новите си умения, или поне да се опита, когато иззад вратата долетяха викове.

– Идват още ездачи – каза Махди напрегнато. – Изглежда, Трахо е имал подкрепления пред къщата. Време е да тръгваме.

– Благодаря ви – каза майката на Сира, когато поеха по тунела. – Благодаря ви, че се върнахте за нас.

В светлината от фенера на Сера лицето ù изглеждаше бледо и измъчено. Дишаше тежко.

– Аз съм Калиста, между другото.

– Добре ли си?

– Раждам.

– Олеле. О, богове! – възкликна Махди и нервно прокара пръсти през косата си.

– В новото убежище има лазарет. Не е далече, на около половин левга – каза Сера. – Ще успееш ли да стигнеш дотам?

Калиста се позасмя немощно.

– Имам ли избор?

– Сера, ти я хвани за едната ръка, аз ще я хвана за другата. Сира, ти плувай след нас – разпореди се Махди.

Сера се надяваше, че ще могат да плуват по-бързо от миналия път, тъй като сега знаеха накъде да се движат, но надеждата се оказа напразна. Тунелите бяха много тесни и нямаше как да плуват тримата един до друг. На нея и Махди често се налагаше да плуват настрана, което ги забавяше. Зарадва се, когато пред очите им се появи първото разклонение.

Преди да стигнат до него, Махди спря внезапно.

– Задръжте за минута – каза той.

– Какво има? – попита Сера.

После ги чу: гласове. Приближаваха бързо.

– Успели са да минат – каза Махди. – При кръстопътя ще се разделим. Вие трите свийте надясно и плувайте колкото можете по-бързо към убежището. Аз ще тръгна наляво, за да ги отклоня.

– Не, Махди! – възпротиви се Серафина.

– Тръгвайте! – изсъска той. Извади една медуза от фенера на Сера, за да си осветява пътя, взе камък от земята и се стрелна в левия тунел. След секунда Сера чу дращене. Махди влачеше камъка по стената на тунела.

– Хайде – каза тя на Сира и Калиста. Спомни си предупреждението на Марко, че няма да я пусне обратно, ако по опашката ù се носят войници. – Трябва да плуваме бързо.

Поеха по дясното разклонение на тунела, като се стараеха да плуват колкото могат по-бързо. След няколко минути Сера видя втория кръстопът. Когато стигнаха до него, отново се чуха гласове.

Планът на Махди се бе провалил. Ездачите на смъртта не бяха тръгнали след него, идваха след тях.

Сера сложи ръце на раменете на Сира. Детето бе на не повече от осем години.

– Сира, слушай ме. Трябва ти да заведеш майка си в убежището, става ли? Можеш да се справиш. Сигурна съм в това.

Тя ù обясни какво да направят, за да ги пуснат в убежището, извади една лунна медуза от фенера и я сложи в ръчичките на Сира.

– Тръгвайте! – прошепна тя.

Когато Сира и майка ù изчезнаха от погледа ù, Сера заплува към другия тунел.

– Помощ! – завика тя. – Не можем да намерим убежището! Моля ви! Чува ли ни някой?

Този път планът успя. Ездачите на смъртта заплуваха към нея, не към Сира и Калиста.

– Видях я! – чу да вика един от ездачите. В стената на тунела се удари сребристо копие, на косъм от опашката ù. Ездачите на смъртта плуваха бързо, но Серафина, която беше отслабнала и заякнала от седмиците, прекарани по теченията, плуваше по-бързо. След няколко минути тя зърна края на тунела. От откритите води навън се процеждаха слънчеви лъчи. Тя се напрегна за последен път, заплува още по-бързо и се изстреля навън. Озова се срещу острокона. С последни сили прекоси течението и се вмъкна вътре. Пое направо към мрачните му дълбини. С думкащо сърце и болки в дробовете, тя влезе в една от слушалните и се скри под най-близката маса.

Минаха няколко минути. После още няколко. Когато измина половин час, Сера най-сетне си позволи да повярва, че е избягала от преследвачите си. Мускулите ù трепереха. Опашката ù се гърчеше от болезнени мускулни крампи. Протегна се и затвори очи.

– Моля – зашепна тя, – моля, нека Сира и Калиста да са стигнали в убежището. Нека Махди да е добре.

Тя си спомни доверието, което излъчваха очите на малката русалка. Спомни си отчаяното облекчение в погледа на майка ù. Ами ако ездачите на смъртта се бяха разделили, за да претърсят и двете разклонения на тунела? Ако Сира и Калиста ги бяха завели направо в убежището на Пазарната улица? Дали не беше застрашила живота на десетки хора заради двама души?

Добрият владетел никога не би жертвал многото за неколцина, каза ù веднъж чичо ù.

Тя се опита да спори. Но чичо, тези неколцина са не по-малко...

Важни, щеше да каже. – Ценни. Обичани.

Но Валерио я прекъсна. Неколцината са неколцина, Серафина. А по време на война числеността е единственото, което има значение.

Сера не успя да разбере това. Не го разбираше тогава. Не го разбираше и сега. Калиста беше важна. Бебето, което носеше, беше важно. Малката Сира беше важна. И многото, и неколцината бяха важни.

Беше направила правилния избор. Беше постъпила по правилния начин.

Докато очите ù се затваряха, Серафина задържа тази мисъл.

И положи всички усилия да ù повярва.