Гибелна вълна

Двайсет и седем

Рано на следващата сутрин Нийла чу как ключът се превърта в бравата на вратата. Почти не беше мигнала цяла нощ.

– Идва, Уда. Приготви се – прошепна тя.

Уда се скри под леглото.

Сума влезе в стаята, понесла поднос със закуска. Остави го на една масичка, после заплува обратно към вратата, за да я заключи. Ключът висеше на сребриста панделка. Сума го пъхна в страничния джоб на дългата си роба.

– Как сте, скъпа принцесо? – попита тя. – Добре ли спахте?

Нийла се протегна, премигна сънено и каза:

– Да, благодаря ти, но все още се чувствам изморена. Мисля, че се разболявам. Как мислиш, дали имам температура?

Сума забърза към леглото. Докато ù проверяваше челото, Уда изплува изпод леглото. Крайчецът на сребристата панделка се поклащаше от джоба на Сума. Уда го захапа и заплува обратно.

– Богове, дете! – възкликна Сума. – Ти гориш!

Тя седна на леглото и дръпна панделката от устата на Уда.

О, не, помисли си Нийла.

– И бузите ми са пламнали – каза тя бързо. – Не мислиш ли?

Докато Сума проверяваше, Уда отново се насочи към панделката. Ключът се беше плъзнал по-навътре в джоба на Сума и малката рибка трябваше да се гмурне вътре, за да го извади. – Провери и другата, Сума – помоли Нийла, за да я разсее.

Уда най-сетне успя да захапе панделката и задърпа с всичките си сили, докато измъкна ключа от джоба на Сума. Толкова беше доволна от себе си, че закръжи зад Сума, широко усмихната, с ключа в уста.

– Мисля, че трябва да свалим температурата – каза Нийла и хвърли строг поглед на Уда.

Рибката се стрелна под леглото, заедно с ключа.

– Ще ми донесеш ли бутилката с копривен еликсир от пещерата? – попита Нийла. – Трябва да е на рафта в шкафчето.

– Разбира се, принцесо – каза Сума и стана.

Не беше там. Нийла бе скрила бутилката в килера.

Тя скочи от леглото, грабна магмената лампа, която беше пъхнала под възглавницата си, и я върна на мястото ù на стената. Лампата беше загряла и възглавницата, и главата ù достатъчно, че да заблуди Сума. После Нийла съблече халата си. Отдолу беше облякла дрехите си на авантюристка. Пощальонската ù чанта, с прибран багаж, беше скрита под леглото. Нийла се наведе и я извади в момента, в който Уда се подаде оттам с ключа в уста.

– Добро момиче! – похвали я шепнешком Нийла и взе ключа. – Хайде!

Тя отвори чантата и малката рибка се вмъкна вътре.

– Не виждам копривения еликсир! – извика Сума откъм пещерата.

– Не спирай да търсиш! Сигурна съм, че е там – отвърна Нийла.

С треперещи от напрежение ръце тя извади едно от камъчетата невидимки на Вража от джоба си и освободи заклинанието. Почти веднага стана невидима. Отключи вратата, излезе и я заключи след себе си. За щастие в коридора нямаше стражи, които да видят как се отваря и затваря вратата.

Нийла плуваше близо до тавана, както правеше Уда предната вечер, без да се помайва. Щеше да е по-лесно, ако беше излязла през някой прозорец, но всички прозорци в двореца бяха затворени и със залостени капаци, докато страната се подготвяше за война. Тя плуваше по безкрайни коридори, през тържествени зали и над главите на придворните.

– Почти стигнахме – прошепна на Уда, когато видя двойка високи врати, които извеждаха от двореца.

В този момент силен тревожен вик накъдри водата.

– Затворете вратите! Заповед на императора! Принцеса Нийла е избягала от стаята си!

– О, по драконите! – изруга Нийла.

Оставаха ù още около шест метра до изхода. За да се затворят огромните врати, трябваше по двама стражи да бутат всяка от тях с всички сили. Точно това правеха в момента. Вече оставаше по-малко от метър между вратите – пространство, което бързо се стесняваше. Нийла се напрегна и заплува още по-бързо, вторачена в дупката. Събра ръце над главата си, обърна се на една страна и се стрелна между вратите. Те се затвориха с гръм зад нея.

Тя не погледна назад, докато плуваше през императорския външен двор към открити води. Не ù беше приятно, че се наложи да заключи Сума в стаята си. Не ù беше приятно, че ще разтревожи родителите си, но никой от тях не разбираше какво всъщност се случва с нея. Ако имаше късмет, когато откриеха, че всичко, което им е казала, е истина, щяха да ù простят.

Докато плуваше, Нийла чуваше гласовете на втория помощник, на Келефу, на Сума и на родителите си в главата си. Всички те казваха едно и също: Така се правят нещата! Винаги така са се правели!

Нийла знаеше, че ако иска да намери талисмана на Нави и да победи чудовището, ще трябва да забрави за начина, по който се правят нещата.

Ще трябва да открие нов начин.

Нейният начин.