Гибелна вълна

Трийсет

– Хайииииииииия!

Викът, ужасяващо пронизителен, проряза водата.

– Това е Кора – каза Нийла. – Бих познала гласа ù навсякъде. Хайде, Уда. Почти стигнахме.

Откакто тръгнаха от затвора, Нийла и Уда плуваха цяла нощ, без да спират никъде. Нийла едва се влачеше. Имаше остра нужда от почивка и добро похапване, но щом чу гласа на Кора, усети нови сили.

Нежните лъчи на утринното слънце осветяваха водите на Нзури Бонде. Когато Нийла и Уда приближиха селото, видяха ниски къщички, построени от камъни, със зидария от тиня и натрошени мидени черупки. Всяка беше обградена от пищна растителност. Рамките на вратите и прозорците бяха украсени с ярки геометрични форми в червено, бяло и жълто. Формите бяха прости и пестеливи, но създаваха хармония между постройките и заобикалящата ги природа. Край някои от къщите се виждаха обори от китови кости, в които стада морски крави кротко чакаха да ги изведат на паша.

Нийла си помисли как лъскавите кубета и кулички на Матали се показват на хоризонта много преди да влезеш в града. В Нзури Бонде бе точно обратното: човек забелязваше селото чак когато влезеше в него.

В покрайнините се простираше широка открита арена. Кора беше там и тренираше с аскарите, личната ù стража. Аскарите живееха отделно от останалите, в нгоме я джеши, тяхно собствено селце в селото. В момента се упражняваха в харака, бойно изкуство, в което ударите се сипеха със скоростта на светлината. Бойците използваха бамбукови пръти, за да ударят врага през средата на тялото или да го лишат от равновесие, като подсекат опашката му. Нийла се загледа в упражненията, докато плуваше към арената. Аскарите бяха слаби, бързи и смъртоносни – качества, които важаха в най-голяма степен за предводителката им.

Кора имаше тъмна кожа и царствена осанка, подчертана от високите скули, пълните устни и лешниковите очи, изпъстрени със златисти точици. Мощната ù опашка беше на кафяви и бели райета, като тялото на морски скорпион, и също като рибата имаше дълги шипести перки, които се разперваха от двете страни на талията ù, когато се ядосаше. В момента носеше тюрбан от алена морска коприна и нагръдник от охлювни черупки и мъниста. Над лакътя на едната си ръка носеше гривна от бял корал, изпъстрена с резки, които отбелязваха всеки морски дракон, който бе убила.

– Mgeni anakuja! – викна един от аскарите. Всички спряха каквото правеха и обърнаха глави накъдето посочи аскарата, към Нийла. Уда се изплаши от тях и се шмугна в чантата.

Нийла говореше съвсем малко кандиниански, затова остана изненадана, когато осъзна, че разбира какво е казала аскарата. Беше предупредила Кора, че приближава непозната русалка. Заради кръвния обет е, помисли си тя.

Кора се завъртя с лице към Нийла. Отначало присви очи, но после се отпусна, когато позна русалката.

– Salamu kubwa, Malkia! – извика Нийла и сведе глава в поклон. Приветствам те, велика кралице.

– Принцеса Нийла! Възможно ли е това? – възкликна Кора на русалски. Доплува до нея, а лицето ù се озари от широка, красива усмивка. Тя хвана Нийла за раменете и я разцелува по бузите.

– Изглеждаш различно! Не знаех, че викаш за Гоа!

Нийла все още беше в кабалабонгския си екип.

– Не викам за Гоа, нищо че така изглежда – започна да обяснява Нийла. – Аз...

„Плувах цяла нощ,“ щеше да каже, но Кора я прекъсна. Игриво подръпна една от големите ù златни обици.

– Ти си единствената русалка сред познатите ми, която би предприела подобно опасно пътешествие така издокарана! – заяви тя. – Ако знаех, че ще идваш, щях да си направя маникюр.

Кора, която изобщо не се интересуваше от мода, обичаше да подкача Нийла за страстта ù към дрехите и бижутата. Досега Нийла винаги беше приемала закачките с чувство за хумор, но не и този път.

– Кора, не съм ти дошла на гости. Тук съм, защото имам нужда от помощта ти.

– Помощ с какво?

Нийла се олюля от изтощение. Не знаеше откъде да започне.

– Ами, общо взето, трябва да спасим света – каза накрая.

– И подходящите аксесоари ще ти помогнат в тази работа, така ли? – попита Кора и вдигна вежда. Аскарите избухнаха в смях.

Нийла се намръщи.

– Подходящите аксесоари – започна тя раздразнено – помагат във всички ситуации.

Тя имаше нужда от помощта на Кора, не от подигравките ù.

Кора уви ръка около шията на Нийла и я стисна в мъртва хватка, което в Кандина беше проява на привързаност.

– Помниш ли последния път, когато дойде в Кандина? С цялото императорско семейство на Матали? Свитата ви се точеше на цели две левги след вас! Къде са ти сандъците? Къде са ти лакеите?

– Ох, Кора, нямам лакеи. Това се опитвам да ти кажа. Този път не е като миналия. Изобщо не е. Имаме проблеми, сериозни проблеми... – обясни Нийла. Гласът ù пресекна на последната дума. Толкова се бе разстроила от видяното в затворническия лагер, толкова бе изтощена от дългите часове непрекъснато плуване, че всеки момент можеше да загуби съзнание.

Кора изведнъж стана сериозна. Заведе Нийла под един сенчест навес край арената, накара я да седне на мек стол, покрит с възглавници, и нареди да донесат храна и напитки. Аскарите ги последваха и насядаха в кръг около кралицата си и нейната гостенка.

– Разкажи ми сега всичко – каза Кора.

Нийла хвърли поглед на бойците около тях.

– Бих им поверила живота си – каза тя, разчела мислите на Нийла. – Няма да можем да ти помогнем, ако не ни вярваш. На всички нас.

Нийла кимна и им разказа всичко – за сънищата, за нападението над Серулия, за дука, за ездачите на смъртта, за йелите, за Шестимата царували, за чудовището, за талисманите и за бягството ù от собствения ù дворец.

– Трябва да ми помогнете за лунния камък. Със Сера смятаме, че е при кралицата на драконите. Има и още нещо – каза тя. Пое си дълбоко дъх и се приготви да им разкаже за затвора, когато си даде сметка, че аскарите съвсем са притихнали. Спогледаха се, после погледнаха към нея. Тя разпозна изражението. Беше го видяла съвсем скоро – на лицата на майка си и баща си.

– Чакайте, нека отгатна – промълви тя. – Смятате ме за луда, нали?

Тя извърна поглед от аскарите към Кора.

– Нийла – започна Кора, – идваш тук, облечена много странно, разказваш ни някаква безумна история...

– Историята е истинска. До последната дума – прекъсна я Нийла.

– Къде са доказателствата? – попита Кора.

Нийла си спомни мънистената гривна. Беше в джоба ù.

– Искаш доказателства? Добре. Случайно някои ваши села да са били нападани? Да има отвлечени хора?

Кора я гледа няколко секунди, преди да отговори.

– Да – призна тя накрая. – Джуа Маджи беше нападната. Моят кионгози, генералът ми, кръстосва покрай южната ни граница, докато си говорим, за да търси селяните. Откъде знаеш за това?

– Генералът ти няма да ги намери там. Те са на запад оттук, не на юг. Видях ги. Отвлякъл ги е един гог. Използват ги като роби.

– Нийла, говориш несвързано. Храната пристигна. Може би е добре да хапнеш нещо – предложи Кора и даде знак на слугите да сервират блюдата близо до нея.

Те наредиха кани с подправено мляко от морска крава, купи с яйца от морска змия в сос от сини анемони, чинии с лунни медузи, задушени в плитчинни чушки, и сюнгерен кейк със захаросани кръгли червеи. Нийла не обърна внимание на храната.

– Хората ти, Кора, са в затворнически лагер – каза тя. – Карат ги да търсят един лунен камък – талисмана, за който току-що ти разказах. Видях ги. Карат ги да работят, докато умрат.

Тя извади гривната от джоба си и я подаде на Кора.

– Ето ти доказателството.

Очите на Кора се разшириха. Тя взе гривната.

– Тази разцветка е кенджи, слънчев лъч. Всяко село има своя собствена, а тази е на Джуа Маджи.

Кора скочи от мястото си. С настръхнали перки взе един боен прът, вдигна го над главата си и го стовари върху масата. Тя се пръсна на парчета.

– Трябва да ги измъкнем оттам! – извика тя. – Веднага! Кионгози го няма, затова ние ще го направим – аскарите и аз!

Нийла бе забравила каква става приятелката ù, когато се разгневи. Не беше в състояние да мисли разумно.

– Ей, Кора – започна тя. – Задръж за малко. Не можете да ги измъкнете. Там е пълно с морски камшици и стражи. Въоръжени стражи. Колкото и да сте страховити ти и аскарите, не можете да се мерите с тях. Затворът е като крепост.

Кора изсумтя.

– Всяка крепост може да бъде превзета – заяви тя. – Единственият въпрос е как.

– Ще си докараш смъртта – предупреди я Нийла. Гласът ù заглъхна от изтощение.

Кора се разтревожи и заповяда на слугите да заведат Нийла да си почине. Нийла заплува след тях едва-едва, а Уда я следваше по опашката. В края на арената русалката се обърна и погледна Кора и стражата ù.

Пееха заклинания за преобразяване. Ярките им шарки се превръщаха в мътнокафяви, зелени и сиви оттенъци – цветовете на морското дъно и растителността му. Нийла не можеше да повярва каква машина е задвижила. Всичко се случваше толкова бързо. Дали обаче се случваше достатъчно бързо? Войниците, които бе подслушала, говореха за местене на лагера. Хората на Кора страдаха ужасно от нечовешките условия, при които живееха. Много от тях сигурно щяха да издъхнат, преди да доплуват до новото място.

Когато преобразяването завърши, Кора отметна глава и нададе вик, който смразяваше кръвта, боен вик. Аскарите ù отвърнаха подобаващо. Гласовете им се извисиха като един. После вдигнаха бойните си пръти. В следващия момент след тях остана само облак пясък, докато се отдалечаваха с бясна скорост. В посока на затвора.