Гибелна вълна

Едно

– Ела, рибке! Хайде, среброрибке!

Трепереща, останала без дъх, Серафина не смееше да вика прекалено силно. Течното сребро се къдреше около нея, докато плуваше из Залата на въздишките във Вадус, огледалното царство. По стените на залата висяха хиляди огледала. Светлината от трепкащите полилеи танцуваше по тях. Единствените обитатели на залата бяха няколко витрини, които се взираха с празен поглед в отраженията си.

Серафина се бе надявала приятелките ù да са наблизо, но ги нямаше. „Явно бяха излезли в друга част на Вадус“, помисли си тя. Поне не я бяха последвали ездачи на смъртта. Баба Вража се бе погрижила за това, като счупи огледалото, в което беше влязла Сера, за да избяга от войниците и техния капитан Маркус Трахо.

– Ела, среброрибке! – повика я тя отново. Почти шепнеше.

Налагаше се да пази тишина. Да не прави вълни. Не искаше владетелят на това място да разбере, че е тук. Той бе точно толкова опасен, колкото и Трахо.

Спомни си бръмбарите. Вража ù беше дала шепа бръмбари, с които да привлече среброрибата. Сега Сера ги извади от джоба си, затвори ги в шепи и ги разклати.

– Хайде, рибке, ела, рибке! – повика тя. Колкото по-бързо намереше риба, толкова по-бързо щеше да стигне у дома.

У дома.

Серафина беше избягала от Миромара преди две седмици, когато Серулия, столицата, бе нападната от нашественици. Те се бяха опитали да убият майка ù. Бяха успели да убият баща ù. Изпълняваха заповедите на адмирал Колфин, владетеля на Ондалина, арктическото морско царство. Командир им беше жестокият капитан Трахо.

Сера беше срещнала дъщерята на Колфин, Астрид, в пещерите на йелите и тя ù се бе заклела, че баща ù не е заповядвал нападение над Миромара. Сера обаче не ù вярваше.

Астрид, както самата Серафина и още четири русалки – Нийла, Бека, Линг и Ава, беше призована от йелите, могъщи речни вещици. От водачката на йелите, Вража, момичетата бяха научили, че всяка от тях е пряка наследница на Шестимата царували – най-силните магове в света, които някога управлявали изгубената империя Атлантида.

Освен това бяха научили, че Орфео, най-силният сред тях, създал и пуснал на свобода едно огромно зло – чудовището Абадон. Създанието успяло да разруши Атлантида, преди останалите петима магове да го победят. Когато все пак го хванали, го затворили в Карцерон. После една от маговете, Сикоракс, пренесла целия затвор в Южното море и там го потопила под ледовете. Но сега чудовището се бе събудило. Някой го беше събудил. Серафина бе убедена, че това е Колфин. Мислеше, че адмиралът иска да използва чудовището, за да завладее всички морски царства.

Вража бе казала на русалките, че трябва да унищожат Абадон, преди този, който го е събудил, да успее да го освободи. За целта трябваше да открият древните талисмани на Шестимата царували. С тях русалките щели да успеят да отворят портите на Карцерон и да се изправят срещу чудовището.

Сера знаеше, че има най-голям шанс да открие нещо за талисманите в Острокона на Серулия, сред древните раковини, записали пътешествието, известно като „Пътят на Мероу“. Смяташе, че Мероу, първата владетелка на морския народ, е скрила талисманите по време на това пътуване из всички световни води и че раковините ще ù разкрият точно къде е станало това.

Макар да ù беше ясно, че е изключително опасно, и макар да се страхуваше да види опустошената Серулия, просто се налагаше да си отиде вкъщи.

Но не веднага.

Първо трябваше да отиде на едно друго място.

Не, Сера! – каза един глас наблизо.

Тя се завъртя и се огледа, за да види русалката, която бе проговорила, но там нямаше никого.

Не отивай, mina. Твърде е опасно.

– Ава? – прошепна Сера. – Ти ли си? Къде си?

В главата ти.

– Това конвока ли е? – Беше си спомнила трудното заклинание за призоваване, на което ги бяха научили йелите.

Да... опитвам... не мога да задържа... помни... Астрид...

– Ава, връзката се губи! Не те чувам! – каза Сера.

Няколко секунди не се чуваше нищо и после гласът на Ава се появи отново. Спомни си какво каза Астрид: Опафагите изяждат жертвите си живи... докато сърцата им все още бият и изпомпват кръвта.

– Знам, но трябва да отида – настоя Сера.

Острокон... по-сигурно... моля... Ава отново се губеше.

– Не мога, Ава. Още не. Преди да започнем да търсим къде са талисманите, трябва да разберем какво представляват.

Сера зачака Ава да ù отвърне, но отговор не последва.

– Хайде, рибке! – повика Сера отново, по-нетърпеливо. Времето течеше и тя трябваше да побърза. – Хайде, рибке! Имам лакомство за теб!

– Колко възхитително! Обожавам лакомства! – каза един нов глас. Прозвуча точно зад гърба ù.

Серафина замръзна. Дрол Оладелго. Все пак я беше открил. Тя бавно се обърна.

– Принцесо! Така се радвам да ви видя отново! – възкликна владетелят на Огледалния свят. Той огледа лицето ù и установи бледността му. После се взря в тялото ù и забеляза дълбоките драскотини по опашката, спомен от Абадон. Мазната му усмивка се разшири.

– Трябва да призная, че не изглеждате особено добре.

– Ти обаче изглеждаш добре. Добре нахранен, по-точно – каза Серафина и започна да се отдалечава от него.

Лицето му беше кръгло като пълна луна. Носеше отровнозелена роба, чиито гънки не можеха да скрият дебелината му.

– О, благодаря ти, скъпа! – рече той. – Всъщност наистина преди малко хапнах особено добре. Благодарение на един млад човек. Едно момиче на твоя възраст – той се оригна силно и прикри уста с ръка. – Мили Боже. Моля да ме извиниш. Малко прекалих. По нея имаше толкова много вкусни треперушки, че не можах да устоя.

Треперушките бяха най-тайните страхове на човек. Оладелго се хранеше с тях.

– Затова значи си станал тлъст като морж – отбеляза Серафина, все така плувайки на разстояние.

– Не можах да устоя. Това глупаво момиче направо ми се поднесе на тепсия! Представи си, чете някакви неща, наречени списания. В тях има картини на други момичета, но тези картини са омагьосани, за да изглеждат момичетата на тях идеални. Тя обаче не го осъзнава. Знае само, че те са идеални, а тя не е. Часове наред се тюхка пред огледалото си, а аз стоя от другата страна и ù шепна, че никога няма да е достатъчно слаба, достатъчно хубава или достатъчно добра. Когато съвсем се срине от страх и мъка, аз започвам угощението си!

Клетата, помисли си Сера, и се сети колко потисната се чувстваше, когато не успееше да оправдае нечии очаквания. Все още се измъчваше от мисълта за това.

– Разкош, нали, принцесо? Ах, тези гоги! Направо ги обожавам. Вършат половината работа вместо мен. Но стига за тях. Какво чувам за вас напоследък? – игриво попита Оладелго и размаха показалец срещу нея. – Капитан Трахо изорава цели реки, за да ви открие. Какво правите във Вадус? Накъде сте заплували?

– Към къщи – излъга Сера.

Оладелго присви очи. Облиза устни.

– Нали не бързате прекалено?

Беше се озовал зад Сера, преди тя изобщо да забележи, че е помръднал. Дъхът ù спря, когато усети как по гръбнака ù преминава ледена тръпка.

– Все още сте силна – отбеляза той недоволно.

– Махни си ръцете от мен! – извика Сера и се опита да отплува.

Той обаче бързо я настигна.

– Защо викахте моите среброрибки? Къде отивате наистина? – заразпитва той.

– Казах ти вече – вкъщи – отвърна тя.

Сера знаеше, че трябва да скрие страховете си от него. Иначе той щеше да ги използва, за да я задържи тук вечно, също като витрините. Ала беше закъсняла – внезапно усети остра болка в гърба.

– А! Ето къде бил! – прошепна Оладелго, а студеният му дъх погали шията ù. – Малка принцесо, мислите си, че сте много умна и смела, но не сте. Аз го знам. Майка ви също го знаеше. Отново и отново я разочаровахте. Предавахте я. Накрая я оставихте да умре.

– Не! – извика Серафина.

Оладелго грубо ровеше с бързите си пръсти на грубо из гръбнака ù в търсене на най-скритите ù страхове.

– О, почакайте, имало още! Ама какви сте ги вършили вие?

Той замълча за секунда, после продължи:

– О, огледала, каква задача само ви е възложила Вража. И вие наистина си мислите, че ще се справите? Вие? Какво ще прави вещицата, когато се провалите? Предполагам, че ще намери някой друг за работата. Някой по-добър от вас. Също както направи Махди.

Отровните му думи я уцелиха в сърцето като жило на скат. Махди, престолонаследникът на Матали, мъжът, когото бе обичала, я беше предал и се беше влюбил в друга русалка. Раната от предателството още я болеше. Тя сведе поглед, парализирана от болка. Забрави защо беше дошла тук. Забрави закъде беше тръгнала. Волята ù се оттичаше от съзнанието ù като вода. Върху мозъка ù се спускаше задушаваща сивота.

Мъркащ от удоволствие, Оладелго изчовърка нещо дребно и тъмно, което се криеше между два от прешлените на Серафина. Треперушката пищеше, докато той я пъхаше в уста.

– Божествено! – възкликна той и преглътна. – Трябва да спра да ям, но не мога да устоя.

Изяде още една и каза:

– Никога няма да победиш Трахо. Рано или късно, ще те хване.

Очите на Серафина помръкнаха. Главата ù увисна. Оладелго си откъсна още няколко треперушки и ги натъпка в устата си.

– Ммм! Амброзия! – изломоти той с пълна уста. Отново се оригна.

Звукът проникна през летаргията на Серафина. За няколко секунди сивотата се отдръпна и съзнанието ù се проясни. Той ме изяжда малко по малко. Не мога да го оставя да го прави, помисли си тя отчаяно. – Но как да се боря с него? Толкова е силен...

С огромно усилие тя вдигна глава. Дъхът замря в гърдите ù. Оладелго беше станал двойно по-голям. Коремът му висеше до коленете. Лицето му се бе издуло болезнено. Устата му бе разкривена от гримаса.

Толкова е преял, че го боли, отбеляза тя наум.

Тогава чу друг глас – този на Вража. Идваше от паметта ù, ясен и силен. Вместо да обръщаш гръб на страха си, го остави да говори, това ù бе казала вещицата.

Това и щеше да направи. Щеше да го остави да крещи.

– Прав си, Оладелго – призна тя. – Това, което поиска от мен Вража, е невъзможно.

Откриваше сърцето си пред чудовище. Ако не успееше да надвие, той щеше да го погълне.

Оладелго сграбчи нова треперушка и я задъвка. Отново се оригна и присви очи от болка. Сега коремът му опираше в пода.

– Може би няма да е зле да си почина малко между храненията – каза той. – Един момент, моля...

Сера не му даде момент.

– Страх ме е, че няма да открия чичо си. И брат си – заговори тя бързо. – Страх ме е от ездачите на смъртта. Страх ме е какво се случва с Нийла, Линг, Ава и Бека. Страх ме е, че Астрид може би казва истината. Страх ме е, че може би ме лъже. Страх ме е от Трахо. Страх ме е от човека без очи...

Оладелго грабеше треперушки с шепи. Ръцете му бяха станали толкова дебели, че едва успяваше да ги сгъне, за да налапа плячката си, но въпреки това не спираше да яде. Алчността му бе взела връх.

– Знаеш ли от какво друго ме е страх?

– О, богове, спри. Моля те! – простена Оладелго. Направи крачка назад, загуби равновесие и се катурна по гръб. Опита се да се изправи, но не можа. Ръцете и краката му се мятаха като крайниците на обърната костенурка. Беше напълно безпомощен.

Серафина се надвеси над него. Вече крещеше:

– Страх ме е, че ще полудея, ако се сблъскам с още страдание! Страх ме е, че още миромарци ще бъдат убити! Страх ме е, че отвличанията на хора от селата ще продължат! Страх ме е, че Трахо е наранил Вража! Страх ме е, че Син е мъртъв! Страх ме е за хората в трюма на кораба на Рафе Тепрез!

Оладелго затвори очи и изскимтя. Серафина спря да крещи. Изправи гръб и с изненада установи, че сивата мъгла е изчезнала от главата ù. Беше надвила Оладелго. Страхът ù се бе превърнал от враг в съюзник.

Тя се усмихна и разтвори шепа. Бръмбарите бяха все още там.

– Среброрибке! Насам! – извика тя колкото ù глас държи.

Не се появи никаква риба. Серафина се сети къде бърка.

– !масан екбирорберС – извика тя.

Течното сребро се развълнува. От него се показаха две трептящи антени, последвани от глава. Накрая от среброто се измъкна цялото създание и Серафина видя, че е огромно. Двойно по-едро от най-едрия морски кон. От продълговатата, членеста черупка падаха сребристи капки. Две огромни черни очи се обърнаха към Серафина.

– .ирабмърб ан им ешириМ – каза животното.

– .иовт ас и адитналтА в ем идеваЗ – отвърна Серафина.

Среброрибата кимна и Серафина се покатери на гърба ù. Създанието обърна антените си назад, така че Серафина да ги хване като юзди. Русалката се чувстваше така удобно, както и върху гърба на собствения си кон Клио. Прилепи опашка към страната на животното. Гърбът ù беше изправен и силен.

– В Атлантида? Тръгнала си към смъртта си! – извика Оладелго.

– Отивам в Атлантида, за да предотвратя смърт. Моята и на много други – каза Серафина.

– Идиотка! – кресна Оладелго, без да спира бясно да размахва ръце и крака. – Опафагите ще те изядат жива! Ще ти строшат костите и ще изсмучат костния мозък от тях! Ако досега не си се страхувала, време е да започнеш!

– Не се страхувам, Оладелго...

– Лъжеш! – изсъска той.

– Ужасена съм.