Гибелна вълна

Трийсет и три

Призракът стоеше и се взираше в Серафина, без да продума.

Сера знаеше, че трябва да отплува. Бързо. Това не беше някоя глупава русалийка, а нещо много по-страшно. Но не можеше да си отиде, трябваше ù диамантът на Нерия. Реши да заговори призрака с ясното съзнание, че трябва да е изключително внимателна. Призраците на хора, загинали в корабокрушение, бяха лукави. Копнееха за живот. Искаха да усетят ритъма на живо сърце, потока на кръвта във вените. Докосването им, ако се проточеше, беше смъртоносно.

Съвсем бавно, Сера заплува към палубата на кораба. Когато стигна до планшира, тя направи дълбок реверанс. Инфантата може и да беше мъртва, но си оставаше кралска особа и Сера знаеше, че трябва да демонстрира съответното уважение.

– Приветствам ви, Мария-Тереза, благородна инфанта на Испания. Аз съм принцеса Серафина ди Миромара, дъщеря на кралица Изабела – поздрави Сера, без да позволява треперенето в гласа ù да си проличи. – Идвам по важен държавен въпрос и смирено моля да ми разрешите да се кача на борда.

– Приветствам ви, Серафина, принцеса Ди Миромара – отговори инфантата с глас, който звучеше като писъка на вятъра. – Разрешавам да се качите на борда.

Серафина се бе обърнала към инфантата на испански благодарение на кръвния обет. Сега остави топката от светлина на планшира и заплува напред по палубата, като внимаваше да не доближава твърде много инфантата.

– Защо сте дошла сама? Къде са придворните ви? – запита инфантата.

– Придворните ми ги няма, Ваша светлост. Майка ми е мъртва. Кралството ми е в ръцете на нашественици – каза тя.

Очите на инфантата потъмняха.

– Кой е извършил това зло? – попита тя.

Серафина ù разказа какво се бе случило в Миромара и защо. Разказа ù за чудовището в Южното море и как нашествениците търсеха шестте талисмана, които щяха да го освободят от плен.

– Вашият великолепен син диамант е един от тези шест талисмана, Ваша светлост – завърши тя. – Вярвам, че е бил даден от моята прародителка, кралица Мероу, на една от вашите предшественички. Дошла съм, за да ви помоля да ми го дадете. Нужен ми е, за да спра нашествениците в кралството си и да не допусна да освободят това огромно зло.

– Молбата ви е голяма. Каква е цената, която сте склонна да заплатите? – запита инфантата.

– Също голяма – отвърна Серафина.

– Поседнете с мен за малко, принцесо. Толкова отдавна не съм имала никаква компания – инфантата се настани на планшира и подкани с жест Серафина да седне до нея.

Серафина се подчини, но се постара между тях да останат няколко метра. Седна на крайчеца на планшира, готова веднага да скочи от мястото си, ако се наложи. Знаеше, че танцува със смъртта. Ако инфантата се хвърлеше към нея, ако успееше да я хване и да я задържи, Сера никога нямаше да напусне кораба.

– La Sirena Lácrima – със замислена усмивка произнесе инфантата. – Сълзата на русалката. Така наричаше диаманта семейството ми. Майка ми ми го даде на шестнайсетия ми рожден ден – усмивката ù помръкна. – Трябва да внимавате какво си пожелавате, принцесо. Този прекрасен камък ми струва живота.

Тя се премести малко по-близо до Серафина.

– Бях сгодена за френски принц – започна тя. – Сватбата щеше да е в Авиньон. Отплувах за Франция през лятото на осемнайсетата си година. Бяхме се насочили към Сен-Мари, когато първият помощник-капитан вдигна тревога. Бяха забелязали кораба на Амарафе Мей Фоо. Познавах това име. Всеки го познаваше. Мей Фоо беше жесток, безпощаден убиец. Корабът му се казваше „Шаю“. Широко известно бе, че диамантът е част от зестрата ми. Знаех, че ще го вземе. И мен заедно с него.

Инфантата приглади полите на роклята си и продължи да разказва:

– Заклех се, че няма да допусна да попадна в плен. Аз бях принцеса на Испания, която щеше да стане съпруга на френски принц, а не девойче, което да топли леглото на един пират. Капитанът ни даде всичко от себе си, за да се изплъзнем на Мей Фоо, но беше безполезно. Знаех какво трябва да направя. Изчаках, докато „Шаю“ се приближи съвсем и Мей Фоо можеше да ме види. Тогава заповядах да донесат личния ми сокол Миха. Свалих си огърлицата и я дадох на птицата. „Лети!“ викнах аз. Миха се издигна над водата с огърлицата в клюна. Мей Фоо също имаше питомна птица – огромен черен лешояд. Той го изпрати след сокола ми. Миха летеше бързо, но демоничната птица на пирата беше по-бърза. Когато се доближи до моя сокол, той изпусна огърлицата. Лешоядът се опита да се гмурне, за да я вземе, но Миха не му позволи. Той я уби, но тя все пак успя да му попречи да вземе диаманта. Огърлицата потъна на морското дъно. Крясъците на злата птица бяха нищо в сравнение с крясъците на господаря ù. Аз му се подиграх, казах му как сега някой октопод ще се окичи с диаманта ми, но поне няма да е в неговите мръсни, крадливи ръце.

Инфантата протегна изящна, безплътна ръка и я подпря на планшира, на няколко сантиметра от Серафина. Сера не забеляза, толкова бе погълната от разказа.

– Така разгневих пирата, че той реши да не ме пленява – продължи инфантата. – Вместо това ме уби. Тъкмо това бе и моето желание. Той се качи на борда на „Деметер“ и отведе екипажа и придворните ми дами, за да ги продаде в робство. После ме заключи в каютата ми. Върна се на своя кораб и даде заповед да обстрелят „Деметер“ с оръдията.

Гласът на инфантата потрепери. Болката от спомена бе изписана на лицето ù.

– До ден-днешен чувам свистенето на гюллетата. Помирисвам барута. Изправих се пред смъртта смело, както подобава на една испанска принцеса. Бях се надявала Мей Фоо да ме застреля, да прояви някаква, макар и малка милост, но той не го направи. Удавянето не е лесна смърт.

Тя обърна тъмния си, безжизнен поглед към Серафина.

– След като изслушахте историята ми, все още ли желаете да притежавате камъка? Тези нашественици, за които ми говорихте, без съмнение ще се опитат да ви го отнемат, както Мей Фоо се опита да го отнеме от мен. Може да ви струва живота, както стана с мен.

– Все още желая да го притежавам. Вие ми казахте къде е диамантът – на морското дъно. Ще ми кажете ли колко се отдалечи Миха от кораба, преди да пусне огърлицата? И в коя посока летя? Ще ми отнеме известно време да го намеря, струва ми се, а не разполагам с много.

Призракът се засмя.

– О, но принцесо, аз не съм ви казала къде е диамантът.

– Напротив, Ваша светлост – възрази Серафина, объркана. – Казахте, че Миха го е пуснала в морето.

– Казах, че Миха пусна огърлицата, която ù дадох. Тази огърлица беше фалшива. Аз бях скрила истинския диамант. За да го опазя. Той все още е на борда на „Деметер“.

Сърцето на Сера подскочи от радост. Диамантът бе тук. Талисманът на Мероу беше на кораба, с нея!

– Ще ми позволите ли да го взема? – попита тя.

– Срещу определена цена.

– Ще ви дам всичко, което имам.

– Дори и живота си? – попита инфантата и протегна ръка да докосне бузата на Серафина. Пръстите ù спряха на сантиметър от лицето ù.

С огромно закъснение Серафина осъзна, че е допуснала инфантата да се приближи прекалено много, но въпреки това не трепна. Имаше чувството, че призракът я проверява, изпитва я. Знаеше, че не бива да проявява страх.

– Да, Ваша светлост. Ако това е цената за спасението на кралството ми – отвърна тя.

Инфантата кимна одобрително. Отдръпна ръката си и каза:

– Имате смело сърце, принцесо. И силен дух. И двете ще са ви нужни, защото желая да се завърна у дома и бих искала вие да ме заведете там.

Сякаш целият въздух изчезна от дробовете на Серафина. Молбата на инфантата беше смъртна присъда. Като всички русалки, тя знаеше, че водата пленява човешките души. Ако човек умреше на повърхността ù, душата му отлиташе свободно, но ако загинеше в дълбините, душата оставаше в плен и се превръщаше в призрак.

Никоя душа не иска да бъде пленник. Душите на удавените се съпротивляваха яростно на съдбата си. Силата на тази ярост определяше и силата на призрака. Буйните води, като тези близо до брега, които прииждаха и се отдръпваха под напора на приливите и отливите, както и реките, разпръскваха яростта. Призраците в такива води, като русалийките, бяха сравнително слаби. Можеха да удрят и да щипят, но не и да убиват. Можеха да взимат предмети от живите, но не и да ги задържат. Скитаха се безцелно из водите, в които бяха намерили смъртта си, по-скоро досадни, отколкото опасни.

Призраците на потънали кораби обаче бяха силни. Един плавателен съд, построен така, че да държи океана отвън, можеше също толкова успешно да задържи човешката душа в себе си. Бурната жизнена сила, която се освобождаваше от човека при смъртта му, не се разпръскваше на борда на потънал кораб, а се концентрираше там, където беше загинал човекът – в каютата, в трюма или на борда. Тя се преплиташе с кораба, обвиваше се около гредите, проникваше в стоманените корпуси и именно затова призрачните кораби не гниеха и не ръждясваха. Те устояваха на времето, като черпеха сила от призраците на борда си. И призраците устояваха на времето, завинаги привързани към кораба.

Освен ако живо същество не се съгласеше да ги освободи.

– От четиристотин години съм пленница на този кораб – каза инфантата. – Тъгувам за слънцето, за синьото небе, за топлите ветрове на Испания. Копнея за аромата на жасмин и портокали. Искам да бъда свободна, принцесо. Искам да си отида у дома.

Ако се съгласеше да изпълни молбата на инфантата, Серафина трябваше да хване призрака за ръка и да го заведе до бреговете на Испания. Знаеше, че шансовете ù за оцеляване са минимални, защото допирът на призрака смучеше живота от живите, малко по малко, докато той не свършеше.

От историите, които бе чувала за призраци на потънали кораби, Сера знаеше, че живите могат да издържат призрачния допир няколко минути, дори часове, но дни? Никой никога не беше оцелявал толкова дълго.

Имате силен дух, бе казала инфантата.

Дали и сърцето ми ще е достатъчно силно да издържи, усъмни се Серафина.

– Какъв е отговорът ви, принцесо?

– Отговорът ми е „да“ – отвърна Серафина.

Диамантът беше скрит под една от дъските на пода в каютата на инфантата. Серафина се гмурна във вътрешността на кораба. Откри нож в камбуза – корабната кухня, и започна да повдига дъските една по една; изведнъж той се появи в целия си блясък пред очите ù – Камъкът на Нерия. Беше бистър, яркосин и голям колкото яйце на костенурка. Серафина бе виждала много скъпоценности – съкровищницата на майка ù бе пълна с тях, но никога не беше виждала камък като този. Когато го взе в ръка, усети как силата, излъчваща се от него, попива в нея. Усещането беше вълнуващо и същевременно страховито. Тя бързо го пусна в торбата си. Макар че вече не го докосваше, все още усещаше силата.

– Намерила сте го – отбеляза призрачната принцеса, когато Сера се върна при нея. – Надявам се да ви донесе полза, а не вреда.

Серафина се стегна. Сега беше неин ред да удържи на обещанието си.

– Ваша светлост – каза тя и протегна ръка.

Инфантата я пое и Серафина изви гръб с тих писък. Сякаш призракът беше бръкнал в гърдите ù и бе обвил студената си ръка около сърцето ù. Корабът заскърца и застена, сякаш протестираше срещу отпътуването на инфантата. Дълга цепнатина проряза палубата. Една мачта се пречупи и падна на дъното. Сера усети как ритъмът на сърцето ù става неравномерен. Дишането ù се забави. За няколко секунди всичко наоколо посивя.

Бори се, Серафина, заповяда си тя. – Бори се!

Спомни си майка си как се бореше с нападателите до сетния си дъх, така че да може тя, Серафина, да избяга. Спомни си Махди, който рискуваше живота си, за да победи Трахо. Видя приятелките си как дават кръвен обет заедно с нея и как Вража остава сама, за да се изправи пред ездачите на смъртта.

Тогава призова всичките си сили и заплува, отнасяйки инфантата далече от кораба ù към откритите, изпъстрени със слънчеви зайчета морски води.