Гибелна вълна

Двайсет и шест

Нийла се прозя. Беше изминал още един ден. Водите пред прозореца ù потъмняваха. Беше спряла да брои от колко дни не е излизала от стаята си. Пет? Шест? Имаше ли значение? Имаше ли изобщо нещо значение?

Наблизо бе пълно със зизита и бингбанги. Цели торби. Подът беше покрит с опаковките им. Имаше кандживухута. И розово, тонове розово. Розови сарита. Розови гривни. Розови шалове. Наистина ли беше толкова лошо розовото? Може би трябваше да направи каквото искаха от нея. Може би трябваше да се предаде, прошепна ù едно тихо гласче. Да го направи, преди наистина да си загуби ума от скука.

– Няма да стане – каза тя високо, за да заглуши гласчето. – Няма да се предам.

Беше невъзможно да се предаде. Не защото щеше да се наложи да се откаже от дрехите си на авантюристка, макар че щяха да ù липсват много, а защото Кираат искаше да обещае, че ще се държи прилично. Това значеше, че не ù е позволено да говори за Абадон, или да избяга при първа възможност, за да намери Сера.

Нийла се надигна от стола. Тъкмо щеше да си налее поредната чаша чай, когато чу почукване по прозореца. Стресната от звука, Уда се наду. Нийла заплува към прозореца и видя, че пред него кръжи пеликан. Птицата отново почука по стъклото.

– Не мога да го отворя! – каза тя. – Съжалявам!

Кираат беше омагьосал прозорците в стаята ù, за да не може да се измъкне през някой от тях, но един беше открехнат, за да влиза прясна вода. Или една раковина.

Пред погледа на Нийла пеликанът бутна именно раковина през тясното пространство.

– Благодаря ти! – каза тя и я взе. Разопакова няколко зизита и ги даде на птицата. Знаеше, че пеликаните много ги обичат. Този веднага ги прибра в торбата под клюна си и заплува нагоре към повърхността. Развълнувана, Нийла вдигна раковината до ухото си. Веднага позна гласа.

Здрасти, Нийлс, каза Серафина. – Стигнах до къщи. Надявам се, че и ти си си у дома. Добре ли си? С Линг се опитахме да те призовем с конвока, но не успяхме да се свържем, затова пращам раковина. Рисковано е, знам, но казах на пеликана да я счупи, ако го подгонят ездачи на смъртта. Не мога да обясня всичко, но мисля, че теорията ми за Мероу е вярна – скрила е талисманите по време на Пътя. Освен това мисля, че е скрила всички без един във водите край родните места на маговете. Една витрина каза на мен и Линг, че талисманът на Нави е яйцевиден лунен камък. Мисля, че е някъде в драконовите територии на Матали. Ако тръгнеш да го търсиш, не тръгвай сама. Ще ти трябват тежко въоръжени войници или драконите жива ще те изядат. Аз тръгвам да търся Камъка на Нерия. Пожелай ми късмет. Тук в Серулия е трудно. Нещата са много зле. А и изобщо не знам как да направя това, което трябва да направя. Липсваш ми. Много. Но някак си те нося с мен. Заради кръвния обет. Ако знаеш какви фрагове мятам! Мога и да говоря със змиорки и среброриби. Мисля, че с обета сме си смесили и силите. Последва пауза, после гласът продължи. Махди е жив. Добре е. Само това мога да кажа засега. Опитваме се да научим каквото можем за Яз. Не губи надежда. Ще го намерим. Сигурна съм. Обичам те, Нийлс. Разбий раковината, когато свършиш, ясно?

Нийла прихна от радост, че Сера и Махди са добре. Щеше ù се да беше чула, че и брат ù е добре, но нямаше да губи надежда. Доколкото познаваше Язид, щяха да го открият в някой нощен клуб.

После се замисли за другото, което ù бе казала Сера – че талисманът на Нави е лунен камък и че се намира в драконовите територии... но в чии точно? В Матали имаше десетки драконови територии.

Драконите бяха основният източник на богатството на Матали. Топлите му води предлагаха отлични условия за размножаване на много видове. Един от тях, бенгалският синьоперест, който беше спокоен и добродушен, се използваше за теглене на каруци и карети. В Матали се въдеха и черноноктестите лакшадва – огромни, силни дракони, които „служеха“ в армията на империята. Имаше и кралски арабски дракони – създания, толкова ослепително прекрасни и толкова скъпи, че само най-богатите морски хора можеха да си ги позволят. Имаше още много видове, които се отглеждаха в империята и се изнасяха в чужбина. Освен устобръсначите, които бяха диви и кръвожадни. Векове наред се правели опити да бъдат опитомени, но всички те завършили катастрофално. Въпреки това устобръсначите изпълняваха много важна задача. Те живееха в Мадагаскарския басейн, в Западен Матали, близо до Кандина. Всеки опит да бъде нападнат Матали през Мадагаскарския басейн се проваляше, защото нападателите не можеха да минат през териториите на устобръсначите. Именно ролята на този вид като пазители на една от границите на империята бе причината образът на един от тях да стои на националното знаме.

Нийла заплува напред-назад из стаята си, докато се чудеше коя точно драконова територия е избрала Мероу, за да скрие талисмана. Очевидният отговор беше тази на устобръсначите, но и някои от другите видове можеха да бъдат опасни. Спря пред прозореца и се загледа навън, прехапала устни. Слънцето почти беше залязло. Последните лъчи чезнеха във водата и от запад се надигаше силно течение. То развя знамената на Матали около двореца. Нийла погледна националния символ – кралицата устобръснач със специалното си яйце, което за разлика от нормалните не беше грозно и кафяво. Без да сваля поглед от знамената, Нийла усети как плавникът ù затрепери, а кожата ù стана яркосиня. Беше се сетила за нещо.

– Уда! – каза тя. – Лунният камък на Нави също е с форма на яйце. Така каза Сера. Може би това на знамето не е яйце... Може би е лунният камък! Ами ако Мероу е дала талисмана на кралицата устобръснач, защото те са най-опасните създания в тези води? А кралицата го е предала на следващата, тя на следващата и така нататък. Който е измислил националния флаг, явно е видял кралицата на драконите с талисмана. Не е знаел, че е лунен камък. Откъде да знае? Явно си е помислил, че е яйце. Значи е там, Уда! Лунният камък е при устобръсначите. Сигурна съм.

„Ще ти трябват войници“ – беше казала Серафина.

Да, помисли си Нийла, хиляди войници. С копия, щитове и магмомети.

– Как ще се справя? Невъзможно е – продължи да говори тя на рибката. – Даже да отида с войници, по-добре направо да си окича табелка „Обяд“ на шията.

Тя млъкна за малко, за да помисли, после каза:

– Може би Кора ще ми помогне. Помниш ли я, Уда?

Уда бързо поклати глава.

– Напротив, помниш я. Просто не ти се ходи там.

Нийла се бе запознала с Кора по време на едно от многото пътувания с кралското семейство до западните части на империята. Кора, която сега трябваше да е на деветнайсет, управляваше доста голяма част от Матали като васал на императора. Когато кандинианските младежи достигнеха пълнолетие, на шестнайсет години, трябваше да се докажат, като преплуват териториите на устобръсначите. Тези, които успееха, официално се приемаха за възрастни. За онези, които не успееха, се пееха заупокойни молитви.

– Ако има някой, който познава земите на устобръсначите и може да се оправи, без да се загуби там, то това е Кора – каза Нийла. – Веднага трябва да отида в Кандина. Трябва да има начин да изляза оттук. Просто трябва.

Уда изглеждаше разтревожена и след секунда започна да се надува. Не след дълго се издигна до тавана. Нийла се раздразни. Нямаше време за изпълненията на рибката. Имаше си по-сериозни проблеми.

– Уда, стига вече! – скара ù се тя. – Слез долу! Не ме карай да идвам да те взимам! О, Уда! Толкова си...

Нийла млъкна. Загледа рибката балон, после довърши:

– Умна!

Заплува нагоре, разцелува рибката по устата и я свали долу.

– Мисля, че току-що измислих как да се измъкна оттук, Уда – заяви тя. – И ти ще ми помогнеш.