Гибелна вълна

Петнайсет

– Леле, човече. Много те бива с дамите – подкачи го Алдо.

– Не е смешно, Ал – отвърна Махди, който държеше Серафина на една ръка разстояние. Другата му ръка беше обездвижена от кинжала, който беше забол ръкава му за вратата. – Да вземеш да ми помогнеш, а?

– Той води ездачи на смъртта! – извика Серафина. – Той е предател! Алдо, помогни ми!

– Намали децибелите, девойче, преди да те е чул всеки войник в Серулия. Той не е предател, той е Махди – заяви Алдо. Обгърна кръста на Серафина с месестата си ръка и я дръпна от Махди.

– Не ме пипай! – продължи да вика Серафина. Отскубна се от Алдо и заплува назад.

Махди издърпа кинжала от ръкава си.

– Здрасти – обърна се той към Серафина. – И аз се радвам да те видя.

– Ще ме предадеш ли? – изсъска Сера. – Ще ме отведеш ли при господаря си? Алдо може и да излъжеш, но аз те видях. В острокона, с войниците ти.

Лицето на Махди потъмня от гняв.

– Шегуваш се, нали? Ако исках да те предам, щях да го направя тогава. И аз те видях, ако искаш да знаеш.

– Видял си ме? – попита Серафина, разколебана.

– Криеше се зад една колона. Слава на боговете, че идиотите, които бяха с мен, не успяха да те забележат. Първо не можах да те позная. Интересен тоалет имаш – каза той и кимна към лагуниерските ù одежди.

Сера настръхна.

– Ами твоят тоалет, Махди? Решил си да се присъединиш към нашествениците, гледам. Същите, които унищожиха Серулия и избиха гражданите ù. Дамите много харесват мъже в униформи. Лучия сигурно е безмерно щастлива.

Алдо събираше съдържанието на купата, която донесе Сера. Вдигна очи към Махди и премигна.

– Лучия ли? Лучия Волнеро? Сериозно ли?

– Алдо... – процеди Махди.

Алдо погледна Махди, после Серафина и усети напрежението между тях. Набързо си измисли причина да се върне в кухнята.

– Серафина – започна Махди, когато останаха сами, – още ли не си разбрала?

Щеше да продължи, но го прекъсна детски плач от вътрешността на къщата. Той прокара пръсти през косата си.

– Тази нощ тук е претъпкано. Сигурно храната не стига. Никога не стига. Ти сама ли си? Къде е Нийла?

– Не е твоя работа – сопна се Серафина.

– Все още не ми вярваш.

Серафина изсумтя.

– Още ли не си го разбрал?

Махди заплува към нея.

– Наистина ли имаш толкова малко вяра в мен? За какъв ме взимаш? – попита той, вече силно разгневен. Хвана предницата на куртката си и я разкъса. Отдолу се показаха голите му гърди.

– Това може да подейства на Лучия, но мен не ме впечатлява – заяви Серафина.

Той ù подаде кинжала.

– Вземи го – нареди. – Давай, Серафина, вземи го!

Тъй като тя не посегна към ножа, той хвана ръката ù, сложи ножа в нея и притисна върха му към сърцето си. Острието прониза кожата му. От гърдите му бликна тънка струйка кръв.

– Какво правиш? Спри, Махди! – възкликна тя. Опита се да издърпа ръката си, но той я държеше здраво.

– Давай. Използвай го – повтори той. – Виж ми сметката. Ето ти възможност да убиеш врага. Ако наистина ме смяташ за враг.

– Пусни ме. Пусни ме! – извика Серафина.

Махди я пусна. Тя хвърли ножа.

– Не знам какъв си! – викна ядно. – Вече не знам! Знам само, че те видях с ездачи на смъртта. Видях да пленявате хора. Моите хора. Кажи ми, Махди, кой си ти?

– Серафина, не си...

– Наистина ли ще отричаш? Видях те!

– Не, Серафина, не си. Не си видяла мен. Видяла си една лъжа. Като тази униформа. Като обицата ми. Като Лагуната и Лучия.

Той отново взе ръката на Серафина, този път нежно. Бръкна в джоба си, извади нещо оттам и го наниза на пръста ù. Беше малкият бял пръстен от раковина. Онзи, който направи за нея преди две години.

– Ти все още си моят избор. Завинаги – каза той. – Дори ако аз вече не съм твоят избор.

Серафина невярващо се втренчи в пръстена.

– Откъде го взе? – попита тя.

– Прибрах го, след като ти го хвърли.

– Но това е невъзможно. Теб те нямаше там. Изхвърлих го, когато бяхме с Хищниците. Аз не... Не разбирам.

И тогава внезапно разбра.

Сграбчи реверите на куртката му и я съблече. Под дясното му рамо, там където то се свързваше с ключицата, имаше превръзка. Покриваше мястото, което бе пронизал харпунът на ездача на смъртта.

В двореца на дука.

Когато се биеше за живота ù.

Когато се наричаше Син.