Гибелна вълна

Двайсет

– Ето, прия – каза Сума и помогна на Нийла да облече меката роба от морска коприна. – Едно добро изтъркване винаги оправя нещата.

Нийла не отговори. Просто седна до прозореца, на мястото, където беше седяла през последните три дни, и зарея поглед навън.

Току-що се бе изтъркала с мек бял пясък. После бе втрила в косата си масло от плитчинен орех и я бе ресала, докато заблести. Сума ù поднесе всичките ù любими ястия за вечеря плюс блюдо със сладкиши за десерт. Скоро щеше да си легне в мекото легло и да заспи. Беше в безопасност. На топло. Беше нахранена.

И бясна.

– Ще желаете ли още нещо? – попита Сума.

Нийла поклати глава.

– Може ли да отнеса противните черни дрехи?

– Не, не може.

– Знаете какво каза медика магът, принцесо – напомни ù Сума. – Колкото по-бързо признаете, че имате нужда от помощ, толкова по-бързо той ще ви даде тази помощ. Обещайте, че ще се държите прилично и ще се отървете от тези ужасни парцали и Кираат ще ви позволи да излезете от стаята си. Дайте ги на мен. Ще ги хвърля в пещта за отпадъци. В лавата ще изчезнат без остатък.

– Остави ги, Сума. И мен остави.

– А огледалата? Какво ще правим с огледалата? – продължи Сума.

Нийла беше покрила всички огледала в стаята си със сарита.

– И тях остави както са – каза тя.

Сума поклати глава печално. Попи очите си с кърпичка.

– Да си покривате огледалата! О, принцесо, вие сте по-зле, отколкото си смятахме. Наистина сте си загубила ума! Мислех си, че щом сте започнали пак да ядете бингбанги, се подобрявате, но съм бъркала.

Тя пожела на Нийла лека нощ през сълзи и излезе.

Нийла разсеяно взе един сладкиш и го изяде. Пак беше започнала да яде сладко – от скука и напрежение. Погледна дрехите, които бяха трън в очите на всички около нея: черната ù дантелена блуза, полата, палтото, пощальонската чанта. Бяха хвърлени върху облегалката на един стол. Кираат настоя тя да ги изхвърли, но Нийла отказа. Той я обяви за опасно разстроена психически и предложи да я затворят в стаята ù, за да не нарани себе си или някого другиго. Кираат и родителите ù си мислеха, че я защитават. Мислеха, че ù помагат да дойде на себе си, но единственото, което правеха, беше, че убиваха духа ù малко по малко.

Как да им обясни колко много значеха за нея дрехите ù на авантюристка? Когато ги гледаше, не виждаше дрипи и парцали, виждаше Сера и Линг как ядат гювеч в кухнята на Лина, след като Линг се отърва на косъм от лапите на Рафе Тепрез. Виждаше Бека и Ава в река Олта да се бият с русалийките. Виждаше безстрашната Астрид, която напада Абадон в инкантариума, въоръжена само с меча си.

Виждаше и себе си – по-смела и по-силна, отколкото някога си бе представяла.

А сега искаха да стане каквато беше. Да се облича в розово. Да се усмихва, докато я заболи лицето. Да разговаря за приливите и отливите. Да не върши нищо важно и да не казва и една искрена дума. Да се върне към безкрайния конкурс за красота.

Нийла се опита да се измъкне. Пробва да отключи вратата с шперц, както отключи железните яки, които тя, Сера и Таласа бяха принудени да носят, докато бяха в плен на Трахо. Но тази ключалка беше омагьосана. Можеше да се отвори само с ключа, който Сума носеше в себе си. Спалнята на Нийла беше изолирана срещу магии. Не можеше да отвори прозорците. Не можеше да ги счупи. Не можеше да направи и най-малкото водовъртежче, и най-слабия фраг. Даже конвоката, която се опита да направи, за да съобщи на другите за положението, в което се намираше, се провали. Мислеше си за бягство през някое от огледалата, но се отказа от страх да не срещне Оладелго. Тъкмо затова покри всички огледала – за да е сигурна, че не я дебне отнякъде.

И така Нийла седеше, взираше се апатично през прозореца и гледаше как флаговете на Матали се веят от течението. Взе си втори бонбон и го разопакова. Питаше се кой ще се пречупи пръв. Кираат? Родителите ù?

Или тя.