Гибелна вълна

Двайсет и едно

Серафина се стресна и се събуди. За момент се паникьоса. Не знаеше къде е. После си спомни, че е в острокона. Беше се скрила под някаква маса и беше заспала от изтощение. Сега се претърколи по гръб и отвори очи. Откога е тук? Имаше чувството, че е спала три дни. Тялото ù се беше схванало от твърдия под. Мозъкът ù също бе схванат от всички въпроси, на които още не бе намерила отговор и които я тормозеха.

Замисли се за Махди, Сира и Калиста. Дали бяха смогнали да избягат? Може би щеше да успее да стигне до убежището на Пазарната улица и да провери.

Спомни си смъртоносното заклинание, което направи на ездачите на смъртта. Нямаше избор и знаеше, че ако се наложи, пак ще го направи.

Когато Хищниците убиха един от пазачите ù в лагера на Трахо, за да я освободят, тя се разстрои. Стана ù мъчно за него. В убежището на Базалтова улица умряха още няколко войници. Този път от нейната ръка. За тях не ù беше мъчно. Не чувстваше нищо.

Променям се, помисли си, и промените не са изцяло положителни.

Под плота на масата имаше колония от черупчести червеи, които хвърляха мека светлина в мрака. Тя притисна дланта си към острите ръбове на черупките им. Искаше да почувства болка. Искаше да знае дали все още може да чувства каквото и да е.

В главата ù зазвучаха гласове, нейният и този на майка ù.

Мамо, не може ли веднъж поне да се държиш като майка? Да забравиш, че си кралица? Това беше изкрещяла в онази сутрин преди докимито.

Изабела се бе усмихнала тъжно. Не, Сера, бе отговорила тя. – Не мога.

Тогава Серафина страшно се ядоса на този отговор. Сега обаче разбираше, че Изабела бе обичала народа си толкова силно, че се бе отказала от много неща, включително от това да прекарва повече време със семейството си. Сега разбираше, че Махди толкова обича морето, че е готов да рискува живота си за обитателите му.

Сера започваше да осъзнава, че любовта не се състои от мили думи и лесни обещания. Любовта беше трудна. Предизвикваше те и те променяше. Можеше да изпълни сърцето ти и понякога да го вкорави. Любовта изискваше жертви. Тя беше жертвала много неща през последните седмици и знаеше, че ще се наложи да жертва още повече.

Както си лежеше по гръб с ръка, притисната към черупките, стомахът ù изкъркори. Звукът прозвуча безумно силно в огромното празно помещение. Сера беше гладна и нямаше представа какво да направи по въпроса. Дни наред не беше хапвала нищо повече от шепа рифови маслини и змиорчи боровинки.

Ще си умра от глад под тази маса, каза си. – След години някой ще открие костите ми. Ще им стане мъчно за мен.

Не, няма, каза друг глас в главата ù. – Ще си помислят колко си жалка.

– Линг! – възкликна Сера на глас.

Ще пийнеш ли нещо, за да прокараш самосъжалението по-лесно?

– Ха-ха. Много смешно. Къде си?

Близо до бездната. Помислих си да направя конвока, за да се обознача и да видя какво правиш. Доколкото разбирам, нещата не са особено весели.

– Това е омаловажаването на века. Тази сутрин ме гониха войници на Трахо. Поне си мисля, че беше тази сутрин. Може да е било и вчера. Както и да е, освен всичко друго успях да открия, че раковините, които ни трябват, са изчезнали, че Серулия е разрушена, а народът ми, поне тези, които са оцелели, страдат. А аз какво правя? Лежа под някаква маса.

Някакви добри новини има ли?

– Всъщност да. Оказва се, че все още обичам момчето, което обичах и преди, макар да съм влюбена в някого другиго.

Какво?

Сера обясни. Разказа на Линг всичко, което се бе случило, след като се бяха разделили.

Леле, Сера. Май в Миромара никак не скучаете. Сериозно, тази работа с Трахо май е опасна. Добре ли си?

– Добре съм. Наистина беше опасно. А другите? Чувала ли си ги?

Бека вече е преминала Средноатлантическия хребет. Ава е в бездънната равнина на Сеара[11]. Добре са. И Бебе е добре, в случай че си се тревожила за него.

– Как няма да е добре? Това чудовище на каишка хапе всеки, който го погледне. Ами Нийла?

Гласът на Линг зазвуча притеснено.

Не мога да се свържа с нея, Сера. Колкото пъти правя конвока, тя не отговаря. Ти чувала ли си се с нея?

– Не, но пък не съм се и опитвала. Не съм пробвала да направя конвока от онзи път в пещерата, когато не успях. Ще се опитам, когато изляза от острокона. Тук не могат да се правят заклинания. Акустиката ги омаломощава. Фосегрим, либер магът, искаше да е така. Все повтаряше, че знанието има своя собствена магия.

Стомахът ù отново изкъркори.

Звучиш като болен морж! Слушай сега, може би на този етап няма как да победиш Трахо, но има нещо, което можеш да свършиш, и то е да станеш и да си намериш нещо за ядене, за да не се налага да слушаме още от тия гадни звуци.

– Как? Намирам се в острокон!

Нямате ли си хапвални вътре? Тук библиотеките си имат.

– Имаме! Има една малка на четвърто ниво. Съвсем забравих! Линг, ти си гений!

Разбира се... съм... внимателна, Сера...

– Губиш ми се, Линг.

... чуем... по-късно...

– Добре, русалке. До после – сбогува се Сера, докато заклинанието изчезваше.

Сега, след като Линг замлъкна, залата се стори на Сера двойно по-голяма и двойно по-тъмна, а самата тя се почувства по-самотна отвсякога. С въздишка изплува изпод масата.

Хапвалните представляваха малки щандове за закуски и напитки. Серафина редовно отскачаше до тази в острокона, когато се налагаше да учи до късно, дискретно следвана от кралските стражи. Сега заплува към стената на слушалнята и свали оттам една магмена лампа. Лавата трябваше да се смени. Губеше температура и светеше съвсем слабо, в тъмнооранжево. Все пак ù позволяваше да вижда накъде плува. Подаде глава в коридора и се огледа внимателно. Коридорът изглеждаше празен и навяваше тъга. Нямаше ученици, нямаше преподаватели с черни одежди, нямаше остроки с кошници раковини в ръце, които да се карат на всеки срещнат, че не пази тишина.

Съвсем бавно Серафина пое нагоре. От време на време спираше, за да се ослуша. Почти беше стигнала четвъртото ниво, когато усети вибрации във водата. Скри лампата под полата си и се плъзна през една отворена врата. След няколко секунди пасаж гупи преплува край нея. Тя се отпусна.

Хапвалнята беше сбутана между колекциите по биология и геология. Когато Серафина стигна до нея, видя, че е тъмна и запустяла като останалата част от острокона. Заплува към малкия барплот с надеждата да намери поне пакет миден чипс или охлювни дъвки, но нямаше нищичко. Не беше останал дори един осолен пясъчен червей.

– Страхотно – измърмори тя. Сега трябваше да рискува и да излезе от библиотеката. Опита се да се сети дали наоколо имаше кафенета. Ако имаше, може би щеше да успее да влезе с взлом и да намери няколко плажни сливи. Или мидени пръчици. Каквото и да е.

В този момент върху главата ù падна мрежа.

Серафина изпищя. Изпусна си лампата. Стъкленият ù глобус се пръсна на парчета. Лавата потече по камъните със съсък и бълбукане, от пода се издигна облак пара.

– Пуснете ме! – развика се тя, докато мрежата се увиваше около тялото ù. Тя се боричкаше с нея и се опитваше да отплува, но се омота още по-здраво, до момента, в който почти не можеше да помръдне.

В полезрението ù се появи бледо, очилато лице. Беше на млад мъж.

– Тя е една от нас, магистро, не е ездач на смъртта – каза младежът. – Така мисля де. Поне не е с черна униформа.

Серафина го позна – беше един от остроките, който работеше в раздела за литература. Появи се още едно лице – на възрастен мъж. И той носеше очила. Дългата му коса и брадата бяха посивели. Широките му, лъскави перки бяха черни. Държеше копие. Насочено към нея.

– Магистро Фосегрим? – възкликна тя. – Това съм аз, Серафина!

Появи се трето лице. Детско лице. Изглеждаше на около дванайсет. Серафина беше виждала момичето и преди. Само да можеше да си събере мислите, щеше да се сети откъде я познава.

– Наистина е тя, магистро! – каза младият мъж. – Отрязала си е косата!

– О, богове! Какво направихме? Освободете я! – нареди Фосегрим.

Махнаха мрежата. Серафина, легнала на пода, вдигна глава към хората, които за малко я бяха пленили – Фосегрим, младежът, още двама мъже, две големи русалки и малката.

– Козима! – сети се тя най-сетне. – Малката сестра на лейди Елетра. Спомням си те от двореца.

– Коко, Ваша светлост – поправи я русалката с кратко подобие на поклон. – Мразя да ме наричат Козима.

– Коко, Фосегрим, какво правите тук? – попита Серафина.

– Това е главната ни квартира, Ваша светлост. Съжалявам за грубото посрещане. Опитвахме се да защитим територията си – извини се Фосегрим.

– Не разбирам – каза Серафина. – Каква главна квартира?

Фосегрим се изпъчи, посочи с тържествен жест останалите и величествено заяви:

– Съпротивата на черната перка.