Гибелна вълна

Петдесет

Серафина, все още видима, се вмъкна сред останките от тронната зала на двореца в Серулия.

Мина по таен тунел, който водеше дотук от конюшните. Беше рисковано, но тя нямаше избор. Заклинанията на перлите невидимки често спираха да действат внезапно, затова тя не искаше да използва перлата, която ù даде Язид, преди да стигне до целта си. Дворецът беше огромен и Сера знаеше, че ще ù трябва време, за да открие чичо си.

И наистина доста време ù отне, докато се промъкне между двама коняри и трима ездачи на смъртта, за да стигне до конюшните. За щастие те бяха твърде заети да пият посидонско вино в чест на докимито на Лучия и не забелязаха Сера, която преплува полигона на войниците, държейки се ниско над дъното и скрита от натрупаните бали морска слама.

Докато плуваше през тронната зала, тя се насочи към дупката на мястото на източната ù стена. През нея се вливаше бавно, някак скръбно течение. По краищата на дупката се бяха заселили анемони и водорасли. Тя стигна до трона и се наведе, за да докосне пода до него. Остана така доста време, свела глава, потънала в спомени за майка си. После се изправи и се отдалечи.

В този момент някакво движение привлече вниманието ù. Тя се извъртя в посоката, откъдето бе дошло, с кинжал в ръка, преди да осъзнае, че вижда собственото си отражение в огромните огледала, които покриваха отсрещната стена.

За момент Сера се уплаши, че зад мрежата от пукнатини по сребристите повърхности се спотайва Оладелго, или – още по-лошо, човекът без очи. Но огледалата бяха празни.

Извади перлата невидимка от джоба си и освободи заклинанието. Оставаше ù само да прецени къде би могъл да е чичо ù. Покоите му се намираха в северното крило на двореца и тя реши да започне оттам. За да стигне северното крило, трябваше да преплува покрай заседателната зала на майка си в северния коридор. Когато наближи залата, видя, че вратата е затворена, но отвътре се дочуваха гласове.

Съсредоточена, за да не издаде и звук, Серафина притисна ухо до вратата. Гласовете бяха на Валерио и Порция. Не можеше обаче да различи думите им.

Бързо се върна до тронната зала, излезе през една от дупките в стените, заобиколи двореца, за да стигне до заседателната зала отвън, и огледа дали има отворен прозорец. Имаше. Тя се провря през отвора и заплува безшумно към един ъгъл, от който да гледа и да слуша.

– Ако хората знаеха... Ако някога научат... – казваше чичо ù.

– Хората са глупаци. Никой не подозира, че ти стоеше зад нашествието. Добре си прикри следите. Предупреди Изабела, че Ондалина иска война. Колфин неволно ни помогна, когато наруши пермутавия.

– Все още не знам защо го направи – отбеляза Валерио.

– И аз не знам. И не ме интересува. Така или иначе, беше огромен късмет за нас. Както и това, че ти умоляваше Изабела да обяви война именно в деня на атаката. Съветниците, които успяха да оцелеят, със сигурност помнят думите ти и ще разкажат на хората колко си мъдър.

– Ами плащанията? Ако открият, че от съкровищницата липсва злато...

– Той плати на Трахо. Както обеща. А съветниците ще платят на коболдите с готовност, защото видяха с очите си как ти освободи града с тяхна помощ – каза Порция и се разсмя.

Сера се питаше кой е този той.

– Това беше направо гениално, скъпи – похвали го Порция. – Да накараш всички да си мислят, че коболдите са принудили Трахо да се предаде. А сега, докато тези зверове са тук, ще могат да изкоренят съпротивата на гражданите вместо нас. Миромара е наша. Матали е наш. Скоро и Кин ще падне. Тепрез е на път за там. После следва Атлантика, след нея Ондалина и накрая Пресноводието. Скоро дъщеря ни ще управлява всички световни води!

– Деветнайсет години – промълви Валерио. – Толкова дълго чаках този момент. Толкова дълго чаках да станеш моя. Да станем семейството, каквото трябваше да бъдем от самото начало. Да сложим дъщеря си на трона.

Серафина се подпря на стената. Чувстваше се празна, сякаш я бяха изкормили.

Не адмирал Колфин е заповядал на Трахо да нападне Миромара. И не Колфин е работил с гога Тепрез. През цялото време зад всичко е стоял Валерио, собственият ù чичо. Не беше отишъл на Север, за да доведе войски, които да освободят града. Отишъл бе за подкрепления, за гоблини наемници, които да гарантират, че никой няма да оспори короноването на Лучия за кралица. На всичкото отгоре двамата с Порция нямаше да спрат с Миромара – те възнамеряваха да завладеят всички морски царства. Веднага щом стигнеше до адзурите и до убежището там, щеше да предупреди останалите за тези намерения. И Астрид. Астрид наистина бе казала истината – Ондалина нямаше нищо общо със събитията в Серулия.

Порция взе една бутилка с посидонско вино от масата и напълни две чаши. Подаде едната на Валерио.

– Всичко върви добре. Даже по-добре, отколкото се надявах – каза тя и чукна чашата си в неговата. – Той е доволен, и има защо. Черната перла е у него, а сега Махди му намери и синия диамант.

Сърцето на Серафина спря. Кой, в името на боговете, бе той? Трябваше да разбере. Който и да беше, този мъж държеше талисмана на Орфео. Тя и приятелките ù трябваше да му го отнемат.

– Той ще иска и другите талисмани – напомни Валерио. – Това бе цената на помощта му. Не бива да го караме да чака.

– Няма да го караме да чака – каза Порция. – Лагерите са пълни. Затворниците търсят талисманите денонощно.

Лагери? Затворници? За какво говори тя? – чудеше се Серафина. После се сети че и Нийла бе споменала нещо подобно. Да не би Трахо да отвличаше хора и да ги караше да работят като роби?

– Всички препятствия са преодолени, Валерио – продължи Порция. – Всички заплахи за властта ни са отстранени. Този глупак Махди е на наша страна и ще продължи да е на наша страна, докато му даваме пари. Билаал и Ахади са мъртви. Аран и Сананда са наши заложници. Бастиаан е мъртъв. За щастие и Изабела е мъртва.

– За щастие ли? – попита Валерио. – Това не е щастие, Порция. Тя ми беше сестра. Ще ми се нещата да се бяха развили по друг начин.

Порция не страдаше от излишна сантименталност.

– Стига, Валерио, сега не е време да съжаляваме за стореното. Всичко, което направихме, беше за благото на кралството.

– Тя само следваше повелите на Мероу, според които само дъщерята на дъщеря може да управлява Миромара, не и дъщеря на син – каза Валерио, взрян в чашата си.

Порция изсумтя.

– Ама разбира се! Смятаха това за една от така наречените силни страни на Изабела – безропотното следване на безумните повели на Мероу. Е, дойде време за други повели – нашите. Те ще бъдат предавани на хората от нашата дъщеря.

Валерио кимна.

– Права си, любов моя. Права си, разбира се.

Порция се усмихна.

– Не бива да губиш смелост. Не и сега. Почти постигнахме целта си. Скоро никой не ще може да ни се опъне.

– Има ли новини за Дезидерио? – попита Валерио. – И за Серафина?

– По следите на Дезидерио са пратени ездачи на смъртта. Още не са го намерили, но ще го намерят. Що се отнася до Серафина, тя се оказа доста по-трудна за хващане, отколкото очаквах. Но рано или късно, късметът ù ще свърши. На всеки, който ме попита, казвам, че е мъртва и скоро това ще бъде истина. Ездачите на смъртта имат ясни заповеди и ще ги спазят. Престолът на дъщеря ни не може да бъде осигурен, докато дъщерята на Изабела е жива.

На вратата се почука.

– Влез! – каза Валерио.

В залата доплува прислужник.

– Ваши светлости – каза той, – тържествената вечеря е сервирана.

Валерио подаде ръка на Порция и двамата излязоха от заседателната зала. Когато вратата се затвори след тях, Серафина усети непреодолимо желание да потроши помещението, да унищожи всичко, което Валерио и Порция бяха докосвали. Успя да се пребори с него. Само глупаците издаваха присъствието си на врага.

Тя излезе обратно през прозореца и заплува към гората от водорасли, където я чакаха приятелите ù. Язид бе прав. Трябваше да се махнат от Серулия. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Докато плуваше, Сера запя ламентацио – погребална песен.

Току-що бе изгубила още един член от семейството си.