Гибелна вълна

Двайсет и три

– Той страда. Много – каза Коко, когато двете със Серафина заплуваха към трето ниво. Всяка от тях носеше по една кошница и една магмена лампа.

– Кой?

– Фосегрим. Почти не спи. Нищо не яде. Обвинява се за всичко, което стана. За унищожаването на острокона. За кражбата на раковините. Николо все му казва, че не би могъл да направи нищо, но Фосегрим не го слуша.

– Клетият Фосегрим – каза Серафина. – Баба ми веднъж ми разказа колко лично приемал сигурността на острокона и всички раковини в него, още когато бил млад остроко. Каза, че открай време било ясно, че ще стане либер маг.

Фосегрим описа на Сера атаката на Трахо над библиотеката, след като я заведе в бункера. Каза, че неколцина остроки са били убити, когато са се опитали да се изправят срещу него.

– На бас, че не ти е разказал той самият колко яростно се би. И какво му направиха после – рече Коко. – Войниците на Трахо така го пребили, че припаднал. После го оставили, защото решили, че е мъртъв. За щастие Николо и останалите се криели в хранилището. Изчакали Трахо да си тръгне и го довлекли в подземието. Оттогава всички сме долу. Учим се как да се бием с тях. Кръстихме се Черните перки в чест на Фосегрим. Омагьосваме си перките, така че да са в неговия цвят. Само навън де. Нали знаеш как се отнася към магиите в острокона.

Тя вирна плавника и перките си. Бяха блестящочерни.

– Доста добре се справяме – добави момичето с горда усмивка. – Когато прекъснахме магмопроводите, сериозно объркахме нещата в двореца. Най-трудно ни е да си намираме достатъчно храна. Аз съм най-добра в търсенето. Много неща намирам в срутените къщи.

Усмивката ù се стопи.

– Понякога намирам и собствениците. Но вече започнах да свиквам с гледката на трупове.

– А ти защо си в острокона, Коко? Къде е семейството ти? – попита Серафина.

– Няма ги.

Серафина чу как гласът на момичето пресекна. Погледна я и видя, че изтри невидими сълзи от очите си.

– Какво стана?

Коко поклати глава. Сивата пясъчна акула, която ги следваше по опашките, започна да прави разтревожени кръгчета около стопанката си.

– Моля те, разкажи ми – настоя Серафина и я прегърна.

– Дойдоха в двореца – започна момичето. – Ездачите на смъртта. Прибираха всеки. Родителите ми чуха, че приближават, и се опитаха да ни защитят. Майка ми освободи заклинанието от една перла невидимка за мен и ми каза да плувам нагоре към тавана. Тъкмо пускаше друго за Ели, когато ездачите разбиха вратата. Ели пищеше. Майка ми също. Татко се опита да им попречи, но те го пребиха. Аз гледах. После ги отведоха.

Коко гледаше напред в тъмните води, докато говореше, но Серафина знаеше, че очите ù виждат нещо съвсем друго. Виждаха как нашествениците изтезават семейството ù.

– Толкова се уплаших – продължи Коко. – Веднага щом войниците излязоха, избягах от двореца. Отидох направо в острокона, защото той беше най-безопасното място, за което се сетих. Няколко дни се крих на четвърто ниво. Ядях храната от хапвалнята. Алесандра и Доменико ме намериха.

– Съжалявам, Коко – каза Серафина. Сърцето я болеше за детето.

Коко кимна.

– Хайде, имаме още да плуваме – подкани я тя и забърза.

Не иска да я видя как плаче, помисли си Серафина. Напоследък гневът в душата ù гореше неспирно, но от време на време, както сега, пламъците му се издигаха високо. Случилото се с Фосегрим и с Коко бяха поредните две престъпления, които щеше да впише в сметката на Трахо. Щеше да разкаже на чичо си за тях, когато той се прибереше у дома с гоблинските си войски. Трахо щеше да плати за престъпленията си. Валерио щеше да се погрижи.

– Стигнахме. Трето ниво – съобщи Коко след няколко минути и вдигна лампата в ръката си, за да освети надписа над вратата. – Ще трябва някой да стои на пост – добави и се обърна към акулата. – Аби, иди да наблюдаваш входа горе.

Малката акула кимна.

– Абелар е най-добрият часови. Усеща движението във водата много преди мен. Ако се появят ездачи на смъртта, той ще стигне дотук точно за две секунди.

Абелар заплува нагоре. Сера го проследи с поглед.

– Сигурно не си виждала Силвестър? – попита тя с тъга.

– От нашествието насам не съм – отвърна Коко. – Вмъквам се в двореца, винаги когато мога, за да търся лекарства, храна и оръжия – всичко, което би свършило работа на съпротивата, но не съм го виждала.

Сера кимна тъжно. Силвестър ù липсваше и тя се надяваше, че някак е успял да се изплъзне на ездачите на смъртта, но си даваше сметка, че вероятно никога няма да узнае какво му се е случило.

– Хайде, Коко. Много работа имаме – каза тя.

Двете русалки влязоха в слушалнята. Беше тъмна като морска бездна. Всички магмени лампи бяха изгорели.

– Държавните архиви са подредени по година и по тема. Ох! – възкликна Коко, когато си удари опашката в прекатурен стол. – Нищо не виждам.

Тя вдигна лампата си и заплува към дъното на помещението.

– Едно-три-шест... не, не ни трябва този – заговори тя, докато оглеждаше рафтовете. После заплува надясно. Серафина я следваше.

– Деветдесет и осем... шейсет и седем... двайсет и девет... Ето, 10-а година от ерата на Мероу.

Коко прокара показалец по рафта, без да спира да говори:

– К... Л... Трябва ни буква П... Ето ги. Протоколи от парламента... Продоволствие за затворите... Протоколи на Министерския съвет... Пътят на Мероу!

Тя освети рафта.

– Като гледам, раковините са двайсет. Ще успеем да ги натоварим...

Прекъсна я внезапната поява на Абелар, който я гризна леко по рамото.

– Ездачи на смъртта?

Абелар кимна.

– Побързайте, принцесо – подкани я Коко и започна да хвърля раковини в кошницата. Серафина последва примера ù.

Русалките не можеха да носят и тежките кошници, и лампите, затова поставиха лампите върху раковините и заплуваха навън колкото можеха по-бързо.

Когато излязоха в коридора, чуха гласове. Сера реши, че ездачите са само на едно ниво от тях. Усещаше силните вибрации.

Тръгвай! – каза тя само с устни, с надеждата, че двете с Коко ще успеят да се отдалечат достатъчно, преди светлината от лампите им да ги издаде.

Коко заплува напред, превита под тежестта на кошницата. Тромавите ù движения разместиха стъкленото кълбо, което държеше магмата в лампата. Тя се заклати напред-назад. Коко се опита да я закрепи, като хване кошницата по друг начин, но това само влоши нещата. Лампата се изтъркаля по раковините към ръба на кошницата.

Серафина затаи дъх. Ако лампата паднеше и се удареше в пода, ездачите на смъртта щяха да чуят.

– Аби! – изсъска Коко.

Абелар се обърна в момента, в който лампата падна. Той се стрелна към нея и успя да улови стъкленото кълбо с носа си на сантиметри от пода. Бутна лампата обратно в кошницата, врътна се кръгом и заплува напред. Серафина и Коко го последваха, напрегнали последните си сили.

– Чакай малко... усещаш ли нещо? – каза нечий глас. Глас на ездач на смъртта.

– Не, а ти?

– Така ми се счу. Може само да ми се е сторило.

Последва пауза, после ездачът каза:

– Кажи на Фабио да докара акулите хрътки долу. По-добре да проверим.

– Фабиооо!

– Какво?

– Пусни хрътките!

– Трябва ли? Искам да се махна оттук. Мразя това място.

– Трябва. Ако остроконът избухне утре, а ние не сме го претърсили, ще ни отрежат опашките.

– Давай, Коко! Плувай! – прошепна Серафина, много уплашена.

Накрая стигнаха до мазето. Абелар бе предупредил Фосегрим, почуквайки с нос по капака в пода.

– Влизайте – каза той. Държеше капака отворен. – Бързо!

Когато Серафина мина покрай него и влезе в подземието, той отвори една тръстикова клетка, пълна с рибки.

– Тръгвайте! – наред им на рибешки. – Нагоре към повърхността.

Рибките се изстреляха от клетката. Бяха най-малко четирийсет.

Той погледна към далечния край на мазето.

– Скрий ни. Бързо! – помоли някого на скатски. Щом затвори капака, два едри ската се надигнаха от пода на мазето. Избутаха една кофа, пълна с изпочупени раковини, до капака в пода, събориха я върху него и после отново се скриха в мрака.

Само след няколко секунди Сера, Фосегрим и останалите чуха лая на акулите хрътки над главите си и крясъците на ездачите на смъртта, които ги насъскваха. Никой не помръдваше. Едва смееха да дишат.

– Няма нищо, тъпак такъв! – извика един от ездачите. – Просто ято гупи! Сега никога няма да успея да си събера хрътките. Ще преследват рибите чак до Царно.

Гласовете на войниците заглъхнаха. Фосегрим не помръдна. Мина една минута, после друга. Вече нищо не се чуваше. Той допря глава до капака, който им служеше за врата, въздъхна с облекчение и се обърна към Серафина.

– Надявам се раковините да си струват риска – каза той.

Трепереща, Серафина отвърна:

– Аз също.