Гибелна вълна

Четирийсет и осем

Махди се надигна от трона си.

– Не можеш да ми причиниш това – прошепна Серафина. И тя започна да се изправя от мястото си.

– Сера, не! – каза Коко и я дръпна да седне.

– Коко, трябва. Аз...

...не мърдай... моля... опасност...

Това бе Махди. Отново беше в главата ù.

Махди, не можеш да го направиш... заговори тя.

СЕРА, ВЕДНАГА СЕДНИ!

Този глас бе толкова силен, че Серафина се уплаши да не ù е спукал тъпанчетата.

Нийла? – помисли тя немощно, когато болката в главата ù понамаля.

Чу ли ме? О, слава на боговете! Не знаех дали конвоката ми ще подейства.

Дали съм те чула? Ти направо ми взриви главата! Къде си?

Тук, в Колизея. Не мърдай от мястото си, Сера. Не. Мърдай.

Но аз трябва да кажа на чичо...

Нищо. Нищо няма да му казваш. Нищо няма да правиш.

Но това е огромна грешка! Той го прави заради кралството. Успял е да сключи примирие с ездачите на смъртта. Слага Лучия на трона, защото ме мисли за умряла. А сега ще я сгоди за Махди. Ако успея да стигна до него, да му кажа...

Ако станеш от мястото си, си мъртва.

Това беше нов глас, но Серафина го позна.

Язид? – удиви се тя. – Какви ги говориш? Защо да...

Стой и не мърдай, докато свършат. После ще се срещнем пред Колизея.

Не мога да гледам, Яз. Не мога.

Нямаш избор. Порция... се върна... ездачи на смъртта... и после...

Връзката започваше да се разпада.

Моля те, Сера... не мърдай.

Това бе Нийла. После конвоката изчезна и тя не чу нищо повече.

Серафина ги послуша, макар че гледката я убиваше. Седеше на мястото си, взираше се право напред и гледаше как мъжът, когото обича, заявява любовта си към друга русалка.

Махди взе ръката на Лучия. Вгледа се в очите ù. Усмихна ù се. Изпя си клетвите. И разби сърцето на Серафина.

Но докато преглъщаше сълзите си, Серафина забеляза нещо странно – Махди носеше жълта анемона на черната си куртка. Тя се вгледа в нея, опитвайки се да я види по-ясно въпреки голямото разстояние, и видя, че е същата, която бе носил на техния годеж. Жива беше, пипалцата ù се полюляваха. Той явно се грижеше за нея и не я бе оставил да умре. Сера видя и нещо друго. Махди все подръпваше нещо на ухото си. Златна халка, обица.

Странно, помисли си тя. – Когато бяхме при Карло и Елена, той не носеше обица. Своята даде на онази майка в Лагуната, за да купи храна за децата си. Когато беше Син.

Щом церемонията приключи и Махди целуна Лучия по бузата, над амфитеатъра се понесе нова вълна от радостни възгласи, отново започнати от войниците.

Позна ли я? – чу тя внезапно гласа на Махди в главата си. – Това е пръстенът, който ти ми даде на годежа ни. Беше на Карло. Наложи се да го махна от пръста си, но намерих начин да продължа да го нося.

О, Махди...

Не се разстройвай, Сера. Моля те. Не и заради това. То не значи нищо за мен.

Тогава защо го правиш?

За да ги държа наблизо. Да ги спра. Трахо, двете Волнеро...

И чичо ми ли?

Не зная. Не зная дали той наистина те мисли за умряла. Внимавай с него, Сера.

Сега принадлежиш на нея, на Лучия.

Не е вярно. И ти го знаеш.

Тя си спомни един момент от годежа им. Подписаха свидетелството. Тя заплува към кухнята на семейство Роха, а Махди изостана, за да поговори с морския съдия.

Затова разпитваше Рафаел за церемонията, нали? Затова го попита дали годежът е обвързващ дори ако един от нас се ожени за друг?

Да. Притеснявах се, че Порция и Лучия замислят нещо подобно. Затова си в такава опасност, Сера. Порция също познава законите. Ако научи за нас, за теб и мен, ще направи всичко по силите си да унищожи връзката ни. Всичко. Разбираш ли ме?

Разбираше.

Имаш предвид, че ще ме убие.

Да. Затова трябва да изчезнеш оттук. Напусни Серулия. Стой възможно най-далече от Волнеро и не се връщай.

Не мога да го направя, Махди. Това е моят дом. Това е моят народ.

Конвоката започна да изчезва.

... да тръгвам... моля те, вни... обичам те...

Ще те видя ли отново?

Тя зачака отговор.

Но отговор не дойде.