Гибелна вълна

Осемнайсет

Аз пея заклинание за мощ

да ни запази тази нощ.

Врата, с таз песен укрепни,

дървото във стомана превърни.

Злото, смъртта да не пристъпят този праг,

вън да остане всеки наш враг.

Нека устои тази врата,

да можем да доплуваме до безопасността.

Алдо пееше робус заклинание. Очите му бяха затворени, лицето му се обливаше в пот, докато насочваше цялата сила на гласа си към вратата на убежището.

Но ездачите на смъртта не намаляваха отвън.

В къщата се възцари объркване и паника, всички се втурнаха към мазето. Сера знаеше, че от него се влиза в мрежа от тунели, някои от които водеха към друго убежище.

– Махай се оттук, Махди! – изсъска някой. Беше Джия. – Ти си единствената ни връзка с Трахо. Ако сега те хванат, няма да получаваме информация за патрулите!

– Ами ти и Алдо? – извика Махди, за да успее тя да го чуе сред изплашените писъци и блъскането по вратата. – Какво ще стане с вас, когато успеят да влязат?

– Не ни мисли нас. Ще стигнем до тунелите – отвърна Джия.

Сера обаче видя страх в очите ù. Опитва се да бъде убедителна заради Махди. За да го накара да тръгне, помисли си тя. – Знае, че няма надежда.

Въпреки робуса на Алдо вратата, направена от дърво от потънали кораби, се трошеше под напора на ездачите на смъртта.

– Трахо няма да хване тези хора. Няма – каза Серафина твърдо. Но как можеше да го спре? Опита се да помисли, но от писъците на околните ушите ù кънтяха, а собственият ù страх пулсираше в главата ù.

Трябва да им помогна, каза си. – Не може да няма начин.

Отново се случи същото, което бе станало в пещерите на йелите, когато Абадон се опита да премине подводния огън. Обгърна я студена, кристална яснота. Тя потуши хаоса в главата ù, съсредоточи вниманието ù и ù показа цялата дъска, а не отделните фигури.

– Забрави тунелите. Ето, вземи – каза тя на Джия и извади от торбата си две от трите скъпоценни камъчета, които Вража ù бе дала. – Камъчета невидимки за теб и Алдо. Използвайте ги. Веднага. Задръжте ездачите на смъртта колкото можете по-дълго отвън. Когато успеят да влязат, качете се на горния етаж и излезте през някой прозорец.

Джия кимна, смелостта се бе завърнала в погледа ù.

– Така ще направим. Благодаря ти, русалке. Сега тръгвай!

Сера и Махди заплуваха бързо към мазето, но изведнъж чуха тихо, уплашено хлипане. Спряха, обърнаха се и се насочиха към мястото, откъдето долетя звукът. Това беше някогашната всекидневна, където в една люлка лежаха две бебета русалки на не повече от годинка. В две легла наблизо седяха две малко по-големи момченца с разширени от страх очи. Трето момче лежеше със затворени очи. Това бе Матео, момчето с температурата.

– Матео? Чуваш ли ме? – попита Серафина, като го разтърси леко, за да го събуди.

Момчето отвори очи. Гледаше изцъклено, невиждащо.

– Не можем да ги оставим тук – каза Махди и хвърли бърз, тревожен поглед към коридора.

– Хайде, Матео, не се страхувай – нежно говореше Сера. – Трябва да тръгваме. Прегърни ме през шията.

Момчето я послуша и Сера го извади от леглото. Махди взе двете бебета от люлката, по едно в ръка, после каза на другите две момченца, Франко и Джанкарло, да плуват след него, защото всички отиват на приключение. После се отправи към мазето.

Сера ги следваше. Алдо и Джия все още пееха заклинанието, но гласовете им бяха прегракнали, а шумът от блъскане по вратата беше оглушителен.

– Ами стаите на горния етаж? Ако и там е останал някой? – попита Сера, когато стигнаха вратата на мазето.

– Нямаме време да проверяваме. Трябва да заведем децата на сигурно място – обясни Махди.

Последните обитатели на убежището плуваха към тунелите с всички сили. Махди подбра Сера и децата пред себе си и затвори вратата на мазето. Тя беше паянтова, пълна с дупки на дървояди, и едва се държеше на пантите си. Нямаше смисъл да я омагьосва. Другата врата обаче, която водеше към тунелите, беше желязна, така че заклинанията за сила или камуфлаж нямаше да подействат – желязото отблъскваше магията. При все това вратата имаше здрава ключалка. Веднага щом всички се озоваха в тунела, Махди затвори тежката врата и дръпна резето.

– Това ще ги забави – каза той на Сера. После се обърна към децата. – Хайде, деца. Сега ще се надплуваме. Първият, който стигне до разклонението в края на тунела, печели. Готови, старт!

Франко и Джанкарло се стрелнаха напред. Сера плуваше след тях с Матео в ръце. Махди беше последен, с бебетата. Не носеха магмени лампи, но успяваха да се ориентират по светлината от фенерите, които бяха взели някои от другите хора, вече далеч напред.

Плуваха петнайсетина минути през един тъмен, тесен тунел, пълен с морски звезди и морски паяци. На два кръстопътя завиха вдясно, после поеха вляво и се озоваха в тунел, обсипан с графити. Една от рисунките представляваше огромен портрет на капитан Кид[10], в средата на който се отвори врата, за да ги пропусне.

– Трябва да почукаш четири пъти по гърдите на Кид – обясни Махди. – Паролата е „морска краставица“. Ако се наложи да идваш сама.

Мъж на име Марко ги подкани да влизат по-бързо.

– Вие ли сте последни? – попита той.

Махди кимна и Марко заключи вратата зад тях. Сера се намери в друго мазе.

– Тук има болно дете – каза тя. Беше се задъхала, докато носеше Матео през тунелите.

Един мъж взе детето от ръцете ù и го понесе към тукашния лазарет. Марко обясни на Махди и Сера къде да намерят легла за другите деца. Когато ги сложиха да легнат, момчето на име Франко попита:

– Къде е Сира?

На Сера ù се сви стомахът. Молеше се Сира да е някаква играчка.

– Коя е Сира? – попита Махди.

– Тя ми е приятелка. Майка ù е болна. Ще си има бебе. Спяха горе.

– Връщам се – реши Сера.

– Няма начин. Това е живо самоубийство. Ездачите на смъртта сигурно вече са в къщата – каза Махди.

– Трябваше да проверим втория етаж.

– Ами ако го бяхме проверили, а ездачите на смъртта бяха разбили вратата, докато сме там? Кой щеше да спаси тези деца тук?

– Всеки, останал в онази къща, ще бъде пратен на разпит при Трахо.

– Ти също, ако те хванат.

– Говорим за дете, Махди. За бременна русалка и малко дете! – Серафина започна да повишава тон. От страх. И от гняв.

– Ако се върнеш и те хванат, Трахо ще те накара да му кажеш къде е тази къща, а също и тези хора.

– Това са моите хора, Махди. Моят народ! – извика тя. – Няма да му ги дам!

– Сера...

Но тя вече плуваше обратно към мазето.

– Пуснете ме. Връщам се на Базалтова улица. Трябва да прибера още двама души – каза тя на Марко.

– Идеята никак не е добра – предупреди я той.

– Пуснете ме веднага! – викна тя.

Марко я изгледа, после каза:

– Тази врата има шпионка. Ако видя, чуя или подуша войници след теб, няма да я отворя. Оставаш навън, русалке.

Сера кимна. Взе един фенер с лунни медузи. Марко отвори вратата и тя изплува в тунела.

Махди я следваше по опашката.