Гибелна вълна

Двайсет и осем

– Хареса ли ви престоят при нас, госпожице Сингх?

– Беше направо недостижим. Може ли сметката? Страшно бързам – каза Нийла, без да спира да дъвче дъвката си от морски плужек.

– Веднага – каза рецепционистът и започна да събира числата. – Една стая за една нощ, два пъти рум сървис...

Докато той смяташе, Нийла хвърли нервен поглед към излъсканата слюдена стена зад гърба му. Виждаше групичка маталийски стражи на улицата пред хотела. Колко още щяха да стоят там?

– Готово! Шест троки и пет друпа.

Докато Нийла плащаше, стражите влязоха вътре. Един от тях държеше пергамент. Нийла знаеше, че на него има нейна картина. Нямаше време да плува към горните етажи или да извади камъче невидимка. Щеше да се наложи да излезе през парадния вход. Отправи кратка молитва илюзиото, което бе направила по-рано, за да издържи, обърна се и пое към вратата. Беше превърнала чантата си в лъскава модерна чантичка, черната ù коса отново бе станала руса, кожата ù беше розова, а ноктите ù блестяха в сребристо. Черните си одежди на авантюристка беше преобразила в дълга, широка фланелка за кабалабонг в неоновосиньо с надпис „Давай Гоа![14]“ отпред и цифрата 2 на гърба. На носа ù стояха огромни кръгли очила, а от ушите ù се полюшваха лъскави златни халки. Стражите търсеха принцеса, облечена като авантюристка. Изобщо нямаше да погледнат кабалабонгска фенка.

Докато те се приближаваха към рецепцията, тя се престори, че говори в една малка съобщителна раковина.

– Абсолютна трагедия! Няма ли това нещо да заработи поне веднъж в жалкия си живот? Ало? Алооо? Така, добре, май записва. Здрасти, русалке! Дано успееш да чуеш това. След час ще съм в „Кльощавата морска крава“, ела да пием по чай с балончета, а? Ако стигнеш първа, вземи ми и една водна ябълка. До после! Цун!

Тя изплува от хотела безгрижно, сякаш заникъде не бързаше. Веднага щом зави зад ъгъла обаче, изплю дъвката и се стрелна по течението като риба-меч. Двайсет минути по-късно беше извън града, в открити води.

– На косъм беше – каза си тя, когато спря за малко, за да отвори чантата си и да извади Уда. – Поуплаших се. Имаме още само половин ден път до Нзури Бонде. Предлагам да плуваме по малките течения. Така пътят ще е малко по-дълъг, но ще е по-сигурно, поне така си мисля. Ще трябва да се понапънем. Готова ли си?

Уда кимна и двете заплуваха нататък. Откакто избягаха от двореца, Нийла и домашният ù любимец прекараха четири дни по теченията, като за през нощта отсядаха в различни хотели и Нийла плащаше сметките с парите, които взе от двореца. Дотук успя да се изплъзне на три различни хайки от дворцови стражи, които, тя бе сигурна, бяха изпратени от родителите ù.

Трудно беше да поддържаш преднина пред стражата, но колкото и да беше странно, Нийла откри, че може да мисли много по-бързо отвсякога. Можеше да предусеща какво ще се случи, също като Ава, и после за секунди да открие изхода от положението – като Сера. Спомни си какво беше казала Сера за кръвния обет в раковината, която ù бе пратила. Сера бе сигурна, че обетът е дал на всяка от тях част от силите на останалите.

Сигурно е права, помисли си Нийла. – Няма какво друго да обясни факта, че успях да се изплъзна на всички.

Знаеше, че не бива да допуска да я хванат. Трябваше да открие талисмана на Нави. Още няколко левги бързо плуване и щеше да е в Нзури Бонде, царското село на Кандина, и съвсем близо до лунния камък.

Поне така си мислеше.

Осем часа по-късно, малкото тясно течение, по което бяха поели, изчезна и двете с Уда съвсем се загубиха насред равната сива пустош, тук-там с рехави туфи водорасли и без всякакви указателни табели освен предупредителните знаци за присъствието на дракони наблизо.

Нийла знаеше, че териториите на устобръсначите са близо до Нзури Бонде и беше сигурна, че двете с Уда не са далече от селото, но високо над морската повърхност лъчите на слънцето започваха да се удължават – след няколко часа щеше да се стъмни. Драконите ловуваха през нощта. Ако Нийла и Уда не стигнеха скоро до селото, трябваше да спят на открито – изгубени, сами и прекалено видими.

Нийла разгледа картата, която купи малко по-рано. Докато го правеше, забеляза, че ръцете ù греят. Обичайното ù нежносиньо сияние се бе засилило.

– Странно – отбеляза тя.

Нийла засияваше по-ярко само ако беше силно развълнувана или ако наоколо имаше друга биолуминесцента русалка или животно. Биотата можеха да се усещат взаимно и когато това станеше, фотоцитите – светлочувствителните клетки по кожата им, се задействаха и те засияваха.

Тя се вгледа отново в картата. Сигурна беше, че на нея е показан пътят към Нзури Бонде оттам, където бяха, но нямаше никаква представа къде са всъщност, да не говорим, че не я биваше особено в разчитането на карти. Никога не ù се беше налагало. Винаги имаше някой специален човек за целта. Обърна картата наопаки, пак я обърна и накрая реши да се отправи в посоката, за която смяташе, че е запад.

Двете с Уда поплуваха още петнайсет минути, без да попаднат на какъвто и да е знак, подсказващ, че селото е наблизо. Тъкмо започна сериозно да се притеснява, когато Уда леко я гризна по ръката и посочи напред с перка. Нийла потърка ухапаното и забеляза, че кожата ù е потъмняла до кобалтовосиньо.

– Какво ми става?

Уда отново я гризна.

– Ох! Стига! – скара ù се тя. – Какво ти става и на теб?

Загледа се напред, примижала в тъмнеещата вода. Тогава видя: огромен облак пясък в далечината.

– Добро момиче! – похвали тя рибката. – Да вървим!

Нийла знаеше, че толкова голям облак е знак за човешко присъствие. Причините за облака можеха да бъдат най-различни – играчи на кабалабонг, фабрика или фермери, които орат земята си. Може там да имаше ферма за морски крави. По това време на деня фермерите прибираха животните си в обора, за да ги издоят.

Тя заплува по-бързо, облекчена, че е намерила знаци за човешко присъствие и с надежда, че двете с Уда ще могат да се подслонят при въпросните хора за през нощта. Когато приближиха облака обаче, Нийла спря.

Облакът не идваше от ферма за морски крави или от играчи на кабалабонг.

Идваше от гигантски затвор.

Пълен с морски хора.