Гибелна вълна

Четирийсет и четири

Серафина чу коболдската армия, преди да я види.

За разлика от морските хора, гоблините имаха крака и сега дъното на морето трепереше под маршовата им стъпка.

– Чуваш ли, Сера? Трябва да са един милион! – прошепна Коко. – Само погледни този облак пясък! Тръгвам към главното течение с останалите. Искам да ги видя отблизо.

Серафина я сграбчи за ръката.

– А, не, не си познала, Коко. Ще чакаш тук. Може траховите ездачи на смъртта да ги причакват в засада.

Серафина и Коко се бяха скрили зад една скала над Гранде Коренте, главното течение на Серулия и главен път към града. Оттук щяха да видят Валерио и армията му, преди да влязат в Серулия.

Хиляди хора се бяха събрали край течението, гледаха и чакаха.

Сера се тревожеше за тях. Ако Трахо нападнеше, щяха да се окажат насред битката.

– Сера, виж! – посочи Коко.

Първите редици гоблини се появиха иззад един хълм. Едри и мускулести, с набити, мощни крайници, войниците носеха най-различни оръжия – двуостри брадви, дълги мечове, алебарди и тежки чукове, всичките изковани от коболдска стомана. Чертите на лицата им разкриваха, че са от племето на фойеркумпелите: две ноздри, но без нос, прозрачни очи, усти без устни, пълни с остри зъби, и уши, които бяха издрани и безформени от множество битки.

Безпокойството на Серафина нарасна, когато си спомни видението, което бе получила в пещерите на йелите – в него един такъв гоблин се готвеше да я нападне.

– Къде е чичо ми? – замърмори тя, докато се опитваше да го открие в тълпата гоблини.

– Не го виждам. Чакай... ето го! – възкликна Коко. – Ей там, отзад!

Валерио, с бляскави доспехи, яздеше сребърна колесница сред редиците на коболдите. В едната си ръка държеше поводите на четири великолепни черни морски коня. Другата вдигна за поздрав на множеството.

Когато миромарците го видяха, водата се разтърси от радостни възгласи. Всички се втурнаха към течението, за да поздравят освободителя си.

Серафина оглеждаше със страх портите на града, близките скали и рифове, и водите над хората. Очакваше войските на Трахо всеки момент да нападнат. Само че не се появи никой. Водите бяха зловещо спокойни.

Колесницата на Валерио мина покрай нея и Коко, виковете на хората станаха оглушителни.

– Хайде! Пропускаме посрещането! Да плуваме! – избъбри Коко и без да чака отговор, се стрелна напред, последвана от Абелар.

– Коко! – извика Серафина. – Връщай се тук!

Малката русалка беше твърде далеч, за да я чуе. Серафина нямаше избор, затова я последва. Все още беше маскирана като авантюристка, но се съмняваше, че някой ще я разпознае, дори да беше облечена с най-официалните си кралски одежди. Те имаха очи само за Валерио.

– Коко! – повика тя. – Коко, къде си?

Докато търсеше момичето из тълпата, видя едно момченце, което си проправи път през навалицата и се доближи до един от гоблините. Вместо да се усмихне на детето, създанието го срита. Няколко метра по-напред по Гранде Коренте една русалка предложи на коболдски войник венец от водорасли. Той я зашлеви.

Чичо ми не знае, каза си Серафина. – Не знае, че войските му се държат лошо. Щом се добера до него, ще му кажа какво правят. Не може да се отнасят така с хората.

Докато гледаше как коболдите маршируват редица след редица, Сера мерна една бронзова опашка в тълпата.

– Коко! – извика тя. Метна се след нея и я хвана за ръката. – Не прави повече така!

– Хайде, Сера! Да плуваме след тях! – рече Коко, понесена напред от вълнението си.

– Не, не се отделяй от мен. Още се чудя къде са ездачите на смъртта.

– Ето ги! До портите. Всичко е наред, Сера. Виж! – посочи Коко.

Сера погледна към портите. Коко бе права. Допреди малко там нямаше ездачи на смъртта, но сега се бяха появили и не изглеждаха така, сякаш щяха да атакуват. Бяха се строили в две редици по дължината на течението, а копията им сочеха нагоре в знак на почит към чичо ù.

– Предали са се! – възкликна тя. – Трахо е разбрал, че коболдите са повече от неговите войски. Той ще предаде града мирно, Коко. Няма да има битка.

– Нали ти казах! – рече Коко.

Сърцето на Серафина се изпълни с радост. Тя пусна ръката на Коко и я прегърна.

– Да плуваме! Трябва да стигнем до чичо ми! – каза тя.

Поведението на гоблините още я притесняваше, а и присъствието на ездачи на смъртта, дори да стояха мирно, я караше да се чувства неспокойна, но най-важното бе, че чичо ù се е върнал и градът е негов. Тя заглуши тревожните си мисли и заплува напред. Нямаше търпение да вземе участие в триумфалното завръщане на Валерио. Нямаше търпение и да види Махди и да заеме мястото си до него за публичния им годеж. Когато церемонията приключеше, тя щеше да попита Валерио дали има някакви новини от брат ù. После щеше да му покаже Камъка на Нерия и да му разкаже какво трябва да се направи оттук нататък.

Двете с Коко бяха последвали останалите миромарци към Колизея. Тук бе започнало всичко и тук щеше да свърши.

Битките бяха приключили.

Нашествениците бяха победени.

Най-сетне, помисли си Серафина, всичко свърши.