Гибелна вълна

Тринайсет

Беше вече почти полунощ, когато Серафина стигна стените на града, или поне това, което бе останало от тях. Пътят ù бе труден, защото познатите ориентири бяха или разрушени, или изместени, а магмените лампи бяха изпочупени. Беше поела по едно тясно течение и плуваше близо до дъното, за да не я забележи някой. Не срещна жива душа.

Сега над Източната порта премигваха няколко лампи. Сера преплува под арката на портата и спря внезапно. Направи още няколко колебливи маха с треперещи ръце, а после бавно се отпусна на дъното и седна в пясъка.

– Не – каза тя. Не вярваше на очите си. – Не.

От обичния ù град бяха останали само развалини.

Серафина избяга по време на нашествието над Серулия. Не можа да види всички разрушения, които бяха причинили нашествениците. От Дяволската опашка, гъсталака от бодли, който преди се носеше над града, сега бяха останали само няколко късчета. Дълги участъци от стената около града бяха срутени. Древните каменни сгради, които се издигаха по дължината на Коренте Реджина, сега представляваха само купчини камъни. Храмовете на всякакви богове и богини бяха изравнени със земята. Ала най-лоша беше ужасяващата тишина, която се бе спуснала над града. Серафина знаеше, че сърцето на един град са неговите жители, а жителите на Серулия ги нямаше.

Очите ù се напълниха със сълзи, но тя не им позволи да прелеят. Скръбта беше лукс, който не можеше да си позволи. Слънцето щеше да изгрее само след няколко часа и водите щяха да просветлеят. Спомни си предупреждението на дука да не допусне да я види някой и да потърси убежище. Дойде тук, за да открие къде се намират талисманите. Само така щеше да победи враговете си. Само така щеше да помогне на народа си. А не като седи в пясъка и плаче.

Заплува по Коренте Реджина. Тук-там по някоя магмена лампа осветяваше пътя ù. В оскъдната им светлина тя успяваше да види изпотрошените прозорци на плячкосаните магазини и останките на морски коне, загинали в битката. Глутници диви морски кучета гуляеха с мършата и ръмжаха от сенките.

Сера преплува едно пусто кръстовище между две течения, свърна и видя кралския дворец високо на хълма. Това беше единствената осветена сграда в града. Част от разрушенията, причинени от черноноктестите дракони, бяха оправени, но не всички. От източната външна стена все още липсваше огромно парче. Сера си спомни как драконите си проправяха път навътре, към кабинета на майка ù.

От западното крило на двореца излизаха и влизаха десетки войници на гърбовете на морски коне. Явно го използват за база, каза си тя. Проследи с поглед ездачите. Почуди се дали собственият ù кон Клио сега е тяхна собственост. А Силвестър, октоподът ù, той дали беше оцелял след нападението?

Без да излиза от сенките, тя продължи нагоре по течението, докато стигна Острокона. Фронтонът над входа беше паднал, а самият вход беше задръстен от боклуци. Тя си помисли за Фосегрим, либер мага, пазителя на знанието. Той никога не би допуснал доброволно нашествениците в този храм на знанието и покоя. Ездачите на смъртта със сигурност го бяха убили.

Сера се огледа наляво и надясно и бързо прекоси течението. Промуши се над боклуците, влезе в Острокона и се скри зад една колона с надеждата, че никой не я е видял. По-голямата част от първото ниво на библиотеката беше непокътнато. Рецепцията си стоеше на мястото. Отгоре лежаха чифт очила, сякаш собственикът им е отплувал за малко и скоро ще се върне. Тук и там по пода се виждаха счупени раковини.

Като всички морски острокони, и този в Серулия беше проектиран като черупката на наутилус[9]. Имаше дванайсет нива, в чест на дванайсетте пълнолуния в годината и тяхното значение за морето. За разлика от отделенията в черупката на животното, които бяха самостоятелни и изолирани едно от друго, отделенията на Острокона бяха отворени към един централен коридор, по който сега плуваше Серафина. Знаеше къде трябва да отиде – на шесто ниво, където се пазеха раковините за ранните години от управлението на династията на Меровингите.

Докато Сера плуваше все по-надолу, водата започна да става мастиленосиня, затова тя свали една лампа от стената. Спираловидният коридор, който познаваше добре, сега ù се струваше зловещ. Вляво и вдясно зееха врати като огромни отворени усти. През тях влизаха и излизаха ята бърнести бодлоперки и яркооранжеви гупи. Нямаше остроки, които да ги изгонят оттам.

Когато зави към пето ниво, някакво движение я стресна. Мигом извади кинжала си.

– Кой е там? – викна тя.

Отговор не последва.

– Не се страхувам да използвам ножа! – извика тя отново.

Чу се ниско ръмжене. Серафина бавно вдигна лампата пред себе си заедно с ножа. Видя тънки сребристи тела, черни очи и остри зъби. Глутница морски кучета. Не знаеше какво правят тук. Нито защо бяха толкова агресивни. После усети вонята. Тя свали лампата, която освети пода, и видя мъртвия мъж, когото кучетата ядяха.

– Мирно, кученца – каза тя и потръпна. – Няма да ви крада вечерята.

Накрая стигна шесто ниво. Вмъкна се вътре и заплува към рафтовете, където стояха раковините за Пътя на Мероу. Когато стигна, вдигна лампата, готова да грабне най-близката раковина и да започне да я прослушва.

Не можа да го направи, защото раковини нямаше. Рафтовете бяха празни.

Къде бяха? Възможно ли беше Трахо да ги е взел? Но откъде ще се сети, че в раковините за Пътя на Мероу може да има информация за местата, на които са скрити талисманите? Той не знаеше истината за края на Атлантида. Вража не му беше показвала кървавата песен на Мероу. Как беше възможно винаги да е на крачка пред нея?

Серафина беше отчаяна. Всичко зависеше от тези раковини. Преплува стотици левги, а се оказа там, откъдето започна.

Ято костури преплува край нея, бяха се насочили към един неосветен ъгъл на залата. Сера знаеше, че са нощни риби, и щом търсеха тъмни води, значи зората наближаваше. Беше време и тя да си потърси убежище, докато все още може. С натежало сърце заплува нагоре към първото ниво и върна лампата в скобата ù на стената. Тъкмо щеше да заплува към парадния вход, когато зърна светлина от лампи да пробягва по боклуците, натрупани там. Чу гласове да раздават заповеди.

О, не! – помисли си тя. – Ездачи на смъртта. Патрул!

Бръкна в торбата си за камъчетата невидимки на Вража, но бе закъсняла. Нямаше начин да освободи заклинанието, без да я чуят. Бързо се сниши зад една пречупена каменна колона. Скривалището ù далеч не беше идеално. Ако войниците претърсеха фоайето подробно, щяха да я открият. Шестима от тях сега преплуваха покрай нея и се насочиха към първото ниво на острокона. Сера чу гласовете им и видя магмените им фенери да подскачат в мрака. След няколко минути се върнаха.

– Чисто ли е? – попита високо нечий глас. Явно беше на офицер. Стоеше близо до входа. Серафина още не го бе видяла. Молеше се и той да не я е видял.

– Първо ниво е чисто, сър! – рапортува един от войниците. – Да минем ли и през долните нива?

Офицерът, чийто глас сега звучеше по-наблизо, му каза да не си губи времето.

– Съмнявам се, че бунтовниците са в някоя читалня. Излизайте – нареди той. Гласът му звучеше познато на Серафина. Колоната помежду им го заглушаваше, но беше сигурна, че не го чува за пръв път.

Бавно и внимателно Сера обърна глава наляво, опитвайки се да зърне говорещия.

– Сега отиваме във фабрата – каза той и последва отряда си навън. Тя виждаше гърба му. Носеше същата черна униформа като останалите.

– Сър! – извика един от войниците. – Сержант Атамино е отвън. Току-що е дошъл. Казва, че неговият патрул е открил двама бунтовници, които са се криели край Южната порта.

– Отведете ги при Трахо – каза офицерът. – Ще иска да ги разпита.

Той се обърна и за последен път огледа фоайето на острокона. Серафина най-сетне успя да види лицето му.

Ръцете ù се свиха в юмруци, когато го позна. Прехапа устни, за да не изкрещи.

Офицерът беше Махди.