Гибелна вълна

Трийсет и седем

– Няма да се проваля... Няма да умра тук... Камъкът... Трябва да го върна...

Серафина бълнуваше.

Плуваше от два дни почти без почивка, откакто изведе инфантата от „Деметер“. Беше отслабнала и дезориентирана, напрягаше се до краен предел, за да остане в течението, което следваше. Инфантата изсмукваше силите ù, отнемаше ù живота малко по малко. Очите на Сера се замъгляваха, бузите ù хлътваха, докато цветовете на живота се просмукваха в чертите на инфантата призрак. Нейните бузи бяха порозовели, а устните ù добиха плътен червен цвят. В очите ù заискри живот.

– Още малко, принцесо – окуражи я тя. – Само още няколко левги. – Тя стисна ръката на Серафина по-здраво. Русалката изстена.

Край тях проплува октопод и ù припомни Силвестър. Много го обичаше и мисълта за него ù вля нови сили. Реши да мисли за всичко, което обичаше. Така щеше да успее да продължи.

– Силвестър – заизрежда тя. – И Клио... Серулия сутрин... Песните на еничарите... Родителите ми танцуват... Фехтуване с Дез... Усмивката на Нийла... Четинести червеи и змиорчи боровинки... Острокона... Руините на двореца на Мероу... Очите на Махди, усмивката му...

Продължи да плува с треперещи от усилието перки.

– Отклонила съм се... няма начин... – измърмори тя.

Беше се насочила към Креус, малък каменист полуостров близо до границата между Испания и Франция.

– Трябваше да сме стигнали...

– О, принцесо! – възкликна инфантата. – Усещате ли? Хвойна! Лаврово дърво! Рози! Портокали!

– Защо не сме стигнали? Богове, помогнете ми... Моля... – промълви Серафина.

– Паламос! – каза инфантата. – Спомням си го! Идвала съм тук като малка!

На Серафина ù се виеше свят. Толкова беше отслабнала, че не усети как са стигнали в плитките води на един пуст плаж. Продължи да плува, докато главата ù се показа над водата. Около нея се плискаха леки вълнички. Ала това не беше краят. Инфантата трябваше да прекъсне връзката си с морето. Трябваше да стъпи на земята. А Серафина трябваше да я доведе възможно най-близо до тази земя. С последните остатъци от силите си, тя се изтласка на плажа и предаде Мария-Тереза на сушата. Инфантата стъпи на брега и това бе краят. Тя пусна ръката на Серафина и направи няколко крачки.

– У дома – прошепна призракът. – Благодаря ви, принцесо. О, толкова съм ви задължена! – Тя прати въздушна целувка на русалката. После се обърна и тръгна напред с високо вдигната глава, с ръце, протегнати към ясното синьо небе. Разсмя се с гласа на момичето, което бе приживе. Тялото ù заблещука, превърна се в милиони точици сребриста светлина и се разпадна на фин, блещукащ прах. Пред погледа на Серафина топлите ветрове на Испания я разнесоха, оставяйки единствено ехото от смеха ù.

Серафина едва дишаше. Изтощеното ù тяло не можеше да се бори повече. Опита се да се избута обратно във водата, но не успя. Призракът ù бе отнел твърде много енергия. Гърдите ù се повдигаха конвулсивно. Лицето ù започна да посинява. Тя падна на пясъка и се претърколи по гръб.

Слънцето я заслепяваше. Тя затвори очи и прие мисълта, че тук ще настъпи краят ù.

Прие, че се е провалила.

Тогава усети нечии ръце.

Дърпаха я. Някой влачеше тялото ù по грубия пясък сантиметър по сантиметър. Терагоги бяха. Дърпаха я по-далече от водата, за да я сложат в аквариум. Така постъпваха с морските създания.

Сера се опита да се бори, но не ù стигнаха силите. Инфантата ù ги бе отнела. Моля ви, богове, не позволявайте човеците да ме затворят. Нека да умра, молеше се тя.

Но не, ръцете я влачеха към морето. Изведнъж усети как живителните води я обгръщат. Главата ù се скри под повърхността.

– Серафина!

Тя видя едно дребно, разтревожено личице, което ù се усмихваше.

– Не сме закъснели! Жива си!

– Коко? – изхриптя тя. – Как... как... – не можа да продължи. Макар да беше във водата, все още ù бе много трудно да диша.

– Раковината! Онази, която слуша в острокона, преди да тръгнеш. След като отплува, аз я взех и я изслушах. Сетих се, че си тръгнала към „Деметер“, и те последвах!

– Сама? Как? – попита Серафина и се закашля силно.

– Не. Намерих помощ.

– Серафина... Богове, Сера, какво си направила?

Серафина познаваше този глас. Беше на Махди. Той я бе издърпал обратно във водата. Сега лежеше в прегръдките му.

Тя му се усмихна.

– Няма нищо... Намерих го...

Дъхът ù секна.

– Има нещо! Погледни я, Махди! Започвам да се плаша! – възкликна Коко.

– Поеми си дъх, Сера... просто си поеми дълбоко дъх.

– Посинява! – извика Коко. – Махди, направи нещо!

– Хайде, Сера... Не си отивай... Да не си посмяла, Серафина! Дишай! Моля ти се, моля ти се, дишай!