Балада

Ноала

Гледах как Джеймс пристига като рицар на бял кон зад общежитието, за да помогне на Ди, и ми се развали настроението. Много бързо ми писна от постоянното й циврене, затова реших да отида на кино. Ако трябваше да ставам свидетелка на сърцераздирателна мелодрама, предпочитах тя да бъде разигравана от високоплатени и красиви актьори на голям екран. По пътя към киното си мислех колко много неща не харесвам у Ди. Докато чаках на опашката за билети — не че се нуждаех от билет — се питах дали упражнява тъжните си гримаси пред огледалото. Или просто отвътре й идваше да предизвиква симпатия у мъжете. Талант, който не можех да си припиша.

Момчето на гишето изглеждаше отегчено.

— За кой филм?

— Изненадай ме — казах му аз и размахах банкнота под носа му.

Беше му нужно известно време, за да схване какво имам предвид.

— Сериозно?

— Сериозна съм като смъртта.

Той повдигна леко вежди, натисна нещо на компютъра и после ми се ухили зловещо, което ме накара да изпитам умиление към целия човешки род по принцип. Подаде ми билета с наведено заговорнически лице.

— Направо. Втора зала. Забавлявай се.

Усмихнах му се за награда и се запътих по мрачния, покрит с килим коридор. Миришеше на масло за пуканки, препарат за почистване и онази миризма, която винаги можеш да усетиш в киносалоните — миризмата на очакване. В тази позната обстановка мисълта ми се върна към предишното си занимание: нещата, които мразех в Ди.

Първо, очите й бяха прекалено големи. Приличаше на извънземно.

Броях вратите до втората зала и устоях на изкушението да погледна към табелата на нейната врата, за да не видя кой филм беше избрал касиерът за мен.

Второ, гласът й отначало ми се беше сторил много приятен, ала бързо ми стана противен. Ако исках да слушам музика, щях да си пусна някой диск.

В залата беше тихо и доста празно — имаше само още две-три двойки. Може би касиерчето ми се ухили така доволно, защото знаеше, че ме праща да гледам някакъв боклук.

Трето, тя използваше Джеймс, за да се чувства по-добре. Той й беше нещо като атрибут, а аз мечтаех да го имам само за себе си.

Избрах си място точно в центъра на празния салон и си вдигнах краката на седалката пред мен. Беше идеалното място. Ако някой дойдеше и седнеше пред мен, щях да го убия.

Четвърто, пасваше съвършено в прегръдката на Джеймс. Сякаш е била там и преди. Като че ли предявяваше претенциите си към него и заявяваше той е мой.

Надписите започнаха изненадващо. Обикновено се радвах на обещанието, което носеха, но тази вечер не можех да се съсредоточа върху тях. За начало, нямаше да бъда тук, когато филмите, които се рекламираха, щяха да излязат — всички бяха за коледния сезон и за другата година. Репетирах си мислено диалога, който щях да проведа с Джеймс следващия път.

„Несподелената любов“, щях да кажа аз. Той щеше да ме погледне по своя мил начин и да попита: „Какво за нея?“, а аз щях да отговоря: „Просто не ти отива“. О, жалка съм. Трябваше да му покажа, че съм забелязала какво е станало. А може би трябваше да се разкрия пред нея и да й кажа: „Я виж ти, не само аз използвам хората около мен“. И после да призова някоя от хрътките на феите да заръфа краката й. Тогава няма да пасва така съвършено в прегръдката му. Ще бъде прекалено ниска. Все едно Джеймс щеше да прегръща джудже.

Ухилих се сама на себе си в тъмния салон.

Филмът започна с рок балада от 70-те години и с кадър от високо към Ню Йорк. Китарата звучеше вдъхновяващо — зачудих се дали имам нещо общо с това. Бързо стана ясно, че касиерчето ме беше пратило на романтична комедия. Не си падах много по тях, но все пак щеше да ме откъсне от мислите за Джеймс и от мелодията, която изпълнихме заедно по-рано. Беше непоносимо да си мисля, че може никога да не чуя повече как я свири. Май си падах по него.

Близо половин час се опитвах да се съсредоточа във филма, но не успях. Беше сладникав и те се целуваха, и имаше нежна музика. И започнах да си мисля как аз ще пасвам идеално в прегръдката на Джеймс, ако главата ми се падаше точно под брадичката му, както беше главата на Ди. А после се замислих за колата му, как беше попила миризмата му, и си представих как тази миризма полепва по кожата ми.

По дяволите.

Станах и излязох от залата. Не се спрях при касиера, въпреки че усетих как ме следи с поглед. Вероятно си мислеше, че не съм харесала филма. Може би беше прав. Навлязох право в здрача. Дъждът беше спрял, в далечината проехтя гръмотевица. Тръгнах по мокрия тротоар бързо, сякаш за да оставя колкото можеше повече разстояние между себе си и мислите си.

Не е като да не беше имало сексуално напрежение и преди между мен и питомците ми — момчетата, бедните малки овчици, винаги изгаряха от желание да свалят дрехите ми, което ги караше да работят по-усилно и да звучат по-красиво.

Но не се предполагаше това да се случи и с мен. Аз не съм човек.

Бях толкова залисана с мислите си, че не осъзнах, че не съм сама, докато уличните лампи не започнаха да примигват над мен и да гаснат като свещи, преди отново да засветят ярко. Който — каквото — и да беше, не изглеждаше да е уплашен, така че продължих да вървя по тротоара, сякаш не бях забелязала. Може да беше само някоя самотна фея, която скоро щеше да ме остави на мира.

Надеждите ми бяха разбити на пух и прах, когато чух гласове отдалече, а после видях и две феи, приближаващи се към мен. Стомахът ми се преобърна по начин, който не познавах досега. Нерви.

Беше Кралицата.

Преди да стане кралица — преди предишната кралица да бъде разкъсана на парчета — Елинор винаги се обличаше в бяло. Бялото придаваше повече цвят на светлозлатистата й коса. След като стана кралица, според древните традиции започна да носи зелено и дългата й коса изглеждаше почти бяла под светлината на уличните лампи. Роклята й тази вечер беше направо размазващо красива, тъмнозелена със златни ширити и пайети, пришити по ръкавите и по високата яка, която закриваше дългата й изящна шия, точно под брадичката й. От дългия шлейф, влачещ се зад нея по тротоара, проблясваха скъпоценни камъни. За разлика от предишната кралица Елинор не носеше корона — само малка диадема от перли, които блещукаха слабо в сумрака.

Беше толкова красива, че болка прониза гърдите ми. Дали и Джеймс беше изпитал същото, когато ме видя?

Елинор ме забеляза и се засмя, страховито и очарователно. Фигурата зад нея не беше фея, както ми се стори отначало, а по-скоро принцът консорт, човекът от сборището на хълма. Мъжът ми се усмихна леко, по-скоро изкриви устата си на една страна, и погледна отново към Елинор. Той беше прекалено много… човек; раним, омаян и влюбен.

— А, малката курва — каза Елинор любезно. — С какво име се представяш сега?

Бях чувала тази дума прекалено много пъти преди това, за да ме нарани. Вдигнах предизвикателно глава.

— Караш ме да произнеса на глас името си тук, където всеки може да го чуе? — След като го казах, веднага съжалих. Приготвих се за ответния удар, който също бях понасяла хиляди пъти преди. Нещо от типа на: „Нали всеки може да има и всичко друго от теб“.

Но Елинор просто ми се усмихна — доброжелателна усмивка; започнах да се питам дали не бе използвала „курва“ не като обида, а по-скоро като титла. После проговори:

— Не истинското ти име, фейо. Как те нарича сегашното ти момче?

Джеймс ми беше отказал, така че ако отговорех „Ноала“, технически щеше да бъде лъжа. Не можех да лъжа, не повече от Елинор. Затова се принудих да кажа истината:

— В момента си нямам никого.

Съжалението, което се изписа на лицето й, ме зашлеви като шамар.

— Сигурно се чувстваш доста слаба, скъпа моя?

— Добре съм. Той умря едва преди няколко месеца.

Принцът се намръщи, явно се чудеше дали трябва да ми изрази вежливо съболезнованията си. Елинор наклони леко глава към него и му обясни:

— Тя се нуждае от тях, за да живее. От творческата им енергия. Бедните създания умират, естествено, но съм убедена, че сексът си е струвал. Не се притеснявай, мили, няма да й позволя да те вземе. Той е поет.

Осъзнах, че последните думи са били предназначени за мен, и погледнах отново към мъжа; той отвърна на погледа ми смело и без никакво осъждане. Сега ми беше по-лесно да разгадая мислите му, без какофонията от музика и танцуващи около нас феи. Опитах се да си проправя път между тях, за да открия името му, но се натъкнах на решителна съпротива — защитаваше го така добре, както го правеха феите. Значи не беше пълен идиот въпреки спорния си вкус за жени.

— Е, търсиш ли си нов приятел? — попита Елинор и си дадох сметка, че тя от самото начало е била наясно, че си нямам никого. — Искам само да имаш едно наум и за моя двор, мила, когато избираш следващия си… ученик. Предстоят събития, които не желаем да се объркат по никакъв начин. Този Самхейн19 ще се запомни.

Отне ми малко време да се сетя, че Самхейн всъщност е Хелоуин. Посочих с брадичка към спътника й.

— Заради него ли? Чух, че предстои коронясване на нов крал.

Може би бях казала прекалено много, но вече нямаше начин да си върна думите обратно. Освен това Елинор просто гледаше към мен, сякаш бях малко, сладко кученце.

— Май наистина нищо не може да бъде опазено в тайна сред моя народ, нали?

Стори ми се за миг, че на консорта му прималя — без съмнение, съжаляваше, че се е раздрънкал пред мен. Кралицата погали нежно ръката му, сякаш беше почувствала притеснението му.

— Всичко е наред, скъпи, никой няма нищо против това, че ще ставаш крал. — Погледна ме отново. — Ти, разбира се, ще запазиш мълчание по този въпрос пред твоя ученик, нали, малка музо? Само защото всички феи знаят за нашите планове, не означава, че и хората трябва да са информирани.

— Мълчалива като цветята — отвърнах саркастично аз. — Какво общо могат да имат хората с това?

Елинор се разсмя по своя болезнено прекрасен начин и консортът потрепери от силата на нейното съвършенство.

— О, мила моя, забравям колко малко знаеш. Един човек — повелител на детелините — привлече всички нас към това място. Последвахме я, както винаги, против волята си. Но след Самхейн сами ще изберем пътя си. И ще станем повече феи, по-силни след празника. — Замълча за миг. — Освен теб, разбира се. Ти винаги ще бъдеш зависима от тях, бедно създание.

Гледах я гневно, изпълнена с омраза и към нея, и към мен самата.

Устните на Елинор се извиха нагоре при вида на изражението ми.

— Забравям колко обидчиви можете да бъдете вие, младите. Кажи ми, колко лета си видяла?

Втренчих се в нея, сигурна, че знае отлично отговора на този въпрос и в момента просто си играе с мен, опитвайки се да ме разплаче или ядоса. В главата ми се появи картина, едновременно напомняне и предчувствие: пламъци пълзят по кожата ми, изгарям от глад и желание. Бяха минали години, откакто тялото ми за последно беше се превръщало в пепел, но споменът за болката никога не ме напускаше, макар много други да бяха изчезнали завинаги.

— Шестнайсет.

Новата кралица пристъпи близо, много близо до мен и прокара пръст от гърлото към брадичката ми, повдигайки лицето ми нагоре.

— Твоето безсмъртие е много странно, нали? Изненадана съм, че не пълзиш в краката ми, молейки ме да те освободя от съдбата ти.

Не виждах краката й под дългата й, влачеща се по земята зелена рокля, но дори и да ги виждах, не можех да си се представя как пълзя в тях. Отстъпих назад, за да избегна докосването й, със свити в юмрук ръце.

— Знам съдбата си. Няма начин да я избегна. Не ме е страх.

Елинор се усмихна, леко и загадъчно.

— А аз си мислех, че моят народ не може да лъже. Сред нас ти наистина си в най-голяма степен човек. — Поклати глава. — Не забравяй какво ти казах, скъпа. Не се забърквай в делата ни тук и може би самата аз ще намеря време да наблюдавам твоето изгаряне тази година.

Усмихнах й се подигравателно.

— Присъствието ти ще бъде истинска чест за мен.

— Знам — отвърна Елинор и докато си поема дъх, тя и нейният принц консорт вече бяха изчезнали.