Балада

Джеймс

Мина прекалено дълго време, преди да успея да проговоря, и за един ужасен миг си помислих, че съм забравил как да произнеса името й, въпреки че току-що й го бях казал. Преди колко време беше? Секунди? Минути? Часове?

— Amhran-Liath-na-Meine — казах аз. Тихо. В случай, че някой слушаше.

Ноала изпищя.

Мамка му.

Писъкът заглъхна, слаб и немощен, но аз продължавах да го чувам. А по-страшното беше, че продължавах да виждам лицето й в мига, в който изпищя. Мозъкът ми се връщаше към този образ отново и отново, наслагваше го върху очертанията на тъмната й фигура, гърчеща се и трепереща сред пламъците.

Свих ръце на гърдите си, кокалчетата на пръстите ми бяха побелели от силния натиск, и казах:

— Amhran-Liath-na-Meine.

Тя изпищя отново.

По цялото тяло ме побиха тръпки. Може би Елинор ме беше излъгала. Може би беше изопачила истината. Не знаех какво точно причиняват думите ми на Ноала, но се страхувах ужасно да произнеса името й за трети път.

— Гайдарю!

Стреснах се при звука на гласа. Първо не разбрах откъде идва, но после осъзнах, че зад мен има някого. Не можех да кажа колко далече беше. Някъде там, в гладния за смърт мрак.

— Гайдарю! Джеймс Морган!

Присвих очи към тъмнината, донякъде облекчен, че за секунда мога да извърна поглед от горящата Ноала.

— Гайдарю, ако обичаш Повелителката на детелините, ще дойдеш тук.

Стомахът ми се преобърна, а когато се вгледах по-внимателно, видях дийна шии да седи присвит на земята в мрака на около десетина метра от кладата. Кожата му беше зеленикава и на светлината от извиващите се пламъци приличаше на труп.

— Какво искаш?

— Нима леанан шии не ти е казала? Че тази вечер трябва да се погрижиш за Повелителката? — Той се изправи с изящно, бавно движение, което изглеждаше напълно нечовешко. — Те ще я убият и ще направят нов Господар на мъртвите от сърцето й, гайдарю. Той ще властва над нас и над мъртвите със силата на Повелителката. За нас това ще бъде позор. За теб и за всяко друго човешко същество ще бъде ад.

Погледнах през рамо към кладата. Все още виждах Ноала, тъмна фигура сред ненаситните пламъци, през които прозираха танцуващите от другата страна на огъня ученици.

— Защо да ти вярвам? — попитах го аз, но това, което исках да знам всъщност, беше защо трябва да изоставя Ноала сама на тази клада, когато й обещах да остана тук и да произнеса името й. А сега трябваше да започна отново — седем пъти без прекъсване, беше казала Елинор, и да гледам как изгаря от самото начало до края.

Дийна шии се усмихна лукаво, белите му зъби проблеснаха в мрака.

— Веднъж ти спасихме живота, не помниш ли, гайдарю? Когато тя ни помоли, ние те спасихме. Тя размени живота на Люк Дилън за твоя.

Сърцето ми спря да бие. Не можех да дишам.

— Не мисля, че разбираш, човеко. Те ще вземат нейните сили. Ще могат да ходят навсякъде, да правят всичко. И ще я убият за това. Мислех, че я обичаш.

Чух още един писък, този път от мрака зад него, и познах и този глас. Прекалено много приличаше на напевния глас на Ди, за да бъде на някого другиго. Феята не ме лъжеше.

— Гайдарю, нямаше да си правя труда да говоря с теб, но ти си този, от когото се нуждаем.

— Трябва ми… трябва ми само секунда — помолих аз. Обърнах се отново към кладата. Ноала се беше свлякла на колене и беше покрила лицето си с ръце, косата и пръстите й бяха станали черни, раменете й се разтърсваха от безмълвен плач… Не беше честно. Не трябваше ли да припадне, нямаше ли милост за нея?

— Amhran-Liath-na-Meine — казах аз. Ноала потръпна леко, но достатъчно, за да го видя. — Amhran-Liath-na-Meine. — Сви на топка наранените си пръсти и ги притисна към лицето си. — Amhran-Liath-na-Meine. — Прошепнах името й още четири пъти и всеки път тя се извиваше, простенваше и агонизираше от ужас.

Ако само можех да направя и двете. Защо й беше нужно толкова време да изгори?

Зад гърба ми се чу още един писък като ехо на този на Ноала, изпълнен с болка. Гласът на Ди. Трябваше да реша.

Знаех, че трябва да се опитам да спася Ди. Тя беше по-важна. Дори да не беше Ди, а някое друго момиче, тя притежаваше сили, които можеха да направят феите могъщи. Нямаше никакво съмнение — затова Елинор ми беше казала как мога да съхраня спомените на Ноала. Защото беше заложила на варианта, че ще остана до нея да гледам как гори от началото до края, и няма да се намеся в това, което правеха. Каквото и да бе го.

И беше права. Исках Ноала. Господи, колко исках Ноала. Чувството, което изпитвах, караше увлечението ми по Ди да изглежда толкова глупаво и детско в сравнение. Но за да имам Ноала, трябваше да остана тук, докато и последната частица от нея изгореше сред пламъците. А тогава щеше да бъде прекалено късно за Ди.

Да спася Ноала или да спася света?

Защо изборът ми не прецакваше само мен, защо трябваше да съсипе и мен, и Ноала?

Най-ужасното беше, че последното нещо, което се заби в съзнанието ми, когато се обърнах към кладата, беше как Ноала сваля ръце от лицето си. Тъкмо навреме, за да види, че си тръгвам.