Балада

Джеймс

Около нас птичките пееха, колите ръмжаха край заведението и денят беше прекрасен.

Отпуснах ръце върху масата, много предпазливо, въртейки камъчето на Ноала между пръстите си. Толкова много исках да изпиша вина върху кожата си, че почти усещах вкуса на буквите в устата си. Беше горчив.

— Съливан не трябваше да ти казва това — проговори първа Ноала. Загледа се в сервитьорката, която се върна с чашите ни вода. — Да, добре, така е добре. Оставете ги тук! — Последните думи бяха насочени към момичето, което се опитваше да улови погледа ми, докато подреждаше излишно чашите ни на масата. — Сериозно. Чакаме някого. Просто… — Ноала направи жест с пръсти, сякаш изтръсква капки вода от тях.

Сервитьорката най-накрая си тръгна.

Опитах се да си спомня последните думи, които бях казал на Ди. Дали не беше нещо ужасно жестоко? Не я бях виждал от онзи път, когато оставих Ноала да я разкъса — но не можех да си спомня колко гаден съм бил. Някак си обаче помнех, че бях казал нещо много гадно. Някак си нейното изчезване беше по моя вина.

— Гайдарю — откъсна ме от мислите ми Ноала; гласът й звучеше остро. — Той не каза, че задължително е станало нещо лошо. Само те попита дали не си я виждал. Самонавиването не води до добро. — Отвори уста, сякаш щеше да каже още нещо, но вместо това наведе стола си към масата зад нас и взе химикалката, оставена там до сметката. Подаде ми я. — Просто го направи.

Още нещо, заради което съжалявах. Кожата ми беше почти изцяло изписана отново и ставах все по-зле.

Тя пъхна химикалката между пръстите ми.

— Освен ако не искаш аз да го направя вместо теб.

Почувствах облекчение в секундата, в която върхът на химикалката се допря до дланта ми. Надрасках черна река на кожата си, натиснах капачката, за да се прибере пълнителят, и въздъхнах.

— И какво, по дяволите, означава това? — попита Ноала.

Не знаех. Просто се почувствах добре, че можех да го напиша.

Ноала грабна изписания ми пръст и го ощипа силно.

— Вече не мога да чета мислите ти. Трябва да говориш с мен.

— Не знам какво означава — казах аз. — Когато те срещнах, все още нямах представа какво означават и половината от думите по мен.

Тя ми се намръщи, но после се загледа в забързания към нас Съливан, който излизаше от закусвалнята и се канеше да дойде на масата ни. Преди да влезе в двора обаче, се спря до вратата и каза нещо на сервитьорката.

Отвори уста, но аз го изпреварих.

— Намериха ли Ди?

Съливан поклати глава.

— Не. — Повъртя се на стола си няколко секунди, докато остана доволен от разстоянието до ръбовете на масата. — Но, моля те, Джеймс, не се побърквай. Казах ти го само защото знам, че сте приятели, и помислих, че може би си се чувал с нея. Наистина се надявах, че ти се е обадила или нещо такова. Има поне хиляда напълно безопасни места, където би могла да бъде.

Ноала ми хвърли многозначителен поглед, но не разбрах какво точно иска да ми намекне.

— И поне хиляда не толкова безопасни места — възразих му аз.

— Което важи и за всички нас. — Съливан отвори менюто, но не погледна в него. — Има хора, които я търсят, а ние можем само да правим догадки, което е безсмислено. Точно сега вниманието ми е съсредоточено над друг конкретен проблем, който седи срещу мен.

— Аз — каза Ноала. Когато Съливан я погледна, тя добави: — Разбирам. Вие ме мразите. Нищо лично.

Съливан направи гримаса.

— Не те мразя. Просто не ти вярвам. И… дори не е лично. Досега не съм срещал безопасен представител на твоята раса.

— И все още не сте срещнали — каза Ноала с усмивка, приличаща по-скоро на озъбване. — Но никога не бих наранила Джеймс.

Той погледна към мен.

— Нещо да добавиш, Джеймс?

Свих рамене.

— Вярвам й. Казах ви го и преди. Не сме сключили сделка. Тя не е взела нищо от мен. — Освен това се целува страхотно и знае повече за мен от всеки друг на света. Това последното го запазих за себе си.

Съливан се намръщи, между веждите му се образува дълбока бръчка и той я потърка с пръсти, сякаш знаеше, че се е появила там.

— Ще ми докараш язва. Можеш ли да си представиш колко по-лесен щеше да бъде животът ти, ако просто беше влизал в часовете, беше се научил да свириш на пиано и бе завършил с повече латински титли зад името си, отколкото Цицерон? Нали се сещаш, такива нормални неща, а не да се сприятеляваш със смъртоносна фея, чийто modus operandi34 е да изсмуква живота от хората, които са й се доверили? Можеш ли да разбереш с какво се опитвам да се боря тук?

— Сервитьорката — предупреди ни Ноала с приглушен глас.

Трябваше да млъкнем, когато тя се появи и попита за поръчките ни. Никой не беше погледнал в менюто, а Ноала така или иначе не знаеше какъв е вкусът на никоя храна, затова просто казах:

— Сандвичи с печено телешко и пържени картофки за всички.

— За мен без майонеза — каза Съливан навъсено, като въртеше нервно железния пръстен около пръста си.

— Харесвам ли пържени картофки? — попита ме Ноала.

— Всички харесват пържени картофи. Дори хората, които казват, че не ги обичат, всъщност ги обичат — казах аз.

Съливан кимна.

— Вярно е.

Сервитьорката ни изгледа странно и отнесе менютата.

След като си тръгна, казах:

— Искам да знам защо Ноала трябва да яде сега?

— Защо гледаш към мен? — попита Съливан.

— Защото имам чувството, че на тази маса ти знаеш най-много за феите — казах аз. — Което е доста невероятно, като се има предвид каква компания се е събрала.

Той въздъхна.

— Прекарах седем години с Тях, така че е нормално да знам доста неща. Бях съпруг на една от придворните дами на Кралицата.

Можеше да бъде всяка от дамите в двора, но някак веднага се сетих за една. Ноала очевидно беше на същата вълна като мен, защото каза:

— Елинор.

— Не искам да знам как си разбрала — каза Съливан. — Надявам се, че не си ме виждала заедно с нея.

— Не — отвърнах Ноала. — Защо, да не си бил безумно влюбен?

Съливан потърка по-силно бръчката между веждите си. Погледна ме.

— Както и да е, за седем години можеш да научиш много, ако внимаваш. Когато бях с Елинор, открих, че никой не гледаше към мен. Така че аз можех да виждам повече неща, ако исках. И това, което видях, не ми харесваше. Те използваха хора, за да убиват други хора. Черна магия. Ритуали, които биха накарали косата ти да се изправи. Хора, загубили себе си за… наслади, които ги лишаваха от душата им. Там нищо нямаше смисъл за мен. Нямаше време. Нямаше последствия. Нямаше… Най-лошото беше това, което правеха с човешките деца.

Той не потръпна. Просто притвори наполовина очите си и извърна поглед встрани за миг. После погледна отново към мен, към рамото ми.

— Имаш комар на рамото си.

Плеснах с ръка там, където се беше втренчил, и проверих дланта си. Нищо.

Съливан звучеше уморено.

— Ето това сме ние за Тях, за дворцовите феи — нищо. Това открих. Ние не сме им равностойна раса. Нашето страдание не означава нищо за Елинор и за другите като нея. Ние сме просто размазан комар на рамото им.

Ноала каза:

— За дворцовите феи може би. Но не и за самотните феи, феите отшелници. Не и за мен.

Съливан повдигна въпросително вежди.

— Нима? И не си искала да сключиш сделка с Джеймс? Просто изпитваше искрено и невинно приятелско чувство и искаше да се радвате заедно на птичките и тревичките?

Исках да я защитя, макар да знаех, че е прав. Когато се срещнахме, бях просто поредната мишена на Ноала. Но и аз бях също толкова виновен, нали? Защото и тя беше просто поредната фея за мен.

Ноала само погледна към него, беше прехапала леко устни.

— Вижте — казах аз. — Осъзнавам, че и двамата имате желание да се удушите през масата, но не мисля, че това е най-полезният начин да си уплътним времето, и — честно казано — не смятам, че ще имам достатъчно пари за бакшиш на сервитьорката, за да разчисти, след като се изтрепете. А, ето я и храната ни. Нека да се нахвърлим върху нея, а не един върху друг.

След като момичето остави сандвичите ни и ги огледахме, за да намери Съливан онзи без майонезата, попитах отново:

— И така, защо тя трябва да яде? Ако причината не е в това, че не е взела нещо от мен — както каза и ти преди — тогава защо?

Съливан махна салатата от сандвича си с уста.

— Просто казвам, че тя би трябвало да е много изнемощяла и да й е по-трудно да поддържа видимата си форма, щом не е взела нищо от теб. Освен това изглежда много по-малко… ефирна в сравнение с последния път, когато я видях. — Ноала се канеше да изпротестира нещо, но той добави бързо: — Виждал съм твоята сестра да отпада и залинява между жертвите си, веднъж, преди години.

Ноала замълча. Не просто замълча, стана абсолютно тиха. Като пълно отсъствие на звук, движение, мигане, дишане. Превърна се в статуя. И след това попита много спокойно:

— Моята сестра?

— Не знаеше ли, че си имала… ами, да, предполагам, че няма откъде да знаеш, нали? — Съливан махна и доматите от сандвича си и ги подреди на купчинка в чинията си, без да се докосват до салатата. — Разбира се, тя не приличаше на теб, когато я видях — все пак ти можеш да изглеждаш както си пожелаеш. Но тя също беше леанан шии. Нямаше да си помисля, че сте свързани по някакъв начин, ако Елинор не ми го беше споменала. Имали сте един и същи баща. Съжалявам. Не исках да те разстройвам.

Последната му реплика звучеше малко странно, като се имаше предвид доскорошното му отношение към нея. Може би слисаното й мълчание го беше размекнало.

— Били сме две?

— Две, наричани с едно и също име — каза Съливан. Погледна я така, сякаш това трябваше да означава нещо специално за нея. — Отвъдните. За да ви противопоставят на своите, обитаващи техния свят. Все едно сте хора. Не беше хубаво име.

— Чакай — прекъснах го аз. — Значи Те са смятали Ноала за човек?

Не мисля, че гласът ми прозвуча обнадеждено, но Съливан кара бързо:

— Не буквално. Само защото леанан шии прекарва толкова много време с хората и често прилича на тях. Дори приема някои човешки навици.

Сетих се как Ноала седеше в киното и си фантазираше, че е режисьор. Съвсем като човек.

Осъзнах, че Съливан се е втренчил в нея, и се обърнах да я погледна и аз. Очите й бяха притворени, а на лицето й се беше появила една от дяволитите й доволни усмивки. В ръката си държеше наполовина изяден резен картоф.

— Казах ти, че ще ти хареса.

Тя отвори очи.

— Бих могла да живея само на пържени картофки.

— Щеше да станеш двеста кила за нула време. — Съливан отхапа от сандвича си. — Никога не съм виждал някой от Тях да яде човешка храна. Е, чувал съм истории как някои от по-нисшите видове създания ядат зърна и подобни дребни неща, но не бях виждал досега. Кога започна да ядеш човешка храна? Спомняш ли си първия път?

Споменът за полепналото по устната й оризово зърно накара стомаха ми да се преобърне.

— Джеймс ми даде да опитам от неговия ориз по китайски. Преди няколко дни.

Съливан присви очи и продължи да яде сандвича си, за да си даде време да обмисли чутото.

— Ами ако има процес, обратен на онова, което се случва с хората в света на феите? Всички знаят, че ако хапнеш от храната, която ти предлагат там, ще бъдеш прикован завинаги в техния свят. Не съм чувал същото да важи за феите и храната в човешкия свят, но не се и сещам за много ситуации, в които на една фея може да й предложат човешка храна. Освен, естествено, в този мил, сантиментален сценарий, предложен от вас, който ще ми докара язва.

— Не мога да стана човек — каза Ноала. Гласът й звучеше ожесточено, но не знаех дали от гняв или от отчаяние.

Съливан вдигна ръка, все едно се защитаваше.

— Не съм казал това. Но твоята природа по принцип е доста двойствена. Може би просто се колебаеш между двата свята. Джеймс.

Примигнах, осъзнавайки, че се обръщаше към мен.

— Какво?

— Пол вече ни каза, че чува Кернунос всяка вечер. Ти тактично замълча тогава, но имам някои подозрения по въпроса.

Оставих сандвича в чинията си.

— Наистина няма за какво да ме обвиняваш. Не съм сключвал никакви сделки, нито съм говорил с Кернунос, нито съм направил нещо, което би застрашило моя или нечий чужд живот.

— Спокойно, Джеймс. Просто си мисля, че ако също си го чувал или виждал, би могъл да дадеш някаква информация на новата си приятелка. Не знам много за него и същността му, но мисля, че той е запознат повече с проблема й. — Съливан хвърли поглед към минаващите край нас коли. — Елинор ми намекна за възможна връзка между Кернунос и сестрите леанан шии.

— Ами ако връзката между тях е като връзката между мен и този сандвич? — попитах аз. — Не ми харесва да пращам Ноала на среща с Господаря на мъртвите, дори ако тя може да загуби всичките си тъпи свръхестествени способности по една или друга причина. Няма да може просто да го срита в топките, ако нещата тръгнат на зле.

Съливан сви рамене.

— Това е най-доброто ми предложение. Какво друго ви остава? Казахте, че е шестнайсетият й рожден ден, нали? Е, от това, което знаем, след като изгори, тя ще се върне отново, както обикновено.

— Ако изгоря — каза Ноала. Погледът й беше забит в чинията й.

— Какво? — попитах аз.

— Може би не искам да изгарям — каза тя.

На масата настана мълчание. Съливан го наруши внимателно.

— Ноала. — За първи път я наричаше по име. — Видях сестра ти да изгаря, докато бях в царството на феите. Трябваше да го направи. Знам, че не искаш, ужасно е, че се налага, но в противен случай ще умреш.

Ноала продължаваше да стои със сведена глава.

— Може би ще бъде по-добре, отколкото да се върна отново, както правех преди. — Намачка салфетката си на топка и я постави на масата. — Мисля, че трябва да отида до тоалетната. — Усмивката, която ми отправи, беше доста изкуствена. — Има първи път за всичко, нали?

Стана от стола си и изчезна в заведението.

Съливан въздъхна и потърка челото си с ръка.

— Положението е сериозно, Джеймс. Сестра й никога не е била толкова близо до природата на хората, колкото Ноала. Тя не усещаше абсолютно нищо, когато изгаряше. Ноала… — Присви отново очи и цялото му тяло се напрегна. — Сега ще бъде все едно да изгориш жив човек.

Докоснах камъчето в джоба си и започнах да го въртя нервно между пръстите си. Опитах се да се фокусирам върху кръглата му форма, докато минавах с палеца си по него.

— Ти си добре, нали? Това се опитвам да ти кажа — продължи Съливан. — Тя не е като останалите. Ти все пак си оставаш идиот, че не си побягнал от нея като от адско изчадие, но тя наистина е различна.

— Ще отида с нея, за да се срещнем с Кернунос — казах аз. Съливан отвори уста. — Знаете, че не можете да ме спрете. Знам, че щяхте да се опитате. Няма смисъл. По-добре ми кажете какво да направя, за да бъде Ноала в безопасност. Има ли някакъв начин?

— Исусе Христе — каза Съливан. — Като твой учител и наставник на общежитието се предполага да те пазя от неприятности, а не да те упътвам как да нагазиш в тях.

— Идеята беше ваша. Признайте, че една част от вас иска да отида там, иначе не бихте заговорили за това пред мен.

— Не се прави на психолог, Джеймс. — Съливан направо се опитваше да пробие челото си с пръсти, толкова силно мачкаше бръчката между веждите си. — Бих дошъл с теб, но тази година не съм чувал песента му. Не можеш да го намериш, освен ако той не те повика. Това е истинска лудост. По дяволите, Джеймс… Не знам. Носи червено. Сложи сол в джобовете си. Това винаги върши работа.

— Не мога да повярвам, че ми го казва учител — опитах се прозвуча иронично.

— Не мога да повярвам, че аз съм учителят, който ти го казва — отвърна Съливан.

Пишех червено и сол на ръката си, когато Ноала излезе от закусвалнята. Каквито и емоции да беше изпитвала преди, сега бяха напълно заличени, а в очите й грееше особена решителност.

— Готови ли сме да ставаме? — попита тя.