Балада

Ноала

Не, не беше тъмно. Беше нищо. Ръката на Джеймс трябваше да е в моята, но не усещах нищо. Не чувствах суичъра на раменете си, нито дъха, излизащ от устата ми. Нито устата си.

Допрях ръка до устните си, за да си докажа, че са там, но те не бяха. Нямаше устни. Нямаше ръка. Само поглъщаща тъмнина — защото, естествено, аз нямах тяло, така че нямах и очи, за да видя каквото и да било.

Времето не съществуваше. Нищо не се простираше пред и зад мен, без начало и без край.

Аз самата бях спряла да съществувам.

Започнах да пищя, но без уста или звуци, които някой да чуе, това броеше ли се за писък?

След това разбрах, че имам ръка, защото някой я сграбчи. И уши, защото чух Джеймс да казва:

— Ноала! Защо не може да ме чуе?

Нещо упорито се втриваше в кожата ми, притискаше се в ръката ми, стигаше до устата ми. Сол, като вкуса на пържените картофки.

— Добре дошъл в своята смърт — каза друг глас, нисък, земен, естествен, тътнещ като гръмотевица изпод краката ни или някъде вътре в мен.

Очите ми се отвориха. Внезапно си дадох сметка за магията, която съпътства всяко тяхно движение: начинът, по който клепачите ми се склопяваха, извивката на долните и горните мигли, които се докосваха, когато мигах, лекотата, с която погледът ми се плъзгаше по лицето на Джеймс до мен. Около нас все още не съществуваше нищо, но Джеймс беше тук, с мен, с червената си блуза, която грееше като залез.

Вкопчих се в ръката, която ми предлагаше, а песъчинките сол протриваха дланите ни. Онази част от ръцете му, която виждах, беше настръхнала от студа.

— Свидетел си на собствената си смърт — продължи гласът и осъзнах, че в нищото пред мен се беше появила огромната фигура на Рогатия. — А тя вижда своята. Какво виждаш, Джеймс Антиох Морган?

Джеймс извърна глава по посока на гласа, сякаш там имаше друго какво да се види, освен пустотата.

— Това е градина. Всички цветя са бели и зелени. Всичко е бяло и зелено. Има музика. Мисля… мисля, че тя идва изпод земята. Или може би от цветята.

— Какво виждаш, Amhran-Liath-na-Meine? — попита ме Кернунос; гласът му беше още по-дълбок от преди.

Потръпнах.

— Откъде знаеш името ми?

— Знам имената на всички създания, които преминават през царството ми — каза Господарят на мъртвите. — Но твоето го знам, защото сам ти го дадох, дъще.

Ръката на Джеймс стисна моята по-силно, а може би аз стисках неговата. Казах рязко:

— Не съм ничия дъщеря. — А може би бях. Доскоро щях да кажа, че не съм и ничия сестра.

— Какво виждаш, Amhran-Liath-na-Meine? — попита отново Рогатия.

— Дървета — излъгах аз. — Големи дървета.

Кернунос пристъпи по-близо до нас, тъмна фигура в тъмното нищо, видима само защото той беше нещо, а нищото — не беше.

— Какво виждаш, Amhran-Liath-na-Meine? — попита Владетелят на смъртта за трети път.

Не можех да видя лицето му. Беше прекалено висок и това ме уплаши почти толкова, колкото и отговорът ми.

— Нищо — прошепнах аз. И знаех, че това щях да получа, когато умра, защото нямах душа.

Празнотата погълна думата ми, докато се колебаех дали съм я произнесла.

— Нищото има своето очарование — каза най-накрая Кернунос. Рогата му се простираха над него в черното пространство. Чернотата беше толкова черна, че закопнях за звездите. — Ти не трябва да мислиш за последствията. Имаш вечен живот. Можеш да се отдадеш на безгранични и необуздани наслади. Никоя цена не е висока за такъв живот, особено когато някой ден положиш завинаги глава на студената земя.

Пръстите на Джеймс ту притискаха по-силно моите, ту ги отпускаха. Опитваше се да ми каже нещо. Кернунос наведе главата си към мен. Той също се опитваше да ми каже нещо, за да ме накара да проговоря, но не разбирах какво. Не бях свикнала, че думите могат да бъдат толкова важни.

— Да — казах най-накрая. — И имам изобилие от феи, които ми се подиграват. И купчина мъртви тела зад гърба си, които съм използвала, за да получа живот. И какво правя с този дар? Използвам живота си, за да изсмуквам още живот от още тела. Докато залинея съвсем, изгоря и после продължа по същия начин отново и отново. — Звучах неблагодарно. Чувствах се неблагодарна.

Кернунос сви ръцете си — които изобщо не приличаха на животински, за разлика от други части на тялото му — в юмруци. Бяха набръчкани, здрави и призрачно бели.

— Това е защото аз ти дадох това съществуване, дъще моя. Моята отровена кръв във вените ти те води на кладата на всеки шестнайсет години. Моята кръв може да ти даде само половин живот, което означава, че трябва да си открадваш останалото от онези с душите, да замениш дъха им за твоето вдъхновение. Мислех само, че ще откриеш много удоволствия през всички тези години, в които ще си угаждаш, танцуваш и ще бъдеш обожавана. Не очаквах този живот да ти причинява болка, макар да виждам, че е така.

— Моята сестра — казах аз и горчивината изостри гласа ми несъзнателно. — Тя намираше ли удоволствие в този живот?

— Да — отвърна Кернунос. — Но сега е мъртва. — Направи странен жест към Джеймс с вдигната длан. Джеймс потрепна, сякаш беше видял нещо ужасно, изписано в линиите на ръката на Рогатия.

— Момичето в съня ми — каза Джеймс. — Онова, което беше прободено с железния прът. Мислех, че е Ноала; мислех, че това е нейното бъдеще.

— И ти като мен виждаш едновременно и бъдещото, и миналото. — Рогатия извърна глава, вперил поглед в нищото, сякаш някой го призоваваше. — Не беше предвидено да умре в тази година. Ще си отмъстя за това, дори от мястото, където съм.

Изглеждаше страховит, когато казваше тези думи; в гласа му звучеше съвършена, безусловна истина и за миг изпитах съжаление към този, който беше убил сестра ми.

В тишината между нашите гласове пустотата ме налегна, заплашвайки да ме лиши отново от тялото ми. Потръпнах при мисълта за сестрата, която не бях познавала. Сега тя беше просто едно нищо — сякаш никога не бе съществувала. Което означаваше, че всички, които бяха дали живота си заради нея, също бяха умрели за нищо. Внезапно осъзнах там, в мрака, че дори да се чувствах като човек, не бях. Знаех болезнено ясно, че все още бях фея, която губеше постепенно силите си заради приемането на човешка храна. Ето как щеше да свърши всичко за мен, с тази замайваща пустота.

— Не искам да бъда нищо — изплаках внезапно. Не бях сигурна към кого се обръщам, към Джеймс или към Кернунос.

— Какво искаш тогава, Amhran-Liath-na-Meine? — И когато този път Кернунос ме попита, разбрах какво очакваше да кажа по-рано. Думите бяха точно там, в устата ми, молещи се да излязат. Но преди да ги пусна, в съзнанието ми проблеснаха спомени. Лежа във водата напълно невидима, чувствам се в безопасност. Летя във въздуха из мислите на хората, лека и свободна. Махам с ръка към екрана, за да извикам всеки филм, който ми се прииска да гледам. Опустошаващата сладост на мелодията, която внуших на Джеймс. Сигурността на вечната младост. Всички удоволствия от игрите на феите, които бяха част от моя живот.

— Искам да съм човек — казах аз.

Кернунос повдигна ръцете си и от пръстите му излезе светлина в зелено и бяло, кървяща в нищото. Пространството около нас се изпълваше с все повече цветове, докато накрая се озовахме в сумрачна градина, наполовина обагрена в зелено, което се процеждаше между огромните листа, големи колкото мен самата. Тежки бели цветя във формата на тромпет висяха на най-близките до нас растения, а нежни бледи лилии протягаха крехките си шийки към небето над тях. Струваха ми се гладни.

— Можеш да избереш — каза Кернунос. — Когато изгориш, можеш да избереш сама да се преродиш като човек. Направих това предложение и на сестра ти, но тя го отхвърли с насмешка. Погледнах в бъдещето и видях, че и ти ще направиш същото.

— Няма — настоях аз. — Не си видял правилно.

Господарят на мъртвите пристъпи бавно към Джеймс.

Брадичката на гайдаря беше дръзко повдигната. Бях ужасена от изражението на лицето му — очаровано, запленено. Все още не бяхме споменали нищо за избора, който му предстоеше.

— Може би. Това беше преди гайдаря. Гайдарю, знай, че хората, които поискат да напуснат царството ми, не могат да го направят.

Джеймс не трепна. Повдигна нагоре лявата си ръка, тази, която не държах, за да може Кернунос да види думите, изписани върху нея; част от тях бяха стари, неизмити, но имаше и съвсем прясно добавени. Там пишеше клада.

— Но аз ще го направя. Нали?

Звучеше леко разочарован.

Кернунос го погледна. Не ми хареса изражението му: оценяващо и гладно.

Джеймс продължи:

— И двамата го знаем. Защото аз ще бъда там, на Хелоуин, с нея. Знам, че не изпитваш същото като мен, защото аз съм човек, но знам и че те е грижа за Ноала. Не искаш тя да бъде сама на кладата.

Рогатия се обърна бавно към него.

— Ти не се страхуваш от мен, гайдарю. И не се притесняваш дали ще напуснеш това място или не. Затова ще си тръгнеш.

Джеймс извърна лицето си от двама ни. Не виждах изражението му, а вече не чувах и мислите му и той ми се струваше ужасно отдалечен. Все още стисках ръката му, но тя беше студена и неподвижна. През последните няколко дни бях забравила, че когато го срещнах, той преследваше смъртта.

Кернунос приближи към мен, върховете на рогата му отместиха крехките филизи на листата над нас и аз се почувствах млада и слаба в неговата сянка.

— Дъще, разбираш ли какво ти казвам?

Кимнах съвсем леко.

— Когато отиваш на кладата, носи черно, дъще. И ти, и гайдарят. Покрийте телата си с черни одежди, за да не могат да ви съзрат моите гладни мъртъвци. — Кернунос постави една от съвсем обикновено изглеждащите си ръце на рамото на Джеймс и той трепна, сякаш беше забравил, че сме тук. — Джеймс Антиох Морган — каза Господарят на мъртвите и когато произнесе името му, то прозвуча като музика. — Ще бъдеш призован и ще трябва да направиш своя избор. Направи правилния.

Очите на Джеймс проблеснаха в мрака.

— Кой е правилният избор?

— Онзи, който ще те нарани — каза Кернунос.