Балада

Джеймс

Мислех, че ще отидем до офиса на Норманди за нашия малък разговор, но вместо това Съливан направи огромна купа кафе в своята стая и ме настани на кухненската си маса с чаша в ръка. Кафето беше черно и силно, както и аз. Черен, не силен.

— И двамата трябва да сме будни тази вечер — каза Съливан. — Кладите няма да бъдат запалени преди девет часа.

Когато каза „клади“, стомахът ми се преобърна, прималя ми и ми се доповръща. Имах само секунда да се замисля за това непознато досега усещане — кога за последен път съм бил притеснен? — когато Грегъри Норманди отвори вратата и влезе в стаята. Както последния път, когато го видях, и сега беше облечен в строг костюм с вратовръзка, само че в момента дрехите му изглеждаха някак смачкани, сякаш ги носеше вече доста време. Не каза нищо на Съливан, само придърпа един стол и се настани срещу мен.

— Здрасти, Джеймс.

Погледнах към Съливан.

— Кафе? — попита той Норманди.

— Да, благодаря. — Директорът прие чашата и насочи отново вниманието си към мен. Изглеждаше много едър, облегнал лакти на масата, която на фона на тялото му приличаше на мебел за джуджета. — Искам да ми кажеш всичко, което знаеш за Диърдри Монахан.

Нещо в начина, по който го каза, това, което намекваше с думите си, ме накара да настръхна. Вдигнах ръка.

— Тя е ето толкова висока, с тъмна коса, сиви очи и изглежда доста секси в дънки.

— Джеймс. — Гласът на Съливан звучеше много сериозно. — Сега не му е времето. Просто отговори на въпроса.

Това ме вбеси още повече. Не ми пукаше, че ми беше учител и наставник, не и след всичко, през което бяхме преминали заедно.

— Защо?

Ако знаех как щеше да отговори на въпроса ми, никога не бих го задал.

Съливан извади малък телефон от джоба си и го плъзна по масата към мен, без да каже каквото и да било. Погледнах го въпросително, а той кимна с брадичка да го взема.

— Прочети неизпратените съобщения.

Преминах през менюто, докато стигнах до съобщенията. Петнайсет неизпратени. Всичките до мен. Устата ми пресъхна, докато ги преглеждах.

И накрая, най-лошото, защото беше точно като последното съобщение, което й бях изпратил, преди да започнем училище.

Дълго гледах екрана, преди да затворя телефона. Сякаш отстрани осъзнавах, че през прозореца се чува досадната еднообразна песен на някаква птица, че на лявата ми ръка се вижда грозно изписано „П“ и че внезапно спрях да дишам и мина цяла минута, преди да си поема отново дъх.

Норманди каза:

— Мисля, че разбираш защо е време да ни се довериш.

— Не, защо не направим друго — отвърнах аз. Чух как звучи гласът ми, спокойно, овладяно, някак чужд, но не направих опит да го променя, докато продължавах да се взирам в екрана на телефона. — Защо вие, момчета, не ми кажете какво правите тук. Тук, в „Торнкинг-Аш“, имам предвид. И не започвайте отново с онези мили думи за това как се грижите да не ни се случи нищо лошо. По-скоро ме осветлете по въпроса защо, по дяволите, ни доведохте тук, когато дори си нямате представа какво става под носа ви. Явно от самото начало сте знаели какво се случва с Ди и е трябвало да направите нещо, а сега я няма…

Спрях се, защото Норманди казваше нещо, а аз осъзнах, че всъщност изобщо не съм ядосан на него. А на себе си.

Забих поглед в ръцете си.

— Джеймс — каза Съливан. Чух как изтрака телефонът на Ди, когато той го вдигна от масата.

— Виж. Ти не си глупаво момче — каза Норманди. — Мисля, че бях пределно ясен за това, когато се срещнахме. Ние — имам предвид себе си и някои от останалите членове на учителския състав — основахме „Торнкинг-Аш“, защото осъзнахме, че Те предпочитат да измъчват и отвличат младежи с невероятни музикални дарби. Като моя син.

Смътно си спомнях, че съм го чувал да споменава нещо такова, когато за пръв път кандидатствах за училището с Ди. Едва се удържах да не кажа — „онзи, който се е самоубил“. Звучеше прекалено грубо и жестоко, дори и за мен.

— Той беше отвлечен — каза Норманди с много спокоен глас. — Тогава още не знаех за Тях. После осъзнах, че не мога да допусна това да се случи на някого другиго. Затова основахме училището — за да откриваме рисковите деца и да ги доведем тук, където ще можем да ги закриляме.

— А Кралят на мъртвите, онзи с рогата? — попитах аз. — Очевидно фактът, че си прави джогинга в задния ни двор не е съвпадение, както подсказва и името на училището36.

— Той е нашето канарче — каза Норманди с лека усмивка, сякаш се предполагаше това твърдение да бъде смешно или поне някога е било такова. — Свръхестествено канарче.

Зяпнах го изумено.

Директорът обясни:

— Преди години миньорите вземали със себе си долу под земята канарче, за да им показва кога кислородът намалява. Ако канарчето внезапно умирало, миньорите знаели, че трябва да се махат от там. Кернунос е нашето канарче. Ако някой от нашите ученици го чуе или види, вече знаем, че той е особено чувствителен към свръхестествена намеса.

Очите на Съливан направо пробиваха дупки в главата ми.

— Е, явно системата ви работи идеално — казах аз.

Норманди пренебрегна сарказма ми.

— Всъщност, да, така е. Не сме имали по-сериозен инцидент с Добрите ни съседи — когато каза последното, хвърли поглед към Съливан, което ме накара да се запитам дали тук имаше някаква друга история, или просто знаеше за Съливан и Елинор — от години. Всъщност през последните години бяхме едно обикновено първокласно музикално училище. До тази година — когато на територията на кампуса започнаха да се появяват повече от Тях, отколкото през всичките изминали години заедно. Патрик ми каза, че е така, защото в училището се е появил повелител на детелините, макар да не мислех, че все още съществуват. И инстинктът ми говори, че това е Диърдри. Сега вече ти казах всичко за училището, така че може би ти ще ми кажеш дали съм прав.

Нямаше причина да лъжа.

— Да. Мисля, че всичко започна това лято.

Съливан и Норманди се спогледаха.

— Значи тя привлича всички тези създания тук — каза Норманди.

— Какво означава това? Как ще изглежда тази вечер? Ще се задоволят ли с това, че вече имат Диърдри? Или тя е част от нещо по-голямо? — попита Съливан.

— Нещо по-голямо — отвърнах без колебание. Не казах нищо за Ноала; не мисля, че Норманди знаеше за нея.

Съливан каза:

— Мисля, че трябва да предупредим останалите колеги. Има начини да я върнем обратно, но трябва да сме подготвени.

— Ще има съпротива. Минали са години, откакто не сме правили нищо такова. — Норманди се опря на масата, за да се изправи. — Патрик, ела с мен.

Съливан се позабави малко и остави директора да излезе от стаята. Когато останахме сами и никой не можеше да ни чуе, се обърна към мен.

— Дръж Ноала далече оттук и се опитвай да не направиш нищо глупаво. Просто стойте някъде вътре. В „Бриджид Хол“ например. Ако не се видим по-рано, ще се срещнем при фонтана, когато запалят огньовете.

Стоях все още на масата, а по ръцете ми пълзяха тръпки от горе до долу.

— Ами Ди? — попитах аз.

— Ще се справим с това. Ти се погрижи за Ноала.

Нямаше нужда да споменава последното. Вече го бях направил.