Балада

Ноала

Оставих на мира Джеймс след пътуването до Вашингтон. Добре де, не напълно — не говорех с него, нито му пращах сънища, но все още го следвах. Чаках да изсвири отново моята песен. Чаках да изсвири някаква музика. Прекарвах всяка вечер пред общежитието му, под портика отзад, там, където беше намерил Ди в онази вечер, и се ослушвах в звуците от човешкия живот вътре. Радио „Воайор“.

Няколко нощи след пътуването, малко след като слънцето беше залязло, чух различен вид звуци, идващи извън общежитието, а не отвътре. Феите танцуваха и пееха отново на същия хълм зад училището. Този път не се приближих до Тях, просто си стоях зад колоните на общежитието и слушах. Това бяха дийна шии — феите, създадени и призовани от музиката. Те не би трябвало да могат да се появяват по друго време, освен при слънцестоене, но ето Ги тук, нямаше начин да ги сбъркаш с техните гайди и фидели. Дали беше свързано с това, за което говореше Елинор — че древният народ ще стане по-силен? Завръщането в този свят на доскоро немощните дийна шии и всички други раси на феите?

Изненадващ допир до тялото ми ме стресна и станах наполовина невидима, преди да осъзная какво се случва.

— Шшш… — Гласът беше по-скоро звънлив смях. — Тихо, малката.

Отначало ме подразни смехът, а пренебрежителното обръщение — като към домашно животинче — беше капакът на всичко. Обърнах се и скръстих ръце на гърдите си. Една фея, мъж, целият в зелено, както изглеждаха всички дийна шии, когато се появяваха в човешкия свят, ми се усмихваше отвисоко и ми протягаше ръка.

— Какво искаш? — попитах сърдито аз.

Усмивката му не изчезна и ръката му продължаваше да бъде все така протегната към мен. От него се носеше типичният за феите аромат, навяващ спомени за детелини, тъжни залези и музика. Нищо общо с миризмата на Джеймс, която намирах за наистина омагьосваща — свеж крем за бръснене и кожа от меха на гайдата му.

— Няма нужда да стоиш тук самичка. Там има музика и ще танцуваме, докато настъпи утрото.

Погледнах зад гърба си към блясъка над хълма — блясъка на феите. Знаех думите, с които можех да опиша танца им, защото Стивън, един от моите ученици, ги написа върху белия лист, докато ги нашепвах в ухото му: хаос, красота, сладост, смях, изтощение, бездиханност, сласт, вцепененост. Извърнах се отново към красивото зелено създание пред мен.

— Не знаеш ли коя съм аз?

— Ти си леанан шии — отговори той, с което ме изненада, защото знаеше коя съм и въпреки това ме беше поканил на танц. Очите му се плъзнаха по мен. — И си красива. Танцувай. Ставаме все по-силни с времето, а танците ни са по-добри от всякога. Ела с мен и потанцувай. Нали затова сме тук.

Погледнах към него, но не помръднах.

— Ти си тук затова — казах решително. — Аз съм тук за друго.

— Не ставай глупава, малката — отвърна дийна шии, хвана отпуснатата ми ръка и ме затегли след себе си. — Всички сме тук заради насладата.

Опитах се да се дръпна; той ме задържа.

— Не си ли чул? Аз умирам. Няма никаква наслада в това да танцуваш с умираща фея.

Той повдигна ръката ми до устните си и я целуна, след това я обърна и целуна деликатната кожа от вътрешната страна на китката ми, нещо средно между ухапване и облизване.

— Все още не си мъртва.

Дръпнах се отново, но този път той стисна китката ми беше силен, много по-силен, отколкото би трябвало да бъде един дийна шии, когато е толкова близко до хората и до желязото им, и до всичко, свързано с модерния свят.

— Пусни ме или скоро няма да бъда единствената мъртва фея в района.

— Значи танцуваш само с хора, така ли? — Гласът му беше нежен, сякаш в същия миг не ме стискаше здраво, а аз не бях използвала омразната им дума „фея“. Придърпа ме по-близо към себе си и прошепна в ухото ми: — Казват, че когато леанан шии целуне човек, той вижда рая.

Щях да го убия, ако знаех името му. Не бях особено добра в битките, но бях добра в убиването. Феята едва ли щеше да ми каже името си, особено един от крехките дийна шии, които са толкова зависими от нашата магия.

— Нима?

— Да, наистина. Освен това казват — устните му се долепиха до ухото ми, обещавайки, както правеха всички феи, безсмъртие и радост без край, — че ако леанан шии живее с човек, той открива неземни наслади. — Протегна се и улови и другата ми ръка в силната си хватка.

Значи това било да те изнасилят. Само че феите никога не го наричат така. Те казват „отвличане“ или „съблазняване“ и „завладян от желанието“. Беше доста човешко, да бъдеш отведен насила против волята си. Истинските феи имат права; една истинска фея никога не би почувствала устните на този дийна шии върху шията си, никога не би усетила музиката да излиза от тях и да се плъзва по кожата й, защото Кралицата не би го допуснала. Но аз не бях нито фея, нито човек, така че никой не се интересуваше какво точно ще стане с мен.

Мислех си за всичко това, както и колко неприятен ми беше начинът, по който пръстите му стискаха китката ми — като ужилване от коприва; мислех и за това как есенната луна искреше блестящо бяла, докато се издигаше над колоните на общежитието, а ръката му проучваше тялото, което Джеймс беше направил красиво.

Една от ръцете му стискаше врата ми, пръстите му бяха толкова дълги, че го обхващаха почти целия. Използваше само толкова сила, колкото беше нужно, за да ми напомни, че може да приложи и повече, ако поиска. Повдигна брадичката ми нагоре, сякаш беше моят истински любим и аз се бях отпуснала доброволно в прегръдките му.

— Аз също бих желал да видя рая.

Изплюх се върху него. Плюнката лъщеше на бузата му по-ярко, отколкото искряха тъмните му очи на фона на приглушената светлина, а той се усмихна, сякаш му бях дала най-големия подарък на света. Мразех го и мразех всички други феи заради тяхното снизхождение към останалите. Можех да изпищя, но изведнъж ме осени — така, както никога досега, че на този свят няма и една-единствена душа, която да ме чуе и да направи нещо, независимо къде се намирах.

— Сълзи? Ти си почти като човек — отбеляза феята, но лъжеше, защото аз никога не плача. — Не плачи, съкровище, ще съсипеш красотата си. — Протегна се към блузата ми. Отскочих рязко, опитах се да се отскубна, борейки се, но за втори път в живота си не можех да получа това, което исках.

Свих свободната си ръка в юмрук — познато, лесно движение — и го насочих право към носа му. Бях чела някъде, че можеш да вкараш коста на носа в мозъка на човек и да го убиеш, ако удариш правилното място.

Беше зашеметяващо бърз; извърна стремително лицето си и юмрукът ми се плъзна покрай челюстта му, а после той се протегна и ме сграбчи за рамото. Аз обаче бях още по-бърза и задращих с нокти по челото и бузата му, оставяйки следи по кожата му — бели в първата секунда, а впоследствие наситени с кървавочервено. Сигурно го болеше, но не спираше да се усмихва.

Все още ме държеше за китката и сега стегна толкова силно хватката си, че простенах, извивайки се под натиска на пръстите му върху кожата ми; чувствах, че всеки момент може да пречупи костите ми.

Борех се, удрях го, бутах го, гърчех се в хватката му, сякаш щеше да има някаква разлика, но той беше силен. Силен като по време на слънцестоене. Прекалено силен за дийна шии, намиращ се толкова близо до човешка сграда.

Копнеех умът ми да се откъсне от случващото се, да се загуби в мечтата за агонизиращата красота, но всичко, което бях дала на другите, целият съвършен блясък и сънища от други светове, всичко вече беше непостижимо за мен. Той го беше взел за себе си.