Балада

Ноала

Бях започнала да възприемам най-удобните столове на света, както ги наричаше Джеймс, като моето лично малко царство. Мислех си, че трябва да изляза и да изпълня обещанието си да разбера какво точно става тук, но малко преди полунощ Джеймс се измъкна от стаята си, за да ме види. Беше бос, стъпваше напълно безшумно и изглеждаше много сладък по тениска и спортния клин, с който обикновено спеше. Станах от стола, за да го пресрещна на половината път във фоайето, и от близо видях, че не изглеждаше само сладък, но и безкрайно изтощен. Големи торбички под очите му. Като се замисля, не можех да си спомня откога не беше спал.

— Привет, откачалке. — Личеше, че се чувства малко неудобно в мое присъствие сега, когато не правехме опити да се убием взаимно.

Стоях там с отпуснати отстрани на тялото си ръце.

— Привет, задник.

И после се целунахме. Не беше луда и страстна целувка, а просто нежно и леко докосване на устните, защото можехме да си го позволим. Почувствах се странно, сякаш бяхме напълно различни хора от тези, които бяхме по-рано през същия ден, когато аз се държах като строгия режисьор за пръв път през всичките си животи или когато Джеймс хапеше устните ми пред своята приятелка, не-гадже. Не беше лошо, просто странно. Не знам защо, но досега не смятах, че Джеймс е способен на такъв вид целувки.

Без да си говорим, се наместихме в един от големите плюшени столове и се сгушихме един в друг; отпуснах глава на гърдите му и се заслушах в бавните и успокояващи удари на сърцето му.

Чувах мислите му. Чудеше се как да ме попита — какво правим? Мислеше и за наближаващия Хелоуин. А после се сети, че мога да чувам мислите му, и се почувства виновен, защото не искаше да ми припомня колко малко живот ми остава.

Сякаш можех да забравя.

— Беше страшна на репетицията — прошепна Джеймс, за да отклони потока на мисълта си от края на месеца.

— Знам.

Думите му заглъхваха в косата ми.

— Е, нямаше голям екран или нещо такова…

— Млъкни. — Не знам защо, но не ми се говореше нито за щастието, което бях изпитала, нито за Хелоуин.

Нараних го. Мислите му прескочиха към камъка на тревогите и как му се иска „Балада“ да е неговият подарък за мен, но не каза нищо. Джеймс никога не показваше, че нещо е наранило чувствата му.

— Млъкни — обадих се отново, макар той да не беше казал нищо на глас. Трябваше да положа голямо усилие гласът ми да прозвучи нормално. По някаква причина гърлото ми беше пресъхнало, едва преглъщах и ми беше трудно да дам плът на това, което изпитвах. — Знаеш, че я харесвам. Просто искаш да погъделичкам егото ти.

Джеймс се хвана за думите ми.

— Така е. Искам да ми кажеш колко съм чудесен и невероятен. Ти си изумително интуитивна, сякаш наистина ми четеш мислите.

Ощипах го.

— А ти си изумителен кретен.

Той издаде доволен звук, сякаш бе поласкан.

Не каза нищо повече, нито пък аз, така че си стояхме там, сгушени един в друг, със затворени очи, вслушвайки се в спокойното си дишане. Красавицата и Звяра. Е, май по-скоро бяхме Звяра и Звяра.

Не смятах да заспивам. Всъщност, освен онзи един път, не бях спала никога в живота си. Знаех какво означават думи като „уморена“ или „отегчена“, но не и „сънлива“ или „изтощена до болка“. Не и досега. Не и след като от Хелоуин ме деляха само няколко дни, а не бях правила сделка от месеци и тялото ми започваше да ме предава. Исках да спазя обещанието си пред Джеймс и тази нощ да разбера какво правят феите тук. Или по-точно, какво общо имат учениците с това.

Но заспах. За три часа и двайсет и седем минути.

Умората ми ме плашеше. Струваше ми се, че в някоя от тези нощи мога да затворя очи и да не ги отворя никога повече. И после — нищо. Това ни казваха винаги — феите нямат душа.

Докато спях, Джеймс се беше извил малко встрани от мен, със свити юмруци, готови за жестоката битка, която винаги водеше със съня си. Позата му ми позволяваше да се изправя бавно от стола и да напусна тялото си, без да го събудя. В мига, в който станах невидима, видях по пода да се разпиляват сухи листа, а косъмчетата по ръцете на Джеймс настръхнаха.

Преди обичах да гледам вихрушката от листа, която съпътстваше промяната на формата ми. Беше като символ на свободата ми. Можех да бъда навсякъде. Доскоро, когато се променях, се появяваха цветя и зелени летни листа. После цветята бяха заменени с горски плодове — малини, къпини — и шушулки със семена, а листата бяха първо жълти, после червени. Сега листата бяха стари, сухи и мъртви. Нямаше цветя. Нито шушулки.

Понесох се извън общежитието, над хълмовете, за да намеря онова, което винаги бях избягвала: феите.

Прозях се леко. Вече отново бях уморена.