Балада

Леанан шии1

Преди бях ловец. Ако видех нещо, което исках, проследявах го, надушвах го, правех го мое.

Под „нещо“ имам предвид „някого“, разбира се. Харесвах ги млади, талантливи, мъже. Колкото по-красиви, толкова по-добре. Любимият ми бонус от сделката. Трябваше да ги гледам, докато умират, та беше по-приятно, ако бяха хубавички.

Не бях жестока. А великодушна. Всеки от тях ме беше умолявал за това, с което го бях дарила: красота, вдъхновение, смърт. Превърнах обикновения им живот в изключителен. Бях най-хубавото нещо, което някога им се беше случвало.

Като се замисля, не бях ловец, а по-скоро благодетел.

Но днес в есенната гора не бях нито едното, нито другото. Някой ме призова, изтегли ме от нематериалната ми форма в човешко тяло. Не виждах никого тук, но все още надушвах миризмата от заклинанието. Можех да чуя шума от стъпките си сред изсъхналите листа и звукът ме правеше неспокойна. Чувствах се уязвима в тази кървавочервена гора — вдигах шум и бях напълно видима за всички във формата си на човешко момиче, а не бях свикнала с това. Навсякъде около мен миришеше на запалена мащерка и горящи листа, призоваващи заклинания и загаснали огньове. Тъкмо бях открила някаква човешка мисъл, за която да се хвана, когато чух глас.

„Привет, малка фейо“.

Обърнах се навреме, за да видя железния прът, устремен към лицето ми.