Балада

Джеймс

Фоайето на „Сюард Хол“, нашето общежитие, беше страшно удобно и някак сигурно, а определено в момента имах нужда да се скрия в безопасно като майчината утроба място. Имаше четири от най-удобните столове на света, което е задължително условие за сигурните места, и четири меки диванчета, поставени до всеки един от тях. В ъглите имаше и четири ниши, в които беше разположено по едно от чудесата на света.

Северният ъгъл: пиано, по-старо от Мойсей, което звучеше като калиопа32.

Южният ъгъл: копие на гръцка статуя — някаква безглава мацка със съвършени цици.

Източният ъгъл: шкаф с книги, в който можеше да се намери Абсолютно Всяка Важна Книга, Която Никога Не Си Чел, С Твърда Корица.

Западният ъгъл: машина с всякакви лакомства (понеже понякога чипсът е единствената закуска, от която имаш нужда).

Беше два часът сутринта. Долу по коридора Съливан спеше зад затворената си врата в неведение за моето скиталчество. Някъде на четвъртия етаж Пол похъркваше. Завиждах на умението му да спи. Чувствах се така, все едно е задължително да се мятам насам-натам, да пищя или нещо подобно; не можех да спра да мисля за Хелоуин. Всеки път, когато го правех, косата ми като че ли се изправяше, а по раменете ме побиваха студени тръпки. Сънят беше абсолютно невъзможен.

Фоайето сякаш сдържаше дъха си, застинало, мълчаливо и мрачно, странно осветено в червено-оранжево от уличните лампи, които се виждаха през предните прозорци. Най-удобните столове на света хвърляха сенки, които се простираха напред, десет пъти по-големи от самите столове. Строполих се на един от тях и останах така, напълно безжизнен, все едно бях забравил какво е да се движиш.

Бях самотен.

Нямах химикалка. Извадих камъчето на тревогите от джоба си и го завъртях между пръстите си, докато спрях да усещам необходимост да пиша по кожата си.

Ноала, тук ли си?

— Тук съм — прошепна тя от един от другите столове; седеше на самия му край, готова да скочи и да побегне, ако се налага. Не знаех защо шепнеше, след като само аз можех да я чувам, но прекалено много се радвах, че е при мен, за да й се подигравам за това. Не я бях виждал от репетицията на хълма и вече бях решил, че си е отишла завинаги и че може би така е по-добре и за двама ни. Запримъквах стола си с тътрене по дървения под, докато застанах с лице срещу нея и голите ни колене се докоснаха.

Погледнах лицето й. Не исках да й задавам на глас въпроса. Наистина ли смяташ, че ще умрем, както мисли Пол? Смяташ ли, че Те ще го направят? А не някой откачен тип от общежитието например?

На слабата светлина светлите очи на Ноала изглеждаха черни и си личаха тъмните кръгове под тях.

— Те убиват феи. Самотни феи като мен. Онези, които общуват повече с хората. Видях телата. Може би смятат, че ще ви предупредим за нещо, не знам. Не че ни казват каквото и да било.

Беше странно да си мисля, че изглежда уморена. Приличаше съвсем на човешко същество, ранима, като джудже на фона на големия стол зад нея. Ако тя беше Ди, трябваше да се опитам да я успокоя или да се пошегувам, но с Ноала нямаше нужда да се преструвам. Тя вече знаеше какво става в главата ми, така че нямаше смисъл да й показвам нещо друго, освен истината.

А истината беше, че започвах да чувствам как нещата излизат извън контрол. Отпуснах лице в ръцете си и почнах да търкам очите си толкова силно, че накрая видях цветни искри.

— Не трябваше ли да го предвидиш? Нали си великият, невероятният, свръхчувствителният ясновидец? — Гласът на Ноала беше изпълнен с горчивина, сякаш смяташе, че нарочно съм скрил от нея за надвисналата смърт и унищожение.

— Ноала, това, което се случва — откровенията на Пол, ужасните неща, които ми казваш сега, странното поведение на Ди — всичко е напълно ново за мен. Просто не съм добър… ясновидец. Мога да кажа, когато нещо не е както трябва — понякога, но не мога да видя какво точно е, кога е или дали мога да направя нещо, за да го предотвратя. Опитвам се да видя повече, но не се получава. То е просто някакво усещане, а не ясни думи. Искаш ли истината? Тук стават толкова странни неща, че дори не мога да разбера от кое всъщност ме побиват тръпки и ми се изправя косата. Аз съм… — спрях.

— … пренатоварен — довърши Ноала вместо мен, разчитайки мислите ми. — Каквото и да става, сигурно е нещо голямо като самия ад.

Стреснах се, защото ми се стори, че чух звуци в нощта. И двамата застинахме, седяхме в мълчание, заслушани в мрака, докато се убедихме, че се чуват само профучаващите някъде в далечината по магистралата камиони и тук сме само ние.

Макар цялото общежитие да спеше, не казах нищо на глас. Вместо това прокарах пръстите си по крехките голи колене на Ноала, проследявайки линиите на костите й до мястото, където се допираха до моите колене. Загледах се в сенките, които хвърляхме на пода. Какво, по дяволите, става, Ноала? Защо Те не ни оставят на мира? Какво биха могли да искат от нас?

Тя мълча дълго и гледаше как изписвам букви с пръсти по кожата й. Когато проговори, гласът й беше леко нервен:

— Сила. Тя иска сила. И мисля, че е сключила съюз с дийна шии.

— Това е древният народ, който живее заради музиката, нали? Мислех, че са врагове на Кралицата.

— На старата кралица. Онази, която твоята приятелка не-гадже любезно помогна да убият в цялото й тийнейджърско великолепие. Това беше тогава, когато дийна шии можеха да се появяват само по време на слънцестоене и при звуците на великолепна музика. Но нещо се е променило. А това не може да е станало без позволението на новата кралица. Онзи, който… — Ноала спря за миг, после опита отново. — Онзи, когото видя, тъпия лебед, беше един от тях. Той не би трябвало да танцува наяве, освен ако не е слънцестоене, но беше тук.

— Иска ми се да го намеря. — Думите ми ме изненадаха. Произнесени на глас, гневни…

Ноала погледна към мен, очите й бяха мрачни и пламтящи от ярост, а изражението й казваше: И на мен…

— Изглеждаш уморена. — По някаква причина не ми харесваше да я виждам такава, уморена, също както не ми хареса да чуя как се разстройва, докато описваше лебеда фея, който се опита да я насили.

Тя дори не се замисли, преди да отговори, което, вече знаех, е най-голямото доказателство, че лъже.

— Не, не съм. — Извърна поглед встрани и после каза решително: — Ще разбера какво правят. Нямам какво да губя. Така или иначе ще умра до седмица, седмица и половина най-много.

Въздъхнах и притиснах ръцете си плътно до краката й, очаквайки да ме побият познатите студени тръпки. Нищо не стана.

— Обаче отново ще възкръснеш. Като феникс, нали? От пепелта. Така че няма да умреш наистина.

Ноала посочи с рязко движение към гърдите си.

— Това момиче ще умре. Всичко, което ме прави тази, която съм сега, ще изчезне. Само защото друго тяло ще излезе от пепелта, това не означава, че ще съм аз.

Плъзнах ръцете си нагоре по бедрата й и хванах дланите й, които лежаха отпуснати встрани на стола. Събрах ги в моите и ги задържах между нас, сякаш исках да ги скрия от света. Ръцете й бяха толкова деликатни и меки, с дълги грациозни пръсти. Нищо общо с моите квадратни широки длани, нито с прекалено мускулестите ми от многото свирене на гайдата пръсти.

— Щях да полудея, ако бях на твое място. Толкова си смела, че ме караш да се чувствам зле.

— Ти си смел — каза Ноала. — До глупост. Това е част от чара ти.

Поклатих глава.

— Това лято преди инцидента с колата знаех, че ще катастрофирам. Знаех го в мига, в който се събудих сутринта, за да отида на свиренето с групата. Знаех го през целия ден. И просто продължих да чакам да се случи. — Изсмях се горчиво. — Бях нервен през цялото време. И когато стана, си помислих само е, значи това било.

— Ти не можеш да четеш мислите ми. — Ръцете на Ноала бяха напрегнати в моите. — Направо съм изперкала. Нямаше да смяташ, че съм толкова смела, ако знаеше какво си мисля.

Погледнах я.

— А какво си мислиш?

Тя веднага сведе очи към ръцете си; нашите пръсти някак си се бяха сплели по-здраво. Моите — жилави, изписани, обвиваха изцяло нейните, които бяха болезнено крехки и небелязани.

— Колко е трудно. Колко е нечестно. Колко много ще боли да изгориш жива като вещица на кладата. — Изсмя се мрачно и зловещо.

— Защо отиваш тогава? След като знаеш, че ще умреш на кладата на Хелоуин, защо просто не се заключиш в някоя стая някъде? А когато Те запалят огньовете и поискат да влезеш в тях, им кажи да си заврат клечките кибрит там, където слънцето не огрява.

Ноала ми хвърли най-унищожителния поглед в историята на унищожителните погледи.

— Каква гениална идея. Никога не съм се сещала за това. И съм сигурна, че всичките ми предишни версии също никога не са си го помисляли. Идиот.

— Добре, добре. Разбрах. Това вероятно ще ми спечели още един критичен поглед, но все пак — наистина ли си сигурна?

— За какво? Че си идиот? — Ноала се засмя иронично, но пръстите й затрепериха в дланите ми. Стиснах ги по-силно, за да ги успокоя.

— Сигурна, че ще изгориш.

— Беше ли сигурен, че ще умреш в катастрофата?

Хвана ме. Направих гримаса.

— Просто знам, разбра ли? Всички знаят и милион феи са ми казвали, но дори и преди това, и без тях, аз го знаех. Не мога да понеса да бъда в близост дори до обикновена свещ. — Раменете й потръпнаха; вдигна ръце и ги обви около себе си, за да се успокои. — През изминалите години си мислех, че умирането ще бъде най-болезненото нещо, защото нямаше нищо друго, което да си струваше да помня. Нищо, което да не мога да направя отново в следващия си живот, нали разбираш? Но сега мисля, че най-много боли от друго — че ще забравя. Не искам да забравям.

— Какво се промени?

Ноала ме погледна и отвърна направо побесняла:

— Ти. Ти, задник такъв! Ти съсипа всичко. Ти направи всичко това да бъде невъзможно.

Когато казват „сърцето ми спря да бие“, е пълна глупост. Това, което се случва всъщност, е, че сърцето някак си заеква, сякаш се замисля за секунда дали наистина да спре, преди да си спомни, че ще бъде хубаво да го направи. О, мамка му, Ноала. Не и аз. Не глупавият, надут аз.

Тя се дръпна рязко от мен.

— Млъкни! Вече знам, че си задник.

— Е, какво облекчение.

Ноала ми спести повече коментар по тази тема и каза нещо друго:

— Мислех си за привличането. Имам теория. За любовта. — Дори не погледна към мен.

Преглътнах тежко, но успях да кажа:

— Трябва да е нещо специално.

Ноала ме стрелна сърдито с очи.

— Млъквай. Не мисля, че любовта има нещо общо с това кой и какъв е другият човек. Е, може би, съвсем малко. Мисля, че имаш значение само ти. Да вземем например теб — ти си един наистина самодоволен, егоцентричен задник. Но това няма никакво значение. Важно е как този задник кара другия човек да се чувства. Ако се чувства като най-доброто същество на света, когато е с теб, това ще го накара да те харесва. Наистина изобщо не е важно дали някой е добър човек или не.

Прехапах нервно долната си устна.

— Харесва ми. Като наръчник за любовта за егоисти. Не е свързано с теб, скъпи, а с мен. Аз съм влюбена в теб.

Ноала се усмихна разсеяно, без видима причина.

— Мисля, че разбираш за какво говоря. — Млъкна, а когато заговори отново, сякаш нищо вече не можеше да я спре, сякаш думите просто се лееха сами от нея. — Харесва ми как изглеждам сега. Харесва ми как се държа и какво правя. Всички смятат, че ще ти се нахвърля и ще изсмуча живота от теб, защото те желая толкова силно, тъй като си невероятен музикант. Не вярват, че мога да устоя. Но аз мога. Ето те тук и изглеждаш изумително, а аз не съм взела нищо от теб. Дори не го искам. Всъщност искам го, направо ме убива, че не го правя, но не искам да се отказваш и от миг живот заради мен. Никога не съм го правила преди. Аз… се гордея със себе си. Не съм само една пиявица. Не съм просто поредната фея. Не искам да те използвам. Искам да съм тази, която съм, когато съм с теб.

Не знаех какво да й кажа. Не знаех какво изпитвам. Нямах желание да пиша нищо по ръцете си. Нито да скоча и да избягам от стаята. Не се чувствах нелепо или неловко, нито ми беше студено, нито бях гладен, нищо такова. Просто знаех, че седя тук, коленете ми докосват нейните, а челото ми е отпуснато върху пръстите ни, все още събрани в едно.

— Не искам да забравя това, защото се влюбих в теб. И не те убих — каза Ноала. Гласът й звучеше странно; беше й трудно да изкаже това, което искаше. — Не е нужно да ми отговаряш. Знам, че си влюбен в своята глупава, егоистична приятелка, а не в мен. Няма проблем. Аз просто…

Наведох се към нея и я целунах. Знам, че я изненадах, защото устните й още оформяха думата, която искаше да произнесе, когато моите устни ги докоснаха. Кожата ми се стегна от студа, съвсем малко, докато я целувах, но не ме побиха тръпки.

Облегнах се назад в стола си и затворих очи. Отворих ги отново. Облизах долната си устна, която имаше вкус на лято и на Ноала, и леко я засмуках.

Тя ме гледаше втренчено.

— Добре ли беше? — попитах я аз.

— Целувката беше хубава. Искам да кажа, не се ласкай, не беше най-добрата целувка, която някога съм получавала, но…

Гласът й звучеше толкова невероятно нормален, че знаех, че е положила големи усилия за това.

— Добре ли беше, че те целунах? — попитах отново аз. Казах го наистина бавно и предпазливо, защото и аз самият се опитвах да се овладея.

Ноала само ме погледна; аз също продължавах да се взирам в нея. После тя внимателно разгъна пръстите ми, издърпа своите от дланите ми, отдалечи коленете си от моите и се изправи. Изгледа ме за миг, застанала така над мен, русата й коса падаше край лицето й като на нежен ангел убиец. Аз само я гледах и гледах, толкова упорито, че забравих да мисля за това какво ли е изражението на лицето ми.

Ноала се приведе бавно и седна в скута ми, като присви на една страна нежните си голи крака, ухаещи на лято. О, по дяволите. Все още се опитвах да се владея, когато тя се протегна, хвана ръцете ми една по една и ги постави така, че да обвият цялото й тяло.

После се наклони към мен с лукавата си, особена усмивка, която ме накара да забравя кой съм аз и коя е тя.

И ме целуна.

Мислех, че можеш да отидеш в ада, ако го правиш с фея.

И аз я целунах.

Събудих се миг преди да чуя гласа й.

— Събуди се! — Гласът на Ноала ехтеше право в ухото ми. — Отвън има някого.

Отворих очи. Десният ми крак беше изтръпнал, защото Ноала седеше върху него, сгушена до мен в най-удобния стол на света.

— По дяволите — изсъсках й аз. — Не си чувствам крака.

Ноала се изплъзна от скута ми, стъпи безшумно на пода встрани от стола и погледна към ръката си, а на лицето й ясно личеше изненадата, че все още стисках пръстите й. Използвах тежестта й, за да се вдигна от стола, и се намръщих, когато изтръпналият ми крак докосна земята. Не чувах нищо.

— Какво правиш?

Гласът на Ноала беше съвсем тих.

— Искам да чуеш.

Тръгнахме хванати за ръка към задната врата. Добре де, Ноала вървеше. Аз накуцвах и се чувствах ужасно тъпо заради това. Спряхме точно пред вратата, покрита като с мантия от топлия мрак навън; все още се държахме здраво за ръце, макар да стояхме раздалечени на няколко стъпки един от друг. Сякаш играехме на цепеница и чакахме някой да се втурне през вратата и да се опита да премине през нашата „верига“33.

Сега чух това, за което говореше Ноала.

Съливан.

Имаше два гласа зад вратата и единият от тях със сигурност беше на Съливан: прецизен и суров.

— … искам да знам каква работа имате тук. По средата на нощта, точно до общежитията.

Другият глас беше високомерен, женски и някак много познат.

— Бях на къмпинг. Не можах да заспя, затова реших да се поразходя из града.

— Как ли пък не. Видях ви как палите стръкове мащерка. Знам за какво се прави това. Мислите, че не съм наясно, че тук става нещо странно?

Ноала се приближи до мен, за да ми прошепне съвсем тихо в ухото, притискайки устните си плътно до кожата ми така, че думите й да не стигнат до никого другиго.

— Чувала съм този глас и преди. Тя убива самотните феи.

Нямах време да обмисля идеята, че вторият глас беше познат и на двама ни; разговорът от другата страна на вратата продължаваше.

— Според мен ти смяташ, че си по-умен, отколкото си — каза женският глас. Можех почти да го напасна с лицето на жената само от снизхождението, което струеше от него. — Но всъщност не знаеш нищо. Мисля, че трябва да се махнеш от пътя ми, преди да се ядосам истински и да реша да кажа на ченгетата някои крайно неприятни неща за теб.

Ноала погледна към мен.

— Човеци — прошепна ми тя.

— О, госпожо — гласът на Съливан беше поне двайсет градуса под нулата. — Няма смисъл да ме заплашвате. Виждал съм много по-страшни неща от вас. — Пауза, боричкане. — Няма да ходите никъде, преди да ми кажете защо Ги призовавахте точно пред общежитието на децата. И не ми излизайте повече с глупостите за къмпинг или проучване на билки. Аз знам. Знам.

— Не е твоя работа. Ако знаеше дори съвсем малко за Тях, щеше да си наясно, че е по-добре да не си пъхаш носа там, където може да бъде отрязан.

Дилия, сепнах се внезапно и Ноала ми се намръщи, тъй като не познаваше името. Лелята на Ди. Сега познах гласа й. Преди много години феите са спасили живота й и оттогава тя Им помага.

Веждите на Ноала се повдигнаха рязко нагоре.

— Не ми казвайте какво да правя. Посветих последните две години от живота си на тези деца, за да съм сигурен, че няма да им се налага да изживеят това, през което преминах аз. — Въпреки учтивата форма гласът на Съливан вече приличаше по-скоро на ръмжене. — Но през цялото това време не ми беше хрумнало, че ще трябва да се притеснявам и от хората. Кажете ми. Сега. Какво правите тук?

Гласът на Дилия беше леден.

— Добре. Просто използвах музиката на децата, за да призова един от народа на дийна шии. Дължи ми услуга.

— Сигурно ме смятате за голям наивник.

— Всъщност ми изгледаш много крехък. — Дълго мълчание, през което се зачудих какво точно се случва от другата страна на вратата. — Приличаш на човек, който има много за губене, а аз познавам хора, които с удоволствие ще ти помогнат да го загубиш.

Съливан звучеше непреклонен.

— Много жестоко сте се объркали, госпожо. За щастие не съм възпрепятстван от типичните за повечето хора задръжки, нито страдам от пристрастяване към някакви материални блага, именно благодарение на вашите приятели. От друга страна, мога да ви създам големи неприятности, ако не ми кажете веднага защо сте тук.

— Правя някои услуги на новата кралица — изстреля Дилия. — Техни си работи. Неща, които не могат да уредят сами помежду си.

— Новата кралица? — Гласът на Съливан леко изтъня. — Елинор?

Сърцето ми спря. Откъде знаеше името й?

— Да, Елинор. Аз й пазя гърба, а тя пази моя.

Съливан вече звучеше по-напрегнато.

— Защо е дошла тук?

Мълчание. Дали имаше някакво кимване или поклащане на глава, които не можехме да видим оттук? Или нищо не се случваше?

После отново се чу гласът на Съливан, леко притеснен.

— Да не би тук да има повелител на детелините?

Дилия се изсмя.

— И ти се предполага да защитаваш тези деца! Изобщо нямаш представа какво става.

Съливан попита:

— Кой е?

Около минута отвън цареше тишина и тогава с Ноала внезапно отскочихме от вратата, защото пантите й изскърцаха.

Едва успях да разпозная гласа на Съливан, когато изръмжа:

— Убих един от Тях и съм сигурен, че ще ми бъде много по-лесно да се справя с човек. Не си играй с мен.

Гласът на Дилия беше спокоен, равен и напоен с отрова.

— Момче, свали си ръцете от мен.

Вратата изскърца отново.

— Ще ти кажа само това — каза Дилия със странно приглушен глас. — Така че по-добре слушай внимателно. Ти искаш това, което искат и Те. Ти искаш Те да се махнат от човешкия свят, а Те искат ние да изчезнем от Техния. Аз ще убия всички феи, които общуват с хората, а Те ще убият всички хора, които общуват с феи. Да, някои от твоите деца — поясни тя с презрение — може да умрат. Но като погледнеш в перспектива, ще бъдеш идиот, ако се намесиш.

Сега вече Съливан звучеше отново почти нормално.

— Защо? Защо сега?

— Ако познаваш Елинор, не би трябвало да питаш „защо“ отвърна Дилия. — Е, чуваш ли Ги? Те идват. И няма да Им хареса, че ми се пречкаш.

— Не искам да те виждам никога вече на територията на училището.

— О, определено няма да ме видиш никога повече.

Последва тишина и аз и Ноала отстъпихме назад в сенки те, в очакване някой да влезе вътре. Но вратата остана затворена и запази зад себе си Съливан и неговите тайни.