Балада

Джеймс

Хълмът, на който обикновено се упражнявах, беше разположен много стратегически: достатъчно далече от общежитията и класните стаи, за да не чува никой от училище какъв точно рил изпълнявам, и достатъчно близо, та ако завали или бесни язовци решат да ме атакуват, да се прибера скоростно, преди да подгизна или да бъда изяден.

Беше великолепен есенен следобед, от онези, които обикновено печатат на плакатите за стени, а страхотната ми позиция за наблюдение като че ли подсилваше красотата му — като онези увеличителни камери, които слагат в моловете, за да наблюдават джебчиите. Облаците се носеха над мен, вятърът беше пропит с аромата на гора, а яркото небе беше толкова огромно, че обграждаше хълма като в гигантски светлосин мехур.

Чувствах се така, сякаш можех да бъда на всяко място на света. На всяко място във вселената. Този хълм беше като отделна планета.

Свиренето на гайда е дейност, състояща се от няколко различни елемента: равни части музикалност, физически способности, умение за решаване на загадки и силна памет. В гайдарството има и много математика. Три ручила — един бас и два тенора. Една гайдуница, осем дупки, един пискун на гайдуницата, две пластини в пискуна, които вибрират една срещу друга, за да създадат височина на тона. Един кожен мях, един мундщук за завършек и безкрайни възможности за шегички на тема свирки от всякакъв вид за моя сметка. Извадих гайдата си от калъфа и стиснах пискуна, за да оправя височината на тона, преди да пъхна гайдуницата в меха и да я метна на рамото си.

Настроих я малко и изсвирих няколко леки марша, преди редовната ми публика да започне да се събира. Ерик приседна на върха на хълма с една от своите зловещо дебели книги за дипломната си работа на чужд език. Мегън също беше тук с книга в ръка. Двама други ученици, които не познавах, седяха с гръб към мен на безопасно разстояние и си пишеха домашните. Естествено, Пол — от солидарност, или каквото и да беше там. И Съливан. Това беше ново. Той се заизкачва по хълма — издължените му крайници го правеха да прилича на хищна богомолка — и застана пред мен. Очите му се спряха за миг върху тениската ми (на която пишеше „Гласовете ми казват да не ти се доверявам“) и после се върнаха обратно на лицето ми.

Отпуснах мундщука от устата си и въпросително повдигнах вежди.

Съливан ме гледаше с обичайната си приятелска усмивка. Вятърът развяваше косата му назад — така разрошен и без сако, лесно можеше да бъде сбъркан с ученик. Изпълнителният президент на онази компания, заради когото го беше напуснала жена му, трябва или да е бил много секси мъж, или много, много богат мъж.

— Да не прекъсвам заниманията ти? — попита той изключително любезно.

Ако искаше да знае дали смятам присъствието му тук с нас за странно, да, така смятах. Но на глас казах:

— За мен е чест, милорд.

— Нима? — Съливан седна на земята със скръстени крака с едно-единствено движение. — Не искам да прекъсвам репетицията ти.

— Е, това очевидно е лъжа. Убеден съм, че сте тук, за да я прекъснете — казах аз и той се ухили. — И така, какво е това — разузнавателна мисия?

Съливан се размърда и започна да се намества, за да се настани по-удобно, а после извади малък касетофон и го постави на земята между себе си и обувките ми.

— Просто искам да послушам най-добрия гайдар във Вирджиния. Знаеш ли, винаги ми се е струвало, че всички гайдари звучат еднакво — все едно свирят постоянно една и съща мелодия. Кой е най-известният марш? „Храбрата Шотландия“20? Всички мотиви вътре ми звучат като един.

Възнаградих го с леко оголване на зъбите, полуусмивка, полугримаса.

— Господин Съливан — казах с укор, — мислех, че аз съм смешникът на класа.

Той ме погледна и присви устни. Отстъпих назад, за да напълня меха с въздух и се запитах какво да изсвиря, за да залича самодоволната усмивка от лицето му. Нещо бързо? Нещо тъжно? Беше ясно, че ще очаква от мен техническо съвършенство, след като познаваше конкурсните ми постижения, значи нещо свръхсложно не беше правилният избор. Тогава нещо, което щеше да му припомни болката от предателството на милата му женичка.

Проверих настройката си и започнах да свиря „Cronan“, което — просто за сведение — на ирландски означава нещо като погребално тананикане, напяване и се изпълнява на погребения от близките на починалия; това е може би най-прочувствената и тъжна песен, писана някога за гайда, и дори в ръцете на по-лош гайдар би разплакала и самия Хитлер. Така че Съливан просто нямаше шанс.

Вложих всичко, което имах, в песента. Изпитвах достатъчно болка, за да я направя истинска. Ди, която трябваше да бъде на този хълм, но не беше; прекрасната ми кола, която трябваше да бъде на училищния паркинг, вместо да бъде разбита през лятото и да трябва да карам сега тази на брат ми; фактът, че бях скапан остров сред море от хиляди хора и че понякога тежестта да бъда последният от застрашен вид, направо смазваше гърдите ми и не можех да дишам.

Спрях.

Учениците заръкопляскаха. Пол се престори, че избърсва сълза от очите си и я пуска на тревата. Съливан натисна копчето „запис“ на касетофона си.

— Не записвахте ли досега? — попитах го аз.

— Не бях убеден, че ще си струва.

Направих му гримаса, той ми отвърна със същото и в този миг усетих, че косъмчетата по ръката ми настръхват в знак на предупреждение.

— Не казвай нищо. — Чух гласа на Ноала секунда преди да видя самата нея как върви между Ерик, Пол и Съливан към мен. — Само ти можеш да ме видиш, така че ако ме заговориш, ще решат, че са те оставили без въздух по време на раждането ти и са повредили мозъка ти, схващаш идеята.

Исках да кажа нещо като „благодаря за невероятния съвет“, но е дяволски трудно да си саркастичен, когато не можеш да говориш на глас. Освен това, макар да мислех, че беше най-плашещата личност наоколо, днес просто изглеждаше невероятно секси. Слънчевите лъчи, играещи си с косата й, острото й луничаво носле, ироничната усмивка на устните й… Черната тениска с надпис „Злоба“ беше плътно прилепнала по тялото й, а дънките с ниска талия разкриваха яркия белег, минаващ по единия й хълбок точно върху голата ивица плът между тях.

Сигурно съм я погледнал влюбено или пък просто беше разчела мислите ми, защото каза:

— Признавам, че за пръв път наистина харесвам външния си вид. Обикновено талантливите музиканти с трагична душа предпочитат да изглеждам крехка и сантиментална. — Приклекна до калъфа на гайдата ми и надникна вътре, без да докосва нищо. — Но ти искаш да изглеждам като мацка трепач и това ми допада.

Коленичих и аз и обръщайки гръб на останалите, се престорих, че оправям нещо по гайдата си. Все още не можех да кажа нищо, без те да ме чуят, но поне да не приличам на идиот с вперен в празното пространство поглед.

Ноала се облегна назад, дънките й бяха скъсани на коленете и кожата й се виждаше през дупките. Ухили ми се.

— Не ми казвай, че не харесваш как изглеждам.

Беше толкова сладка, че на човек му се приискваше да я изяде, но това изобщо не беше най-важното в момента. Беше доста зловещо, че се облича така нарочно, за да ме възбуди и изкара извън равновесие.

— Не са просто дрехите — каза Ноала. Внезапно осъзнах, че не хвърля сянка. Не беше на добре. — Лицето ми. Изглеждам така само защото ти искаш да бъда точно такава. Когато съм близо до теб, приемам облика, който те привлича най-много. Не мога да направя нищо, не зависи от мен. А повярвай ми, понякога фантазиите на музикантите са наистина ужасни. Сега за първи път чувствам, че отвън изглеждам такава, каквато съм отвътре.

Но аз не исках тя да прилича на каквото и да било. Исках само да се разкара от хълма ми.

— Не, всъщност наистина искаш да съм тук, иначе нямаше да продължа да идвам. — Усмивката на Ноала приличаше на озъбване.

— Притесняваш ли се, Джеймс? — чух гласа на Съливан зад гърба си.

— Не се ласкайте! — извиках му в отговор. Наместих гайдуницата си обратно в гайдата и се изправих, като обърнах гръб на Ноала. Страхувах се, че е права — може би наистина бях обсебен от музиката си и в крайна сметка щях да се пречупя и да моля за помощта й.

Поставих гайдата на рамо и започнах да свиря един достатъчно сложен стрейтспей21, за да изкара Ноала от мислите ми. Орнаментите ми хич ги нямаше днес, в края на мелодията изсвирих няколко едновременно, докато зазвучаха по-живо.

— Звучат си съвсем добре. Вманиачаваш се. Отвратително добър си, както всеки друг ден — каза Ноала. Беше точно до ухото ми; застивах неподвижно всеки път, когато ухаещият й на цветя дъх обливаше лицето ми. — Ето ти един безплатен съвет, задник такъв. Помоли Ерик да си донесе китарата. Това не е измама, нали? Просто предложение. Приемай или отказвай.

Поколебах се. Гледах как белите облаци надвисват над върха на хълма, тежки, носещи се във формата на магически създания и загадъчни кули в бяло и светлосиньо, и проследих разсеяно с очи сенките, които хвърляха върху безкрайните хълмове. Не беше измама. Не бях казал „да“.

— Ерик — казах аз и устните на Ноала се отвориха лекичко от удоволствие. — Защо не си донесеш китарата?

Ерик ми хвърли поглед иззад книгата си и удоволствието на лицето му беше много по-простичко и по-невинно от това на Ноала.

— Да, пич. Ей сега!

Скочи и се затича към училището, а докато го чакахме, аз се впуснах в поредица от толкова жизнерадостни и безкрайни жиги, че Ноала не можеше да каже нищо и само ме гледаше намръщено.

И после видях Ерик да се катери бавно по нанагорнището с калъфа на китарата си в ръка, а зад него някакво момиче мъкнеше усилвател. Усмивката, която заплашваше да се разпростре по цялото ми лице, ме принуди да спра да свиря. Ноала грешеше. Ако тя наистина изглеждаше така, както исках аз, щеше да прилича на момичето, което изкачваше хълма с Ерик.

Със зачервени от слънцето и от катереното страни, Ди ми се ухили и каза, останала почти без дъх:

— Мислиш ли, че следващия път можеш да репетираш малко по-близо до училището?

Тази вечер, когато тръгнах из хълмовете по следите на песента на рогатата фигура, стигнах по-близо от всеки друг път. Толкова, че можех да видя всеки шип на рогата му на фона на яркочервения залез. Толкова, че различавах тъмната материя на плаща му, който се влачеше по тревата зад него. Толкова, че чувах мелодията на песента му по-добре от всякога, в цялата й агонизираща красота.

Можех да чуя всяка дума, която пееше, макар все още да не разбирах какво означават.

Само знаех, че желая тази песен.

Беше ми нужно доста време, за да се прибера до общежитието, след като той изчезна. Приседнах на хълма в обикновената, лишена от магия нощ, която остана след него; вятърът продължаваше да нашепва своята песен из високата трева около мен. Гледах звездите и пожелах повече от това, което бях, повече от това, което беше светът, и просто… пожелах.