Балада

Джеймс

Седях в киното в 4,13 сутринта заедно с фея муза, която имаше силно изявени черти на енергиен вампир, и гледахме „Шесто чувство“. Явно общуването с нея носеше и други екстри — например не беше нужно да разбиваме киното или да отвличаме момчето, което пускаше филма. Тя просто махаше с ръка, всички врати се отваряха и филмите почваха сами. Лукс прожекция само за нас двамата.

До този момент в живота си вече бях имал някои доста стряскащи свръхестествени преживявания като: 1) да гледам най-добрата си приятелка как мести предмети със силата на ума си, 2) да бъда извлечен от потрошената ми кола от убиец без душа на служба на феите и 3) да усетя непреодолимо привличане към нощната песен на господаря на отвъдния свят. Седенето ми тук с Ноала и гледането на малкото чалнато момче, което казва на Брус Уилис, че може да вижда мъртвите, май също трябваше да се нареди сред тях.

Но в момента ми се струваше почти нормално.

Добре де, Ноала може би прекали с маслото върху пуканките, но, по дяволите, и аз самият не знам точно как да използвам тези машини за пуканки в киносалоните. Освен това има ли наистина такова нещо като прекалено много масло в пуканките?

— Виж — обади се Ноала. Тя не хапваше от кутията и в този момент ми хрумна, че може би изобщо не яде човешка храна. Знам, че хората не би трябвало да ядат от храната на феите, защото това ще ги задържи завинаги в техния свят. Дали ставаше същото и в обратния случай? Ноала ме потупа по ръката, за да привлече вниманието ми. — Виждаш ли? Всеки път, когато предстои да се случи нещо необичайно, режисьорът ни го подсказва по някакъв начин. Червеното. Видя ли червеното там?

Реших да не си правя труда да коментирам иронията във факта, че именно тя ми посочва подобно нещо.

— Аха… — Седях от толкова дълго на тази седалка, че задникът ми вече беше заспал. Размърдах се и вдигнах краката си на облегалката на стола пред мен. Очите на Ноала все още бяха приковани към екрана; отражението на сцените от филма проблясваше по лицето й. Зениците й се разширяваха и свиваха при всяка промяна на светлината. Приличаше на обикновено човешко момиче, макар да бе на светлинни години разстояние от това. — Колко филма си гледала? — попитах я аз. Не се интересувах толкова от самия филм, защото го бях гледал колко… поне четиринайсет пъти. По-любопитна ми беше самата Ноала, седнала тук в киното, и защо от всички филми на света, които би могла да гледа, беше избрала именно този.

Тя се отпусна назад на стола си.

— Не знам, сигурно хиляди. Преди да разбера какво съм, си мислех, че някой ден мога да стана режисьор.

Бях малко уморен, отне ми известно време да осъзная напълно думите й. Не успях да ги коментирам, защото Ноала ми хвърли смразяващ поглед и каза:

— Не можеш да бъдеш режисьор на шестнайсет години, нали знаеш? А и какъв смисъл би имало?

Въпросът й ми се стори глупав.

— Същият смисъл, какъвто би имало за всеки друг, който си мечтае да стане такъв. Наистина ли го искаш? Да правиш филми?

— Да, филми. Да режисирам всички тези съдби на екрана, с музика за фон. То е все едно да изживяваш хиляди чужди животи, без да ти се налага да се отказваш от своя. — Усмихна се свенливо към екрана. — Дори съм си измислила артистичен псевдоним: Изи Леопард.

Изсмях се.

Тя ме плесна по ръката и кожата ми веднага настръхна от допира й, както ставаше винаги.

— Млъкни!

Закрих лицето си с ръка и продължих да се смея.

— Боже, жено, откъде ти е хрумнало това име? Звучи като псевдоним на порноактриса, която е била пияна или много надрусана, когато го е измислила.

Ноала ме плесна още веднъж.

— Казах да млъкнеш! Отличава се и хората лесно ще го запомнят. Ще казват: „О, Изи Леопард е направила този филм“. „Така ли? Тя е невероятна!“

— И е чудесна порноактриса.

Изражението на лицето й беше сурово.

— Мога да те убия.

— О, ако получавах по десет цента всеки път, когато някой ми казваше това. О, ако получавах по десет цента всеки път, когато ти ми го казваше.

Тя взе кутията с пуканки от скута ми и я постави на свободното място от другата си страна.

— Не мога да повярвам, че ти дадох пуканки. Трябва да те накарам да изпиеш цялото масло и да се задавиш с него, задето се подиграваш с режисьорското ми име.

Ухилих й се в отговор.

— Наистина, тази съдба би била по-лоша от самата смърт. — Замислих се за това, което беше казала — да изживееш хиляди животи, без да се оказваш от своя. Да изживееш хиляди човешки животи. Звучеше като важна разлика. — Знаеш ли, шестнайсет години си е доста време. Би могла да станеш режисьор.

Ноала се извърна на седалката си, за да ме погледне, веждите й бяха свъсени. Проговори на фона на музиката от пълния с напрежение финал на филма.

— Ти наистина си специалист по всичко, а? Не е нужно да си гений, за да го забележиш.

Хората, които постоянно си намират извинение да не направят едно или друго нещо, винаги ме изкарват извън нерви.

— Какво, не можеш, защото нямаш достатъчно време, така ли? Можеш поне да опиташ. Шестнайсет години са достатъчно време за един опит.

Тя издаде съскащ звук иззад стиснатите си зъби и поклати глава.

— Колко си глупав, гайдарю! Не помниш ли какво стана с пианото? Е, аз не мога да пиша и думи, не само клавишите са ми проблем. Ако ми се наложи да измисля нещо ново, докато режисирам, то… то просто няма как да стане.

— Очевидно е проблем. Но не е нерешим — казах аз.

Очите й не се присвиха, само се напрегнаха в ъгълчетата си. Ефектът беше притеснителен.

— Добре тогава. А какво ще правя, когато забележат, че постоянно променям вида си между филмите?

Ухилих се лукаво.

— Мадона го прави през цялата си кариера и май й се получава.

Ноала вдигна ръка и сви пръсти, сякаш си представяше как ми прекършва врата.

— Да бе. Както и да е. А какво ще кажеш за това. Аз съм като всички други феи. Трябва да вървя натам, накъдето ни поведе най-силният в момента господар на детелините. Знаеш нали — ние, феите, сме подвластни на хората със силна психическа енергия, които привличат четирилистните детелини, където и да отидат. Те привличат към себе си и създанията от нашия свят. Какво ще стане, ако този човек реши да се премести точно когато съм се установила някъде? Не разбираш ли? Не мога да имам нормален живот, още по-малко да мисля за нещо като истинска кариера. Не става въпрос да опиташ или да не опиташ.

Схванах обяснението: тя беше дотолкова човек, че да бъде нещастна като фея, и дотолкова фея, че да разруши всичко хубаво в човешкия си живот. Но просто казах:

— Загуби ме в частта с господарите на детелините.

Ноала махна с ръка към екрана, без да поглежда натам.

Той стана тъмен, а ние потънахме в пълния мрак на празния киносалон. След няколко секунди очите ми започнаха да свикват със светлината на мъждивите лампички по пътеките между редовете, но все още виждах само огромните сини очи на Ноала пред себе си. Дори без останалата част от лицето й забелязах невярващото изражение в тях.

— Приятелката ти е такава, нали? Вече разбирам. Но как е възможно да знаеш всичко за феите и всичко за нея, а да не знаеш какво е повелител на детелините?

При споменаването на Ди в стомаха ми се образува гигантска топка. Вече не исках да бъда тук, седнал на лепкавата седалка. Исках да се изправя, да се движа, да бягам. Исках да забия юмрука си в някоя стена.

Очите на Ноала се спряха на ръцете ми, сякаш и тя си представяше как ги забивам в стената.

— Последната кралица беше повелителка на детелините. Тя умря. Сега приятелката ти е тук и тя е повелителката на детелините. И ние също сме тук.

— Спри да я наричаш така.

Очите й се присвиха самодоволно, сякаш нарочно отказваше да ме разбере.

— Защо? Така се казват. Хората, които привличат феите. Ние трябва да се държим близо до тях. Където са те, там е и нашето царство, там е нашият свят.

Спомних си какво ми каза Ди, когато се сблъскахме онази вечер на хълма. Видя ли Ги? Феите?

Уморих се да се опитвам да виждам в тъмното и да си държа очите отворени, затова ги затворих и отпуснах глава на юмруците си.

— Значи Те винаги ще са около нея. — Не знаех дали Ди е достатъчно силна да го понесе.

— Докато не се появи някой по-мощен повелител на детелините. — Гласът на Ноала прозвуча по-близо до мен от преди, но аз не отворих очи. Почувствах дъха й по кожата на ръката си. — Защо си написал смърт на ръката си?

— Не помня.

— Не ти вярвам. За какво мислеше, когато го написа?

— Не помня.

— Обичаш ли я?

— Ноала, остави ме на мира. Сериозно.

Тя продължи да упорства.

— Простичък отговор с „да“ или „не“. А и аз не съм истински човек. Все едно го казваш на себе си, а не на някой друг.

Толкова силно притисках кокалчетата си към затворените си клепачи, че започнах да виждам цветни кръгове в мрака, светлолилави и зеленикави, танцуващи един в друг, извиващи се в безсмислени форми.

— Помолих те много мило да ме оставиш на мира, Ноала. Не е някакъв таен мъжки код за „продължавай да ме разпитваш, докато променя отговора си“. Означава, че наистина не искам да говоря за това. С теб или с когото и да е друг. Няма нищо лично.

Ноала грабна юмруците ми в ръцете си и моментално по кожата ми премина силна електрическа тръпка.

— Защо не си свирил нищо, откакто я целуна?

Остави ме на мира. Не го казах. Дори да исках да й отговоря, какво щях да й кажа? Че оттогава такива тъпи неща като музиката и дишането нямат никакъв смисъл за мен? Че в главата ми има толкова много бял шум, откакто целунах Ди, че не мога да открия и една нота, за която да се уловя?

— Това е добро начало — каза Ноала, явно отново разчела мислите ми. Може би не можеше да спре да го прави.

Струваше ми се, че няма какво повече да добавя в мислите си за Ди. Смених темата. В известна степен.

— Мисля, че може би си голяма късметлийка.

— Аз?

— Да. — Повдигнах глава, за да я погледна; едната й ръка остана долепена до бузата ми. Кожата на лицето ми се стегна от допира й, който по-силно от всичко друго казваше аз не съм човек. — Безсмъртието може да бъде нещо ужасно в този скапан свят, ако само ти го притежаваш. Трябва да помниш всички изминали години и всички твои любими, които си отиват. Поне на теб не ти се налага да гледаш как хората, които познаваш, остаряват и умират, а ти си обречена да живееш завинаги.

Пръстите на Ноала леко се стегнаха, все така допрени до лицето ми.

— Другите феи помнят.

— Ти каза, че не си като тях. Те не чувстват нещата истински. Но ти трябва да бъдеш повече като хората, нали? За да можеш да ни съблазняваш.

Тя мълчеше.

— Доколко си като мен, Ноала? — В същия миг, в който зададох въпроса, разбрах, че самият аз не бях сигурен какво точно я питам. Но не си върнах думите назад.

Тя мълча толкова дълго, че вече ми се струваше, че няма да ми отговори. Най-накрая дръпна ръката си от лицето ми и каза:

— Прекалено много. Доскоро не мислех изобщо за себе си като за човек, но явно съм грешала. А може би просто умирам. Може би винаги става така. Откъде бих могла да знам? Шестнайсет години не изглеждат толкова много, когато си в края им, а след тях няма нищо.

Облегнах се назад на стола си. Не ми харесваше как се чувствах в този миг, затова казах:

— Спри да се самосъжаляваш.

Гласът й беше сприхав.

— Ще го направя, когато и ти спреш.

Погледнах към ръцете си. Въпреки бледата светлина можех да различа някои от изписаните върху тях думи: смърт, валкирия, да ги последвам.

— Хайде да напишем нещо заедно.

Ноала вдигна лице към мен, изглеждаше леко сърдита.

Продължих:

— Не ме гледай с това изражение тип „какво, по дяволите, искаш да кажеш“? Точно това казвам. Хайде да напишем нещо заедно.

— Искаш да ти помогна да напишеш нещо.

— Не, искам да използваме уменията и таланта и на двама ни и — по необходимост — само моите ръце, за да напишем нещо.

— Какво?

— Не знам още. Някаква музика? Или пиеса?

По изражението на Ноала личеше, че се опитва наистина упорито да не изглежда много зарадвана.

— Ти не харесваш пиеси.

— Ако измислим някаква пиеса с музика, ти можеш да я поставиш на сцена. За часа на Съливан трябва да направим творчески проект, който да има нещо общо с метафората. Не е кино, но какво пък, само това можем да направим преди Хелоуин, нали?

Тя ме гледаше изпитателно — така, както винаги бях искал Ди да ме гледа. В някакъв момент си помислих, че ще ме целуне, защото погледът й беше втренчен в устните ми. Ужасих се, че наистина ще го направи, а точно в този миг аз ще се сетя за Ди и тогава Ноала ще ме убие по мъчителен, болезнено продължителен начин, който ще бъде трудно да се обясни на застрахователите.

Ноала премести погледа си от устните към очите ми.

— Извади си химикалката — каза рязко тя.

Направих го. Нямах никакви листове, но това беше без значение.

— Как ще я наречем?

Без повече колебание Ноала се метна на мястото зад мен, така че да може по-лесно да обвие ръце около раменете ми.

Шестото ми чувство ми казваше, че е студена, но напълно различна емоция избухна в тялото ми, когато тя допря бузата си до моята и устните й лекичко докоснаха кожата ми.

Наместих химикалката в ръката си, задържах я за секунда неподвижно, докато се вслушвах в мълчанието на феята до мен, и после написах: Балада.