Балада

Ноала

Гледах как Джеймс спи, когато бях призована. Тръгнах, но мислех само за последното нещо, което бях наблюдавала: Джеймс на своето собствено бойно поле — сънят му, прегърнал здраво възглавницата с изписаните си с думи и ноти ръце. Сънуваше „Балада“ напълно сам; този път не се бях намесвала по никакъв начин. Сънуваше главния герой, който беше метафора на самия него, егоцентричен магьосник в свят на обикновени хора. В съня си представяше мястото, където щеше да постави пиесата — ниска квадратна сграда с жълти тухли, покрита с бръшлян. И Ерик беше там и свиреше на китара, както и момчето с кръглото лице, Пол, който играеше една от главните роли — жестикулираше въодушевено и гледаше изненадано. Всичко беше толкова истинско, чак до миризмата на мухъл в сградата, че имах чувството, че не той, а аз сънувам този сън. Поне веднъж в живота си сънувах.

И тогава тласък и изчезнах.

Материализирах се сред купчина окапали листа, ръбовете им бяха студени и деряха кожата ми, октомврийската нощ беше хладна и застинала. Стоях под обвитите в нощния мрак дървета, а съвсем наблизо входните светлини на общежитието проблясваха меко.

Дори след като усетих миризмата на запалена мащерка, ми беше нужно известно време да осъзная, че бях призована. Това определено не се случваше всеки ден. Не се сещах за някого, който би поискал да ме призове.

— Какво си ти? — чух рязък глас отблизо.

Замръзнах на място, а после бавно се обърнах към гласа и миризмата. Там стоеше жена, стара, грозна, поне на около четирийсет години. В едната си ръка държеше клечка кибрит, която все още димеше, а в другата — пламтяща клонка мащерка. За момент не можах да се сетя какво да кажа. Не бях призовавана от човек от много години.

— Нещо опасно — отвърнах най-накрая. Тя погледна към дрехите ми с повдигнати въпросително вежди.

— Приличаш на човек — каза жената с презрение и хвърли и клечката, и клонката на земята, като ги стъпка решително сред шумата с подметката на кожения си ботуш.

Погледнах я навъсено. На шията си носеше четирилистна детелина, чието стъбло беше завързано с тънка връвчица — благодарение на това можеше да вижда феите. Внезапно осъзнах, че я бях срещала и преди, по коридорите пред репетиционните помещения. Жената, която ме беше подушила, когато минах покрай нея. Не й останах длъжна:

— Ти също приличаш на човек. Защо ме призова?

— Нямах нужда специално от теб. Някога направих услуга на вашата кралица и сега искам да ми я върне — нуждая се от помощ за нещо.

Жената не излъчваше миризма на страх, което ме дразнеше. Хората трябва да се страхуват от нас. Освен това не би трябвало да знаят, че запалената мащерка има свойството да ни призовава или че ако имат четирилистни детелини, ще могат да ни виждат. И най-вече, не би трябвало да стоят тук с ръка на кръста и да ме гледат с изражение, което казва и сега какво, а?

— Аз не съм ти някой дух от бутилка — казах рязко.

Жената поклати глава.

— Ако беше дух, отдавна щяхме да сме свършили работата, да съм се качила в колата и да съм отпрашила към хотела си. Вместо това седим тук и спорим какво точно си или не си. Ще ми помогнеш ли или не? Те ми казаха, че трябва да оправя кашата.

Макар и против волята си, вътрешно бях любопитна. Елинор кара хора да й вършат услуги и каквито и да са те, след тях оставаха каши, които трябва да бъдат разчистени? Вложих в гласа си крайна досада и пълна липса на интерес:

— Добре. Все тая. Покажи ми.

Тя ме поведе навътре в гората, после извади малко фенерче от чантата си и освети нещо на земята пред нас.

Там имаше тяло. Някак си знаех, че ще има, още преди да го бях видяла. Виждала съм мъртви хора, разбира се, но този път беше различно.

Беше фея. Не красива като мен — всъщност точно обратното. Беше малка и съсухрена, бялата й коса бе разпиляна като слама по зелената й рокля. Единият й крак се подаваше под фустата и се виждаха ципести пръсти.

Но въпреки това тя беше като мен, защото беше bean sidhe — банши. Самотна фея, с която никой не говори, която живее близо до хората и чрез стоновете си ги предупреждава за надвисналата над някого смърт. А сега тя беше мъртва, просната на земята сред разпилените от предсмъртната й агония цветя. Никога досега не бях виждала мъртва банши.

Мислех да попитам кой я е убил, но макар и да бях хвърлила само бегъл поглед към главата на жената, знаех, че е била тя. Тя беше идиотка като повечето хора, така че не ми представляваше никаква трудност да вляза в спомените й и да видя как проследява банши по звука на стенанията й. Видях как вади желязна пръчка от чантата си и после замахва с нея.

Елинор беше поискала от човек да убие една от нас?

— Разчисти си сама — сопнах й се аз. — Не съм лешояд.

Тя побутна ципестото ходило с квадратния ток на ботуша си, погледът й беше изпълнен с отвращение.

— Не мога да го направя. Не можеш ли просто — направи небрежен жест с ръка, демонстрирайки съвършения си маникюр — да я накараш да изчезне с магия?

— Не знам. Никога досега не ми се е налагало да се отървавам от тяло на мъртва фея.

Жената присви очи при думата „фея“.

— Другият не каза така вчера. Просто обеща, че ще се погрижи, и когато погледнах назад, вече го нямаше.

Предпазливо попитах, макар да ме беше страх от отговора:

— Кого го е нямало?

— Боканът29. Той нямаше проблем да се отърве от него, просто направи… така. — Отново тъпото движение на ръката. Искаше ми се да й причиня нещо гадно само заради глупостта на този жест, но ако Елинор я защитаваше, адът щеше да се стовари върху мен.

Бокан. Поредното магично създание, живеещо отделно от другите феи, близо до хората. Започвах да се побърквам. Едно е да изгаряш на всеки шестнайсет години — когато изгарях, след това се възраждах отново. Не мисля, че щях да се възродя след удар по главата с желязна пръчка.

— Не мога да ти помогна. Призови някого другиго. — Преди да каже нещо, се обърнах и се затичах, наполовина невидима, към потока от мисли, които усещах, че идват откъм общежитието.

— Уф, по дяволите — чух я да мърмори, когато изчезнах, оставяйки я сред гората, заобиколена от вихрушка сухи листа. А аз се разтворих напълно във въздуха за секунда.

Потънах в топлия, движещ се мрак на общежитието и се настаних на ъгъла на леглото на Джеймс. В другия край на стаята Кръглоликият похъркваше леко. Сигурно трябваше да избягам по-надалече, та ако тази луда жена се опиташе да призове друга фея, да не съм й подръка, но не исках да бъда сама. Фактът, че знаех, че не искам да съм сама, ме плашеше повече от самата самота.

Свих се невидима до Джеймс. Вместо да обвия ръце около раменете му или да разроша косата му, както щях да направя, ако му бях пратила аз съня, се сгуших на гърдите му, сякаш бях обикновено човешко момиче, което той обича. Сякаш бях Ди, която не го заслужаваше. Защото тя наистина не заслужаваше нито частица от него въпреки голямото му досадно его и нахаканото му държане на задник.

Джеймс потръпна зад гърба ми — тялото му го предупреждаваше за присъствието ми. Същества като мен не трябваше да бъдат тук, в неговия свят. Знам, че е глупаво, но от това ми се прииска да се разплача отново. Но не го направих, а приех видима форма, защото тогава той трепереше по-малко. Чаршафите му миришеха така, сякаш не бяха прани, откакто беше пристигнал, но миризмата на самия Джеймс беше приятна. Ухаеше на реалност и сила. Като кожата на гайдата си.

Свита в извивките на тялото му, затворих очи, но когато го направих, видях тялото на мъртвата банши. След това видях червенокожия бокан да се кикоти от гората към жената. А после как се хили сред листата, вперил мъртвешкия си поглед в небето. Желязната пръчка стърчеше от врата му.

Зад мен, потънал в съня си, Джеймс сънуваше кошмар. Вървеше през гората, сухите листа проскърцваха под краката му. Носеше тениска с къси ръкави и с надпис „Красота и разум“, която разкриваше почти напълно покритите му с ноти ръце. Беше целият настръхнал от студ. Гората беше празна, но той се оглеждаше, все едно търси някого. Навсякъде около него миришеше на запалена мащерка и изгорели листа, на призоваващи заклинания и кладите на Хелоуин.

— Ох — каза той в съня си, по-скоро кратък звук, отколкото дума. Коленичи на земята и скри лице в изписаните си ръце, сякаш хлипаше. Беше като тъмно петно сред мъртвите листа. Тялото ми лежеше до него. Над рамото му виждах как една желязна пръчка замахва към лицето ми и очите ми се взират в безкрайността.

Истинският Джеймс потръпна — тежка, разтърсваща цялото тяло тръпка — и аз си помислих: О, той може да предусеща нещата. Ами ако това, което вижда, е бъдещето ни?

Обърнах се, загледах се в спящото му лице, едва видимо сред бледата светлина, и го зачаках да спре да сънува. Беше толкова близо до мен, че усещах топлия му дъх върху устните си. От това разстояние можех да видя грозната черта на белега над ухото му — личеше си колко голяма е била раната, преди да я зашият и да зарасне. Бях изумена, че мозъкът му направо не е изтекъл навън. Намръщих се. Знаех, че сънят му е нужен, защото не беше спал миналата нощ, но вече исках да се събуди.

Бутнах го по рамото.

Джеймс не се стресна, нито се размърда. Просто отвори очи и погледна право в мен.

Проговори съвсем тихо; исках да му обясня, че имам нужда да чуя гласа му, но не знаех как.

— Не си мъртва. — Мислите му бяха все още мъгливи, лениви и упоени от съня.

Поклатих глава, чаршафите шумоляха в ухото ми.

— Засега.

Устните на Джеймс помръднаха, но оттам излезе повече дъх, отколкото глас.

— Какво искаш?

Нещо се беше променило, помислих си аз. Преди, когато задаваше този въпрос, имаше предвид „от мен“. Не и тази нощ.

Издърпах ръката му изпод възглавницата и щом пръстите ми се обвиха около неговата китка, кожата му веднага се стегна от студа. Той ми позволи да повдигна ръката му и да я отпусна на рамото ми, така че желязната гривна се допря до моята кожа. Почувствах леко изтръпване при контакта с желязото, но то не ме уби, както би станало с другите феи. А щеше да ме направи неуязвима за други призоваващи заклинания.

Джеймс се запита наум: защо?, но не каза нищо на глас.

Притиснах по-силно китката му до себе си, за да бъде възможно най-пълен допирът на желязото до кожата ми.

— Така, ако някой се опита да призове фея, това няма да съм аз.

Джеймс все още не казваше нищо, само се попрегърби малко към мен, за да се наместим по-удобно.

— Не ме убивай — прошепна той. — Май ще заспя отново.

И го направи. Ръбовете на желязната му гривна изгаряха кожата ми. Цялата горях. Дори не знаех, че съм способна на това.