Балада

Джеймс

Когато излязохме от сградата, видях, че отново бяхме загубили представа за времето. Зората обещаваше да се роди и вече искреше слабо на хоризонта над паркинга, макар останалата част от небето все още да бе тъмна. Нощта на мъртвите разполагаше само с няколко часа, преди да си отиде. Очите ми се насочиха незабавно към „Сюард“, към кладата, на която стоеше Ноала.

Огънят й беше белязал небето. Не можех да видя основата й, но виждах златните ивици, излизащи от върха й, които се простираха толкова високо в небето, че се отразяваха в облаците. И огънят пееше.

Дори само за миг да съм част от това

Златната светлина, която се носеше над покривите на общежитията, беше като ярък неон — пламъците танцуваха в очите ми.

Думите полетяха във въздуха като искри. Не знаех дали всички могат да ги чуят или само аз. Не разбирах какво означават; бяха напълно преплетени в музиката.

Музиката беше като хиляда мелодии, съчетани в една, всичките бяха прекрасно тъжни, ефирни като златото, което пронизваше небето.

Пуснах ръката на Ди. Чух нашата песен — песента, която с Ноала бяхме създали заедно в киносалона. И тогава чух нейната песен. Онази, която изсвирих заради нея на пианото.

Всичко, което Ноала беше направила сама, се носеше към небето, извисяваше се, великолепен хаос от цветове и думи и музика. Летеше нагоре, по-устремно и по-устремно, по-ярко и по-ярко, и аз се затичах колкото можех по-бързо, оставяйки Ди при първата клада. Не знаех какво щях да правя. Мислех само за едно — че трябва да стигна там навреме, за да спася това, което беше останало от нея.

Пробих си път през учениците — все пак бяха само ученици, не феи, никакви магични създания — и се затичах покрай фонтана. Вече не виждах небето над кладата; беше закрито от надвисналата сграда на общежитието. Пробягах на един дъх разстоянието, завих и спрях рязко; сърцето ми щеше да изскочи.

Не знаех какво да очаквам. Ноала. Или тялото й. Или нещо друго. Но не и… нищо.

Жаравата в самия център на кладата зад сградата на „Сюард“ все още димеше, но повечето от това, което преди бяха пламъци, сега беше суха сива пепел. Нямаше никаква следа от гигантската златна експлозия, която бях видял от „Бриджид Хол“.

Там, където беше стояла Ноала, имаше овъглена утайка.

Вятърът повдигна най-горния пласт и го завъртя във въздуха, запрати го в лицето ми и нарисува следи по пръстта в земята.

Там нямаше нищо. Абсолютно нищо.

Пред очите ми беше само лицето й, когато ме видя да си тръгвам. Сигурно си е помислила, че съм избрал Ди вместо нея. Сигурно…

Отпуснах се бавно на колене в пепелта, гледах невиждащо как тя полепва по краката и дънките ми и как стъпалата ми потъват в нея.

От отсрещната страна на кладата, леко размазан и замъглен от все още издигащия се от жаравата дим, видях Пол. Той стоеше до колоните зад „Сюард“ и ме наблюдаваше. Ди застана до него, не сваляше очи от мен; двамата си казаха нещо. Продължаваха да ме гледат.

Знаех, че говорят за мен. Не ми пукаше. Знаех, че ме гледат, но и за това не ми пукаше.

Закрих лицето си с ръце.

Стоях дълго така.

После чух стъпки и някой се наведе и приклекна наблизо.

— Джеймс. — Беше Пол. — Искаш ли да знаеш какво ми каза Кернунос?

Не отворих очите си, просто въздъхнах.

— Каза ми, че Ноала трябва да изгори в този огън.

Свалих ръцете си. Утринната светлина осветяваше чертите на Пол.

— Той ли ти го каза? Каза ли ти как ще проваля всичко?

Пол се усмихна унило.

— Да. Каза, че ще си тръгнеш, независимо колко много искаш да останеш, и че ще направиш труден избор. А после ми каза, че без значение какво ще последва, когато тя влезе в този огън, трябва да остана тук. И да гледам. Затова останах в двора и, пич, нямаш представа колко ужасно беше, но аз не помръднах нито за минута. И я гледах.

Облизах пресъхналите си устни, имаха вкус на пепел.

— И?

— Трябва да започнеш, за да сложиш край — каза Пол.

Гледах го. Положих всички усилия, за да не прозвуча истерично.

— Но тук няма нищо.

Пол се загледа в краката си.

— Каза ми да копая.

Ди се обади:

— Ще ти помогна.

Дори не бях осъзнал, че е застанала зад Пол. Погледнах я в очите и кимнах, защото не можех да кажа нищо.

Започнахме да копаем. Веднага махнахме най-горния слой бяла пепел, която беше суха, студена и мъртва, а заровените по-дълбоко все още горещи въглени изгаряха пръстите ни. Копахме, докато Ди се отказа заради силната жега. И после копахме отново, докато и Пол се отказа. А аз продължих да се ровя в горещата сърцевина на кладата под пепелта. Кожата ми пареше, появиха се мехури, но продължавах да дълбая и да разчиствам димящите парчета овъглено дърво и пепел.

Напипах пръсти, дълги и грациозни, и после една ръка се вкопчи в моята. Пол ме стисна за рамото и ме издърпа, а Ди дръпна него, и всички заедно дръпнахме силно.

И Ноала се появи.

— Да му се не види! — каза Пол и извърна глава, защото беше цялата изцапана с пепел и кал. И бе гола.

Тя просто ме погледна. Не исках да казвам Ноала, защото ако не ми отвърнеше, щях да знам със сигурност, че ме е забравила. Исках още малко да задържа този момент на незнание, да изпитам радостта, че е тук, при мен.

Измъкнах суичъра си през главата и й го подадох.

— Студено е — казах аз.

— Колко героично — отвърна Ноала саркастично. Но го взе и се намъкна в него. На нея й стигаше до средата на бедрата. Видях, че кожата по краката й е настръхнала.

Осъзнах, че се взира в Ди, която стоеше до Пол и ни наблюдаваше. Когато Ди забеляза, че я гледам, се обърна с гръб към нас също като Пол, сякаш за да ни осигури лично пространство.

Ноала прошепна:

— Мислех, че си ме оставил завинаги.

— Съжалявам. — Потърках очите си, за да прикрия внезапното си желание да се разплача, и се почувствах тъпо, че го направих. — Влезе ми пепел в окото.

— И на мен — каза Ноала и обвихме ръце един около друг.

Зад нас чух гласа на Ди, а после и Пол, който каза леко колебливо:

— Да, пътят е дълъг, но е единственият, който ни остава, нали?

Беше прав.