Балада

Джеймс

— Уха! Нощта на живите мъртви — казах, докато вървяхме из обрасналия с трева двор на „Бриджид Хол“. — Или по-скоро, нощта на оживелите откачалки. Нямах представа, че тези загубеняци могат да танцуват.

Кампусът беше преобразен. От двора зад „Бриджид“ изглеждаше сякаш се вихреше гигантски купон. Имаше стотици облечени в черно тела, които се въртяха на фона на пробиващи слуха баси, които едва можех да издържа от мястото, където стояхме. Щом приближихме, осъзнах, че убийствените баси бяха от някаква модна попгрупа. Човек би помислил, че в музикално училище все ще сглобят някаква групичка — дори да е най-долнопробна — за жива музика, но между усилвателите подскачаше диджей. А това, което отдалече изглеждаше като секси, координиран танц, всъщност беше тротоар, препълнен с гърчещи се тийнейджъри със съмнителни неориентирани движения. Някои носеха маски, а други се бяха постарали да си направят истински костюми. В крайна сметка това беше просто сбирщина от музикални откачалки, които мърдаха непохватно телата си на лоша музика. Нещо, което отговаряше на очакванията ми за Хелоуин в „Торнкинг-Аш“.

— В моменти като този — Ноала направи пауза, докато минавахме край пълничък тип, носещ изкуствени гърди — се питам дали наистина чак толкова искам да съм човек.

Поведох я встрани от едно момиче, облечено в нещо, което се предполагаше да бъде секси котешки костюм.

— Аз също. Как се чувстваш?

— Ако ме попиташ още веднъж, ще те убия. Ето така се чувствам — отвърна Ноала нежно.

— Схванах, ясно. — Повдигнах се на пръсти и се огледах за някой, който можеше да ни бъде полезен. Или поне някой, когото познавах. Сякаш се бях разсеял само за няколко минути и внезапно населението на училището се беше умножило пет или дори десет пъти. Опитах се да звуча спокойно. — Съливан каза, че ще ни чака до статуята на малкия перверзник. Първо да намерим него, става ли?

— Нямам никаква представа. Откъде да знам?

— Защото си го правила и преди, нали? — предположих аз. Тя ми хвърли мрачен поглед. — Добре. Нека да намерим Съливан.

— Или Пол — каза Ноала бързо.

Чудех се какво беше казал Кернунос на Пол.

— Или Пол.

Проправихме си път през тълпата, плътна черна маса на фона на бледата оранжева светлина от огньовете. Все още миришех на „парфюма“ на Кернунос, но въпреки това можех да усетя някакъв странен мирис, който сякаш беше надвиснал над учениците. Нещо билково. Горчиво-сладко-земно. Напомняше ми за това лято и ме караше да се питам дали някои от лицата зад маските не бяха съвсем на хора.

Ноала изрази на глас моите мисли.

— На кого всъщност е този купон?

Беше ми ясно, че феите ще празнуват Хелоуин, но по някаква причина си мислех, че ще си останат сред своите хълмове.

— Съливан! — провикна се Ноала зад гърба ми.

И ето го него, мрачен и съсредоточен. Насочи се веднага към нас.

— Къде, по дяволите, бяхте? — попита грубо.

— Тъкмо ви търсехме. Намерихте ли Ди? — попитах аз.

— Не.

Ноала направи жест към танцьорите и попита иронично:

— Нещо забавно случва ли се тук?

— Да — каза Съливан. — Трябва да знаете само, че в момента училището е в известна степен окупирана територия и с напредването на нощта ще става все по-зле.

— А Ди? — настоях аз. — Ами ако стане нещо лошо с нея тази вечер? Ако стане нещо ужасно?

Съливан се огледа сред танцуващите тела.

— Ди е някъде с Тях. Все още я търсим. Ако искаш да помогнеш, стой далече от проблеми, за да се притесняваме само за един ученик, а не за двама.

Погледна към Ноала.

— Издигнали сме клади навсякъде из кампуса. За да държим надалече мъртвите. Каквото и да си ти, когато и да станеш готова, наблизо все ще има огън.

Ноала не трепна.

— Благодаря.

— И Джеймс… — Съливан погледна покрай нас; когато се обърна, видях, че носеше дълго черно палто, което се вееше зад него. За секунда се сетих за Кернунос и дългия му черен плащ. После се върнах отново в настоящето, а Съливан довърши изречението си: — Намери Пол. Той е по-умен, отколкото изглежда.

Зад „Сюард Хол“ се издигаше огромна клада. Първо усетихме миризмата на бензин, чухме викове и после видяхме как пламъците се издигат към небето. Учениците — поне си мислех, че са ученици — подскачаха в подножието на огъня, черни силуети на фона на искрящата ярка сърцевина на кладата.

Погледнах към Ноала в очакване… не знам какво точно очаквах всъщност — да изкрещи или нещо такова, но тя само направи странна гримаса. Сбърчи нос. Ако го бях направил аз, тя сигурно щеше да ми се подиграе, но Ноала изглеждаше някак объркана, така че реших да си трая. Сякаш не беше съгласна с начина, по който бяха издигнали на кладата. Изобщо нямаше вид на създание, доброволно решило да се хвърли в пламъците.

Потръпнах, макар да не беше студено. Кладата беше толкова голяма, че усещах парещата й топлина дори от мястото, където стояхме.

— Нервен ли си? — попита ме иронично Ноала.

— Само ми се иска името ти да беше по-кратко — отвърнах аз. — Доста ще се измъча, докато го кажа седем пъти поред.

— Тогава си затвори устата и си пази силите. — Протегна се, за да хване ръката ми, проточи шия и се взря в тълпата. — Дали само на мен така ми се струва, или тук има повече хора отпреди?

Загледах се в тълпата по тротоара. Не, сега не бяха само по тротоара — бяха из паркинга, в двора, около фонтана. Освен това май бяха станали и по-добри танцьори. Каква дума беше използвал Съливан? Нападение? Не можех да си спомня ясно, но нападение изглеждаше много точно описание. Посочих на Ноала как кожата по ръцете ми беше настръхнала и после придърпах надолу ръкавите на суичъра си — тялото ми ме предупреждаваше, че феите са навсякъде около нас.

— И това са само тези, които аз мога да видя — казах аз. — Трябва да намерим Пол. — Исках да я попитам кога трябва да изгори, но не ми се щеше да помисли, че я припирам. А и някак исках да отлагам това колкото се може по-дълго. Не ми пукаше какъв вид фея беше тя — да изгориш жив ми се струваше рисковано за всекиго. Особено ако си решил да станеш човек по някое време на изгарянето. Кожата на феята внезапно се превръща в човешка кожа, изведнъж започва да усеща всеки градус от тази убийствена жега, да се отлепва от плътта й…

Струваше ми се, че ще повърна.

Спаси ме само това, че видях Пол да си пробива път през тълпата към нас.

— Пич — каза той. — Какъв ад!

Потупах го по рамото.

— Тази фраза е подходяща за толкова много неща в момента, че не съм сигурен какво имаш предвид.

— Опитват се да ни отвлекат вниманието, нали? От какво? — попита Пол. — Здрасти, Ноала. Знаеш ли какво ще стане тук? Научих от Джеймс, но на теб харесва ли ти? Посветена ли си?

— Страхотно е — отвърна Ноала. — Знам, че ще се случи нещо между Тях и мъртвите, нещо, което ще ги свърже. Някакъв ритуал, може би. Ние мислехме, че ти ще знаеш повече.

Видях как някой хвърли стол в огъня.

— О, това не е на добре. Е, Пол, какво наистина знаеш за тази вечер?

Пол посочи с ръка.

— Човече, онзи там току-що хвърли маса в огъня! Какво, по дяволите…! Мисля, че е масата от фоайето. — Поклати глава и намести очилата си. — Знам, че когато чуем Кернунос — произнесе името много отчетливо и леко провлачено, КЕРНУННОС, сякаш беше непозната подправка в рецепта — да пее тази вечер, ще стане зле. Всички мъртви ще излязат. Ами… в общи линии това е. Мъртвите ще властват.

— Онези, които не са нито на небето, нито в ада, да, това го схванахме от песента му — каза Ноала. Загледа се в групичката ученици, минаващи покрай нас, но никой от тях не ни обърна внимание.

Пол се почеса по главата.

— Е, открих, че тези новопосветени ходещи мъртъвци ще бъдат, как да се изразя — какво каза онзи ден, Джеймс? Когато говорихме за „Ред Бул“ и за „Доритос“?

— Лаком? Озверял от глад?

— Да, това. Мъртвите ще бъдат озверели от глад. Такааа. Предполагам, че учителите палят всички тези огньове, за да държат мъртвите далече. Докато стоим в светлината на някоя от кладите, ще сме добре. Ако се отдалечим, ще станем храна на някого.

— Храна за мъртвите души, звучи страхотно — отбелязах аз. — Значи групичка добронамерени даскали основават училище, за да защитят надарените деца от свръхестествените сили, като ги поставят право на пътя на оживелите мъртъвци. Гениален план. Разбирам идеята, че тези, които чуваме песента, сме по-голям риск, но все пак…_ Мъртъвци_? Сериозно?

— Знам, че е странно, човече — каза Пол. — Но знаеш ли, мисля, че преди е било така. Феите, уф, пардон, Те — поправи се той, след като някакъв случайно минаващ погледна към нас — някога наистина са се страхували от мъртвите. Така че в миналото, през 70-те, това наистина си е било защита срещу Тях.

Из кампуса се разнесоха силни крясъци, когато запалиха още една клада. Ноала присви очи.

— Говори Патрик Съливан, вашият любим учител и наставник! — Съливан се беше докопал до микрофона и правеше официално изявление. — Прекъсвам великолепната ви музика, за да ви предупредя да не излизате от територията на кампуса! Хелоуин не е подходящо време да си уреждате рандевута из хълмовете, момчета и момичета! Спомняте ли си филмите на ужасите? Винаги се случва нещо лошо с двойката, излязла да се помотае в храстите! Стойте край кладите и си изкарайте страхотна вечер!

Спогледахме се с Пол.

— Това, което искам да знам, пич — каза замислено Пол, — е какво точно се опитват да скрият Те от нас? Не ти ли се иска и на теб? Постарали са се доста да задържат всички учители и ученици, които знаят нещо, край кладите, така че никой от останалите невежи да не заподозре за малките феи, пърхащи и танцуващи заедно с нас.

— Има връзка с ритуала — настоя Ноала. — Нещо за свързването на мъртъвците с Тях.

— Да, ама няма как просто да се смесиш в компанията на мъртвите души и да се опиташ да ги подпиташ какво, по дяволите, ще стане — казах аз. Стомахът ми се преобърна, прилошаваше ми от мисълта, че Ноала ще изгори, прилошаваше ми и от мисълта за Ди някъде там с Тях, прилошаваше ми от предчувствието за всичко, което щях да загубя.

И тогава чух първите тонове от песента на Кернунос.

Пол примигна.

— Ето го, идва.

И не беше сам.