Балада

Ноала

Когато се родих за пръв път, греех като пламък. Не си спомням първия си ученик, но помня, че картините му бяха огромни и жълти и че смъртта му беше бърза и насилствена.

Второто момче живя по-дълго. Мисля, че бяха почти шест месеца, но може би сега просто исках да се почувствам по-добре и споменът ми беше фалшив. Той ме желаеше толкова силно; сънищата, които му изпращах, и думите, които шепнех в ухото му, го измъчваха толкова много, че дори не изчака тялото му да го предаде. Внезапно изпитах глад по средата на нощта и когато го намерих, той висеше обесен като мъртво прасе в месарница.

И после дойде първият, когото наистина можех да си спомня. Тогава вече се контролирах по-добре и знаех как да се държа с тях, за да живеят по-дълго. Името му беше Джак Килиан и беше удивителен изпълнител на фидел. Напомняше ми за Джеймс сега, за това как винаги иска повече. Той дори не знаеше какво е това повече, просто беше сигурен, че иска нещо повече за себе си, че трябва да има нещо повече в този живот, че ако не го намери, животът ще се окаже просто една лоша шега, която природата си е направила с него.

Две години. Накарах неговия фидел да звучи толкова красиво, че слушателите му се разплакваха. Мелодиите, които създаде, бяха основани на традицията, но можеше и да рискува, когато се налагаше да вмъкне модерни мотиви. Беше като динамит. Килиан пътуваше по турнета и пътуваше, и пътуваше, продаваше безброй албуми, но искаше още и още, и вземаше още и още, и още, и още, докато един ден погледна към мен и ми каза: „Бриана — това беше името, с което ме познаваше, — мисля, че умирам“.

Това беше преди много години. Сега седя в киното по начина, по който казват на децата да не го правят — с вдигнати върху предната седалка крака — и се опитвам да не мисля за миналото. В киното няма достатъчно хора, за да се притесняват от позата, в която седя; все пак е просто сутрешна прожекция в малкото градче Галън, Вирджиния.

Филмът беше приключенски и действието му се развиваше на три континента. Беше пълен с екшън сцени и напрежение и всякакъв вид простотии, които трябваше да привлекат вниманието ми, но аз мислех само за това как Джеймс ме гледаше там, на хълма, умолявайки ме да сключа сделката.

Затворих очи, но видях лицето на Килиан. Смятах, че съм го забравила отдавна.

— Да вдигнем това място във въздуха — каза недодялано красивият герой на екрана и аз отворих очи. Беше поставил пръста си на някакъв детонатор и не осъзнаваше, че обектът на романтичната му страст беше затворен в капан някъде вътре в сградата, която искаше да взриви. Тя му звънна по телефона и камерата показа, че неговият е включен на вибрация и той не може да го чуе от шума на летящите хеликоптери. Идиот. Тъпанари като него заслужават да умрат.

Не се предполагаше да ми пука за съдбата на моите мишени. Как можеше да ми пука и да оцелея?

Пред мен грубоватият красавец натисна червения бутон на детонатора. Екранът се запълни от гигантска огнена топка, която забърса по пътя си два хеликоптера.

Ако аз бях режисьор на филма, щях да покажа отново лицето на героинята секунди преди експлозията, за да се види как се напряга цялата — „В капан съм. Няма начин да се измъкна“.

Бях ужасно гладна. Никога не бях оставала толкова дълго без сключена сделка.

Отново се сетих за Килиан, как ме погледна тогава, в минутите преди да умре; чух гласа му — мислех, че и това съм забравила. Но този път, когато видях сцената в главата си, аз бях тази, която говореше, аз гледах към Джеймс.

— Джеймс — казах. — Мисля, че умирам.