Балада

Ноала

Първо чух плясъка на криле. Пърхащи, шепнещи и трептящи над главите ни, отлитащи надалече от светлината на кладите, обратно към надвисналата нощ. Присвих очи към мрака. Той се движеше, променяше се, дишаше като жив, а на места отразяваше лунната светлина, сякаш имаше повече от една луна.

Джеймс прошепна в ухото ми:

— И като си помисля, че мислех теб за страшна.

Не му отговорих; думите бяха заседнали в гърлото ми и не можеха да си пробият път нагоре. Песента на Господаря на мъртвите ги зовеше станете, надигнете се, последвайте ме; едни от ужасните му деца тичаха пред него, а други се влачеха зад гърба му. По-ужасяваща дори от тези нечестиви мъртъвци беше обаче сигурността, растяща като студен възел в стомаха ми, която осъзнавах съвсем ясно на фона на ярките пламъци в небето. Кладите бяха запалени. Мъртвите бяха излезли. Бях стиснала колене, за да не позволя на краката си да треперят. Нямах никакво време.

— Пол! — изкрещя Съливан някъде отблизо. — Пол, трябва да ми кажеш кой е в списъка тази вечер! Има ли някаква промяна? Ела тук! Бързо!

Пол, който сякаш бе замръзнал при първите звуци на песента на Кернунос, се пробуди за живот. Хвърли поглед към Джеймс и размести групичка от облечени в зелено танцьори (прекалено високи и гъвкави, за да са ученици), проправяйки си път към Съливан.

Краката вече не ме държаха, чувствах се замаяна. Мразех мисълта, че трябва да кажа на Джеймс, че е време. Щом го изговорех, щеше да стане реално.

— Изи — каза той и ме сграбчи под мишниците дори преди да осъзная, че съм започнала да падам. Положи ме много нежно на земята.

Аз съм пълна глупачка. Трябваше да отида по-рано. Бях една тъпа страхливка, нищо повече. Клепачите ми натежаваха; отпуснах главата си назад, за да погледна към Джеймс.

— Обичам, когато ме наричаш така.

Той притвори очи, сякаш думите ми му причиняваха болка.

— Не ставай сантиментален точно сега. Единственият начин да премина през всичко това е, ако си мисля за теб като за проклет задник, на когото трябва да дам да се разбере. Я се стегни — казах аз и той се изсмя фалшиво. — Помогни ми да стана.

Повдигна ме, но краката ми ме предадоха отново. Никой като че ли не ни забелязваше; всички бяха заслепени и омагьосани от феите, танцуващи сред тях. Това беше добре. Не можех да си позволя някой добронамерен тип да ме издърпа от кладата, мислейки си, че ме спасява.

— Трябва да се стегнеш наистина — казах аз, — защото май ще се наложи да ме носиш.

Гледах как преглъща тежко и безмълвно, докато ме повдига непохватно и ме хваща под мишниците и под коленете. Преметнах ръцете си зад врата му, но удържах на изкушението да заровя лице в блузата му. Щеше да бъде хубаво да вдишам неговия мирис на гайда, кожа и сапун, но така или иначе в момента миришеше само на Кернунос. Трябваше да се справя сама.

Джеймс мълчаливо ме понесе към гърба на кладата. Тя беше станала огромна, а приличащите на отровни драконови езици пламъци, подхранени от вече неизвестно каква мебелировка, се издигаха на около дванайсет-тринайсет метра височина в небето. От тази страна, най-отдалечената от сградите на общежитията, бяхме сами. Само ние и зейналата тъмнина на хълмовете отвъд светлината на огъня.

Дори на пет метра от кладата, жегата изгаряше кожата на лицето ми. Джеймс се опита да приклекне, за да ме положи на земята, но по-скоро се строполи. И внезапно ме прегърна, силно. Болезнено силно.

— Ноала — каза той. — Имам ужасяващо предчувствие за това.

Тялото ми щеше да се взриви от усилието, което правех сърцето ми да продължава да бие.

— Няма друг начин — прошепнах аз. — Помогни ми да се изправя.

— Не можеш да се изправиш.

Беше изключително важно да вляза в кладата сама. Не знаех дали това наистина е задължително условие или просто някакъв пожелателен принцип, но чувствах, че трябва да го направя по този начин.

— Пренеси ме по-близо и после ми помогни да се надигна.

Той ме пренесе още няколко стъпки по-близо и после спря.

— Сега ми кажи името — настоях аз. — За да знам, че си го запомнил както трябва и няма да прецакаш нещата.

Джеймс го прошепна в ухото ми. Беше съвършено правилно. После ме отпусна на земята и аз се изправих на крака.

Нямаше време за нищо друго. Нямаше време да пъхна ръката си напред в белите пламъци, за да привикна с мисълта за предстоящото. Нямаше време да се притеснявам дали ще остане тук с мен, или ще тръгне да търси Ди. Нямаше време да се запитам дали произнасянето на името ми наистина щеше да свърши работа. Нямаше време да помисля, че ако не се получеше, щях да умра. Защото момичето, което щеше да излезе с новото тяло от пламъците, нямаше да съм аз. Вече не.

Трябваше да кажа на Джеймс, че го обичам, преди да вляза в огъня. Но и за това нямаше време.

Направих крачка напред.