Балада

Джеймс

Смъртта мирише като торта за рожден ден. До това заключение стигнах, защото на сутринта, след като се срещнахме с Кернунос, ние направо воняхме на пушек. Е, не съвсем като от торта, но поне като от свещичките на рожденика. Като миризмата, която остава, когато ги духнеш. Бяхме пропити с нея, дрехите ни, косите, всичко…

— Джеймс Морган, няма да загубя работата си заради теб. Събуди се.

Първото нещо, което видях, след като бях мъртъв, бе Съливан, лицето му като силует на фона на светлото, осеяно с облаци небе. Първото нещо, което почувствах, беше болката в лицето ми, пареща и кънтяща.

— Да не би да ме зашлевихте току-що?! — попитах го аз.

— Да не би да умря току-що? — върна ми го Съливан. — Опитвам се да те събудя от пет минути. Шамарът беше израз на изгубеното ми търпение.

— Ноала — казах аз и се изправих рязко.

— Тя е добре — каза Съливан с обвинителен тон и в същия миг я видях на няколко стъпки встрани. — Не тя смяташе, че търсенето на смъртта е чудесно занимание.

Пропуснах заяждането му.

— Защо всички седим до фонтана?

Вдигнах поглед нагоре към задника на сатира и видях Пол да седи от другата страна, похапвайки поничка.

— Сега искате ли да ми кажете къде бяхте през последните два дни? — попита Съливан. — Пол, ще пробваш ли пръв, след като ядеш закуската ми?

С Ноала се спогледахме. Казах:

— Пол също ли е ходил да го види? Чакай, два дни ли каза?

— Хелоуин е! — отвърна Съливан. — 31 октомври, седем часът сутринта. — Когато всички забихме погледи в него, добави: — Бих ви дал повече детайли, но часовникът ми не може да отмерва наносекунди.

Очаквах изражението на Ноала да се промени, когато чу „Хелоуин“, но тя не трепна. Вместо това каза:

— Ще има ли празнични клади в кампуса?

Съливан кимна.

— Ще ги запалят веднага щом мръкне. Ще има няколко. — Очите му се присвиха. — Какво ви каза той? Кернунос?

Изчаках Пол и Ноала да отговорят нещо, но те ме гледаха, сякаш бях главатар на бандата. Така че преразказах набързо случилото се, докато Съливан ме слушаше внимателно, подавайки от време на време езика между зъбите си.

— Пол, какво ти каза той? — попита Съливан.

Пол преглътна последната хапка от поничката си.

— Показа ми неща, за които нямам право да говоря.

Съливан се намръщи, но Пол не каза нищо повече.

— Вървете да се почистите — каза Съливан накрая. — Всички смърдите. — И после добави: — И, Джеймс, по-късно отново ще ми трябваш. Норманди иска да те види.

— Страхотно — казах аз.

Хелоуин. Най-накрая дойде. Искаше ми се да избягам.