Балада

Ноала

Джеймс спи много. Не е нужно да си мозъчен хирург, за да разбереш, че спи, когато му е скучно или когато е нещастен, или когато се опитва да убеди себе си, че не е нещастен. Освен това може да спи по всяко време на деня — през половината сутрешни часове или много късно следобед, така че се събужда, когато целият останал свят е заспал. Неговото умение да заспива където и когато и да било беше убедило глупавия му съквартирант Кръглоглавко, че е невероятно спокоен и уверен в себе си, но аз знаех, че се измъчва вътрешно заради това, което е.

Беше краят на един студен ден и той спеше в момента, завит презглава в леглото си, докато Кръглоглавко беше навън и правеше нещо, свързано с обоя си. Приседнах в края на леглото на Джеймс и го наблюдавах как спи. И това правеше както всичко останало: напрегнато, сякаш е състезание и не може да се отпусне и за секунда. Изписаните му с мастило ръце бяха вдигнати до лицето, китките му — преплетени една в друга в странен, красив възел. Кокалчетата му бяха побелели.

Преместих се малко по-близо и прокарах ръката си на сантиметри от голото му рамо. Под пръстите ми кожата му настръхна като реакция на моето присъствие и аз оголих леко зъби — усмихнах се, макар и против волята си.

Джеймс потрепери, но не се събуди. Сънуваше нещо, свързано с летене — типично. Да сънуваш, че летиш, не означаваше ли, че си самовлюбен егоист? Май бях чела нещо подобно някъде.

Добре. Можех да го даря със сън, който никога нямаше да забрави. Преместих се от другата страна на леглото, реейки се на границата между видимото и невидимото, за да не го събудя, и се загледах за миг в намръщеното му лице. Исках да му изпратя сън как се изпуска пред многобройна публика или нещо друго също толкова засрамващо, но истината е, че нямам таланта да вменявам притеснителни сънища. По-лесно ми е да пращам мъчително красиви сънища — нещо, което ти спира дъха, а когато се събудиш, знаеш, че никога повече няма да си щастлив. Научих по трудния начин да не хвърлям всичките си сили наведнъж — един от най-ранните ми ученици се самоуби, след като се събуди от едно такова мое творение. Наистина. Някои хора нямат никаква способност да понасят страданието.

Положих ръцете си внимателно на главата на Джеймс и започнах да милвам косата му. Той потръпна при допира ми — дали от студ, или защото усещаше какво предстои, не знаех. Влязох в съня му, изглеждайки, както обикновено напоследък, великолепно, и го повиках по име.

В съня си Джеймс се стресна. „Ди?“ Гласът му беше тъжен и изпълнен с надежда.

Наистина започвах да мразя това момиче.

Спрях да галя косата му и вместо това го пернах силно по главата, като междувременно приех видима форма толкова бързо, че моята глава за малко щеше да гръмне.

— Събуди се, червей такъв!

Джеймс изохка от удара. Без да отвори очи, просто каза:

— Ноала.

Втренчих се в него.

— Същата. Известна и като единственото същество от женски пол, което някога ще влезе в леглото ти, загубеняко.

Той закри лицето си с ръце.

— Господи, имай милост, главата ми ще се пръсне. Убий ме сега, зло създание, и ме избави от мъките ми.

Поставих пръст на гръкляна му толкова силно, че трябваше да ми се примоли с поглед, за да отпусна и да преглътне.

— Не ме изкушавай.

Джеймс се извърна встрани и зарови лице в карираната си възглавница в синьо и бяло. Гласът му беше приглушен.

— Толкова си очарователна понякога, Ноала. Кажи ми, от колко време радваш нашата зелена майчица земя с ярката си лъчезарна личност?

В главата му видях как се колебае между сто, двеста, хиляда години. Мислеше, че съм като другите.

— Шестнайсет — изстрелях аз. — Не си ли чувал, че не е вежливо да задаваш този въпрос на дама?

Джеймс обърна отново лицето си към мен, за да ме погледне. Беше намръщен.

— Не съм от най-вежливите. Шестнайсет не ми звучи много. Говорим за години, нали, не за векове?

Не беше нужно да му отговарям, но въпреки това го направих. С пренебрежение казах:

— Да, години.

Джеймс потърка лицето си във възглавницата, сякаш искаше да заличи сънливостта от него. Погледна ме отново и повдигна въпросително вежди. Очите му не се отделяха от лицето ми, а когато проговори, личеше, че се мъчи да разгадае пъзела, който представлявах.

— Феите явно… ъъъ се развиват много по-бързо от хората.

Приплъзнах се по леглото, наведох се напред и приближих лицето си на сантиметри от неговото, очи в очи.

— Би ли искал да чуеш една очарователна приказка за лека нощ, човеко?

— Безплатно?

Изсъсках към него със стиснати зъби.

Джеймс се прозя и направи жест с ръка, за да посочи, че му е все тая какво съм правила или ще правя със себе си.

— Едно време, преди шестнайсет години, една фея се появи във Вирджиния. Напълно развита и с ясно съзнание, но със скапан мозък. Не можеше да си спомни как е дошла там, освен че имаше нещо, свързано с огън. Пое по предначертания й път, срещна се с други феи и разбра много бързо, че — също както всички останали феи — е безсмъртна. Но за разлика от тях на всеки шестнайсет години на Хелоуин някак слагаше край на всичко, като се подпалваше сама, а после по също толкова магически начин се появяваше отново, без спомени, чисто нова, за още шестнайсет години. Просто се отърсваше от пепелта и продължаваше. И така до поредния скапан край.

Извърнах глава встрани. Нямах намерение да казвам толкова много.

Джеймс мълча известно време, а после каза:

— Наричаш ги феи.

Не знаех какво да очаквам, но това не беше една от предвидените реакции.

— Е и?

— Ами мислех, че Те — ти — мразите да ви наричат така. — Джеймс се изправи в леглото. — Мислех, че се предполага да се обръщаме към вас с красиви евфемизми като „добрия народ“ и „онзи, чието име не бива да бъде споменавано“. Мамка му. Май се обърках, много ми станахте.

Скочих от леглото и закрачих неспокойно от единия до другия край на малката стая, като търсех нещо тежко или остро, което да стоваря върху главата му.

— Е, значи не съм точно една от Тях, нали така? Както и да е. Не знам защо ти разказах това. Ти си такъв егоист, че едва ли те интересува нещо друго, освен собствената ти скъпоценна личност.

— Ноала. — Джеймс не повиши глас, но произнесе името ми толкова наситено с чувство и сила, че все едно го беше изкрещял. — Нека аз ти разкажа една прекрасна приказка за лека нощ. Едва преди два месеца излязох от болницата. Прекарах там цялото лято, докато лекарите се опитваха да залепят главата ми наново и да закърпят изпотрошеното ми тяло. — Очите ми пробягаха по белега над ухото му, едва прикрит от късата му коса, а мисълта ми се върна към безсмисления белег на ханша ми — може би за Джеймс той не беше напълно безсмислен, иначе нямаше да бъде там.

Той продължи.

— Те разбиха колата ми, моята страхотна кола, която поправях през целия си живот, докато стана съвършена. Съсипаха живота на най-добрата ми приятелка, за малко не ме убиха, а единствените доказателства за всичко това са белезите ми и ти, стояща до леглото ми.

Не казах нищо, просто продължих да се взирам в него в сумрака на стаята.

Джеймс стана, погледна ме право в очите и скръсти ръце на гърдите си. Беше така вълнуващо, трагично смел; златистите искри вътре в него бяха толкова ярки, че направо потръпнах от желание.

— Така че, да, кажи ми, Ноала. Защо да ми пука за нещо друго, освен за „собствената ми скъпоценна личност“?

Не знаех какво да му отговоря.

Той се обърна и грабна кафявия си суичър от края на леглото, показвайки ми презрението си с всеки свой жест.

Изненадващо и за самата себе си, изтърсих:

— Защото аз мога да Ги виждам, а ти не.

Джеймс спря да се движи. Просто така. Не трепна, не реагира по някакъв начин: просто спря. Дълга, много дълга пауза. Когато се обърна с лице към мен, наметнал качулката на суичъра върху главата си, вече беше дошъл отново на себе си.

— Очевидно един от многобройните ти таланти. Мисля, че видях достатъчно от вас за целия си живот оттук нататък. Не че искам да обидя теб — махна небрежно с ръка към мен — или останалите от твоя вид.

Свих презрително устни.

— Бих поспорила, че е точно обратното. Накъде си се разбързал така?

Гайдарят нахлузваше кецовете си, лицето му беше мрачно. И двамата знаехме, че ще тръгне по дирите на горския господар.

— Не разбирам защо продължаваш да ме преследваш. — Профуча край мен, сякаш бях празно пространство. Сякаш бях просто един от всички останали обикновени хора в живота му. Не се интересуваше от никого от тях, освен от глупавата Ди, а на нея не й пукаше за него. — Никога няма да ти кажа „да“.

Отвори вратата, а след това я затвори след себе си. Внимателно. Аз бих я затръшнала. Искаше ми се да я затръшна в момента. Няколко безкрайно дълги минути стоях в стаята му, представяйки си го как се промъква по обичайния си маршрут през един от прозорците на първия етаж, за да не минава покрай стаята на Съливан.

Можех да се откажа. Можех да си намеря друго момче, което да блести отвътре със златисто обещание, и да открадна живота от него, но каква полза щеше да има? Оставаше ми съвсем малко време до Хелоуин. Дори да не намерех друго момче, вероятно нямаше да умра преди това; не беше минало чак толкова много време след последния, нали? Истината беше, че нямах абсолютно нищо за губене. Истината беше, че желаех него.

Полетях през прозореца към мрачното синьо небе, реейки се из смътните мисли и сънища на спящите наоколо хора, и открих Джеймс, малък, излъчващ топлина пламък, приседнал в сухата пожълтяла трева на хълма. Явно ме усети, когато се отпуснах спокойно до него, но не каза нищо и аз приех видимата си форма; студеният нощен вятър щипеше кожата ми, докато ставах отново простосмъртно момиче.

Откъснах шепа треви и започнах гневно да ги късам на малки късчета. Преди много време, когато бях по-млада, наблюдавах как една фея разкъсва на парчета някакъв човек. Може би трябваше да кажа, когато бях по-нова. Както и да е. Мъжът беше пресушил мочурището зад къщата си и без да иска, беше убил феите, които живееха във водата. Феята, която живееше в кладенеца му, го завлече в старото мочурище и го разкъса жив на парчета. Попитах я защо да е виновен, след като не е знаел, че там е имало феи? „Невежеството не оправдава престъплението“, изсъска към мен покритата с люспи дългокоса фея. Тогава за пръв път осъзнах, че съм различна от другите магически създания.

Милосърдие, така наричаха това, което аз притежавах, а те не. И беше само първото от един много дълъг списък.

Пуснах на земята остатъка от тревичките.

— Мога ли поне да попитам защо си правиш труда да идваш тук всяка нощ? Нямаш ли други занимания, по-подходящи за енергично и изпълнено с хормони момче, вместо това безцелно нощно бродене?

Джеймс изсумтя, без да обърне внимание на опита ми за шега. Някъде много отдалеч чух първите тонове на песента. Той затвори очи, сякаш самият звук му причиняваше физическа болка. Когато проговори, едва шепнеше и гласът му беше изпълнен със сарказъм.

— Намирам измъкването навън всяка нощ и дебненето в мрака за изключително вълнуващо. В момента съм невероятно възбуден. Пипни зърната ми. Твърди като камък.

Потръпнах.

— Е, щом ти доставя удоволствие…

— О, маце, нямаш си представа. — Джеймс продължаваше играта. Очите му бяха вперени в хоризонта, в очакване на появата на мрачната фигура с рога.

— Знаеш, че това е опасно, нали? — попитах го аз. — Помпиш ли, когато ти казах, че наоколо има много по-страшни неща от мен? Това е едно от тях. Може би най-страшното. Да не си изкуфял напълно?

Джеймс не отговори, но знаех, че опасността го привлича, макар и против волята му.

Видях големите рогати разклонения може би миг преди него, сграбчих го и го притиснах надолу към земята, за да се скрием и двамата ниско в тревата. Бяхме свити на кълбо един до друг, със сгънати до брадичките колене, допрени глави и се гледахме право в очите. Почувствах как потреперва отново и отново от допира до мен, странното му, надарено с гадателски способности тяло го предупреждаваше за моето страховито присъствие, но той не помръдна.

Прошепнах в ухото му:

— Кернунос. Гуин ап Нуд. Хадес. Хермес. Повелителят на мъртвите22.

Песента вече се носеше по-силно, ридаеща, стенеща, и усетих как Джеймс се съпротивлява на нейния зов. Прошепна ми почти без глас, може би осъзнал най-накрая, че мога да чувам мислите му също толкова добре, колкото и думите му:

— За какво пее?

Започнах да превеждам съвсем тихо, за да чува само той:

Джеймс потрепери силно, сведе глава и я обхвана с ръце. Не помръдна, само стискаше толкова силно пръстите си, че кокалчетата му побеляха. Накрая песента на горския владетел заглъхна и слънцето се скри, изоставяйки ни в мрака. Бавно се надигна и приседна на земята, а начинът, по който ме погледна, ми подсказа, че нещо между нас се е променило, но за пръв път нямах представа какво.

— Имала ли си чувството, че нещо ужасно ще се случи? — попита ме той, но и двамата знаехме, че това не беше въпрос.

Надигнах се и аз.

— Аз съм ужасното нещо, което ще се случи.

Джеймс се изправи и вдигна качулката на главата си. После — кой каза, че няма малки чудеса? — ми протегна ръка, за да ми помогне да стана, сякаш бях обикновено човешко момиче. Гласът му беше дрезгав.

— Както ти каза. Нещо по-страшно от теб.