Балада

Джеймс

Тъй като не бях ученик по пиано в истинския смисъл на думата, а на Съливан му липсваха организационни умения, трябваше да провеждаме часовете си в старата концертна зала. Оказа се, че в петъците репетиционните стаи са заети чак до пет часа от истински пианисти, истински кларинетисти и истински челисти, заедно с истинските им учители и диригенти на оркестри.

Затова се запътих към грозната сграда на „Бриджид Хол“25.

За да изтъкнат, че „Бриджид“ вече не е полезен член на общността на „Торнкинг-Аш“, градинарите бяха оставили поляната между нея и останалите академични сгради отрупана с окапалите есенни листа, чемшировите храсти не бяха подрязвани от години, а бръшлянът беше завладял почти догоре унилите, някога жълти тухлени стени. Все едно имаше надпис върху нея, послание към всички родители, идващи на посещение: „Не снимайте тази част от кампуса. Тази сграда е вече прекалено грозна и е неизползваема. Не си мислете, че не сме забелязали“.

По пътя за натам телефонът в джоба ми издаде звук. Извадих го и видях, че имам съобщение от Ди. Когато го отворих, думите се набиха в очите ми:

… и усетих как ми прилошава. Изтрих го, без да го прочета докрай. Пъхнах телефона обратно в джоба си и продължих към входа на „Бриджид Хол“.

Вратата беше покрита с олющена червена боя, която като че ли криеше някаква по-дълбока символика. Не мисля, че имаше други червени врати в кампуса. Самотница, като мен. Ударих лекичко с кокалчетата на юмрука си кръглата дръжка в знак на солидарност. „Ти и аз, приятелче“, прошепнах й аз. „Единствени и неповторими“.

Влязох вътре. Озовах се в дълго, тясно помещение, в което имаше само стари сгъваеми столове, обърнати към ниската сцена в другия край на залата. Миришеше на мухъл и на старо дърво, а бръшлянът закриваше заскрежените стъкла на прозорците. На сцената приглушените светлини осветяваха голямо пиано, старо и грозно като самата сграда. Навсякъде цареше пълна разруха, сякаш мястото беше забравено и изоставено още през 50-те години на миналия век.

Съливан седеше пред пианото и си играеше с клавишите. Не че това, което свиреше, беше зашеметяващо, но определено човекът знаеше какво прави. А самото пиано за моя изненада не звучеше толкова зле, колкото изглеждаше. Минах през отрупаната със столове зала, грабнах един от първия ред и го замъкнах на сцената.

— Привет, сенсей — казах аз и се тръшнах до Съливан. — Това пиано си го бива.

— Така е, нали? Не мисля, че някой от администрацията си спомня дори, че сградата е тук, а какво остава за пианото. — Изсвири още няколко тона, преди да се надигне от скамейката. — Странно, като си помислиш, че това преди е било основната им музикална зала. Грозно малко местенце, а?

Намекът беше пределно ясен. Не „нашата зала“. Съливан ме погледна намръщено.

— Добре ли си?

— Не спах много. — Взаимното ни разбирателство достигаше направо космически размери. Не желаех нищо повече от това този ден да свърши и да се хвърля в леглото си.

— Искаш да кажеш, освен в часа ми — бодна ме Съливан.

— Някои хора биха поспорили, че слушането в полегнала поза е по-ефективно.

Той поклати глава.

— Супер. Ще потърся доказателства за тази ефективност на следващия ти изпит. — Махна с ръка към пейката. — Вашият трон, милорд.

Седнах пред пианото; пейката се разклати и аз се наместих колебливо. Пианото бе толкова старо, че изписаното над клавишите име на майстора беше почти напълно изтъркано.

И миришеше. На отдавна забравени стари дами. Съливан беше поставил на стойката няколко нотни листа — нещо от Бах, което бях убеден, че според него е лесно, но за един гайдар нотите пак бяха прекалено много.

Взе моя стол, обърна го с гръб към себе си, прекрачи го от двете страни и се облегна напред. Гледаше ме с напрегнато очакване.

— Значи никога досега не си свирил на пиано.

Споменът за пръстите на Ноала, лежащи върху моите, се допълваше ярко в съзнанието ми от спомена за миналата нощ; свих инстинктивно ръката си в юмрук и после я отпуснах, за да избегна потреперването.

— Пробвах се веднъж след разговора ни. Иначе… — пробягах с пръсти по клавишите и този път, поразен отново от преживяното с Ноала, потръпнах леко, почти незабележимо — сме си на практика непознати.

— Което означава, че не би могъл да изсвириш музиката от тези листове тук?

Погледнах отново нотите. Беше като написано на чужд език, нямаше начин да го изсвиря. Свих рамене.

— Никакъв шанс.

Гласът на Съливан се промени, прозвуча направо сурово.

— А какво ще кажеш за музиката, която донесе със себе си?

— Не разбирам.

Той посочи с брадичка към ръцете ми, покрити от дългите ръкави на черния ми суичър.

— Греша ли?

Исках да го попитам как е разбрал. Може би се е досетил. Надписите по ръцете ми, по равно думи и музика, бяха скрити под ръкавите. Може да съм ги запретнал по-рано в часа му и да ги е видял, не си спомнях.

— Не мога да свиря музика по ноти на пиано.

Съливан се изправи, направи ми знак да се надигна от пейката и се настани на мястото ми.

— Но аз мога. Дай да видя.

Стоях прав посред окъпаната в жълто-оранжева светлина сцена и повдигнах ръкавите си. И двете ръце бяха плътно изписани със ситния ми почерк — кривящи се една до друга, набързо надраскани ноти. Нижеха се от китките до раменете ми, по-грозни и по-трудни за разчитане на дясната ми ръка, защото там трябваше да пиша с лявата, което си беше проблем. Не казах нищо. Съливан ме оглеждаше с нещо средно между гняв, ужас или отчаяние.

Но единственото, което отбеляза, беше:

— Откъде започва?

Трябваше ми малко време, за да намеря началото — от вътрешната страна на левия ми лакът, и го обърнах към него, протягайки ръка, сякаш го умолявам за нещо.

Той започна да свири. Звучеше някак по-старо, отколкото си го спомнях, когато го пеех и тананиках с Ноала. Всички ладове, редуващи минорните и мажорните тоналности. Музиката беше много по-интригуваща от мелодията, останала в спомените ми. Беше загадъчна и красива, изпълнена с копнеж, мрак, светлина… достигаше до най-високите и до най-дълбоките части на съзнанието ми. Сбор от всички теми, които искахме да вплетем в нашата музикална пиеса.

Съливан изсвири написаното на лявата ми ръка и спря. Посочи към кожения калъф, облегнат на крака на пианото.

— Подай ми това.

Дадох му го, той го отвори и извади отвътре същото касетофонче, което беше донесъл на хълма онзи ден. Постави го върху пианото и се загледа в него, като че ли то съдържаше всички тайни на света. После натисна копчето.

Чух гласа си, нисък и тих:

— Не записвахте ли досега?

И после гласът на Съливан, който звучеше много младежки и енергичен, когато не беше прикачен за тялото му:

— Не бях убеден, че ще си струва.

Дълго мълчание, съскането на лентата, песента на птиците в далечината.

И тогава чух и гласа на Ноала:

— Не казвай нищо. — Отначало не си дадох сметка какво означава фактът, че чувам гласа й, записан на касетофона. Тя продължи. — Само ти можеш да ме видиш, така че ако ме заговориш, ще решат, че са те оставили без въздух по време на раждането ти и са повредили мозъка ти.

Съливан протегна ръка и натисна стопа.

— Кажи ми, че не си приел сделката, Джеймс.

Гласът му беше толкова мрачен и напрегнат, че просто му казах истината.

— Не съм.

— Сигурен ли си? Кажи ми, че не си се съгласил да й дадеш дори една година от живота си.

— Не съм й дал нищо. — Но не знаех дали е истина. Чувствах, че това може би не е съвсем вярно.

— Иска ми се да ти вярвам — каза Съливан, но сега вече беше побеснял. Сграбчи ръката ми и я изви така, че почти забих нос в нея. Очите ми бяха на сантиметри от изписаната ми с мастило кожа. — Но трябва да ти кажа, че Те не дават това без нищо в замяна. Ти си мой ученик и искам да знам какво или кого си обещал, за да получиш това, защото е моя отговорност да пазя глупавите талантливи деца като теб да не бъдат убити и сега ще трябва да разчиствам бъркотията ти.

Трябваше да кажа нещо. Можеше и да не е остроумно, просто нещо.

Съливан пусна ръката ми.

— Не ти ли беше достатъчно това, което имаше — най-добрият проклет гайдар в щата, че реши да сключиш сделка за повече? Трябваше да знам, че ще поискаш още. Може би си мислил, че това засяга само теб. Никога не се отнася само за теб.

Придърпах ръкавите си надолу.

— Не знаете какво говорите. Не съм сключил сделка. Не разбирате.

Но може би знаеше. Нямах представа какво, по дяволите, знаеше този човек.

Съливан се загледа в разпилените листове върху клавишите, като несъзнателно свиваше и отпускаше ръката си в юмрук.

— Джеймс, знам, че според теб съм идиот. Поредният музикант, който е продал младежките си мечти, за да стане учител и да лиже подметките на професорите в лъскава, престижна гимназия. Така си мислиш, нали?

Ноала, която наистина можеше да разчита мислите ми, щеше да се изрази по-сполучливо, но за простосмъртно създание той се справяше доста добре. Свих рамене, тъй като ми се стори, че в момента невербалният отговор е най-подходящ.

Съливан се намръщи и пробяга с пръсти по клавишите.

— Знам го, защото бях на твоето място преди десет години. Щях да стана велик. Никой и нищо не можеше да застане на пътя ми и да ти кажа, доста хора в „Джулиард“26 бяха съгласни с мен. Музиката беше моят живот.

— Не си падам много по историите с поука — прекъснах го аз.

— О, тази има неочакван край — в гласа на Съливан звучеше горчивина. — Те съсипаха живота ми. Дори не знаех, че съществуват. Нямах шанс да им се противопоставя. Но ти можеш. Казвам ти, че Те използват хора като нас. Защото ние искаме това, което Те могат да ни предложат, и не харесваме света такъв, какъвто е. Но, Джеймс, трябва да разбереш, че само защото ние искаме това, което Те имат, а Те искат това, което ние имаме, това не означава, че накрая нещата завършват добре и за двете страни. Особено за нас. Не става така.

Отдръпна се от пианото и се надигна от пейката.

— Сега седни тук.

Не знаех какво друго да кажа, затова споделих част от истината.

— Аз всъщност не искам да свиря на пиано.

— Нито пък аз — каза Съливан. — Но поне Те не си падат много по този инструмент. Така че и за двама ни е безопасно да свирим на него. Сядай.

Направих го, но си казах наум, че Съливан явно не познаваше Ноала толкова добре, колкото си мислеше.