Балада

Ноала

Като се замисля за този следобед, се сещам за всички начини, по които можех да попреча на Елинор да забележи какво изпитвам към Джеймс. Представям си как я възпирам да ме забележи въобще. А ако не можех да й избягам напълно, все пак трябваше да има начин да прикрия нашата близост.

Джеймс чакаше на автобусната спирка с Кръглоликия. Тъпата Ди се беше върнала обратно в училището. Очевидно усилието да накара Джеймс да се чувства като лайно я беше изтощило и имаше нужда от почивка, за да възстанови красотата си. Кръглоликият знаеше някакви магически трикове — явно и той имаше своите скрити таланти — и правеше фокуси с кламери с ръце. За мен беше лесно да забележа трика, с който го постигаше, но трябваше да призная, че му се получаваше добре. Правеше го е небрежен, разсеяно ненатрапчив маниер, сякаш казваше но, разбира се, магията съществува.

Джеймс му се усмихваше иронично — вече смятах, че това изражение е неделима част от него. Усмихваше се, защото знаеше, че магията наистина съществува и че това, което Кръглоликият му показваше, не беше магия, но продължаваше да се прави на глупак и му харесваше това противоречие.

Бях на няколкостотин метра от тях, лежах в тревата, достатъчно далече, за да не може Джеймс да ме усети, но и достатъчно близо, за да мога да ги чувам. Джеймс грееше, както обикновено, с ярка златиста светлина и за пръв път от няколко месеца осъзнах, че бях гладна.

За първи път си дадох сметка, че да не сключа сделка е човешко същество преди Хелоуин, може да бъде болезнено за мен.

В този момент осъзнах и нещо друго — че нямам желание да взема нито една от годините живот на Джеймс в замяна на услугите си дори ако той се съгласеше.

Зави ми се свят. Вече не бях сигурна коя съм.

— Автобуса ли чакаш?

Не познах кадифените мъхестозелени обувки, спрели пред мен, но познах гласа на Елинор. Вдигнах поглед нагоре и видях безименния консорт на Кралицата на феите, стоящ до нея. Мъжът се приведе напред и ми протегна ръка, сякаш искаше да ми помогне да стана, но Елинор го плесна леко през пръстите и той ги отдръпна.

— Не, не е добра идея, любов моя. Тя е гладна, а ти си истински деликатес, нали знаеш. — Погледна надолу към мен и ми протегна своята ръка. На всичките си пръсти имаше пръстени и някои от тях бяха свързани един с друг от дълга златна верижка, а халките висяха по дланите й. Елинор се намръщи леко към мен с изражение на нежно и същевременно жестоко съжаление. — Няма ли да се изправиш пред своята кралица, скъпа? Или си прекалено слаба?

Погледнах я и усетих, че раздразнението пролича в гласа ми, но не направих опит да го прикрия.

— Защо? Ще ме убиеш ли, ако не го направя?

Елинор присви бледите си устни.

— О, значи ти си отказала да помогнеш онази нощ? Казах ти и по-рано, че тук правим неща, в които не е необходимо да се забъркваш.

Консортът ме погледна. Лицето му казваше „изправи се“ по един категоричен, безмълвен начин. Все още ми беше трудно да разчитам мислите му, но можех да усетя, че наскоро беше видял нечия смърт и нямаше желание да бъде свидетел на още една.

Станах.

— Не съм се забърквала. — Поне не мислех, че бях. Предполагам, че може би не бях осъзнала, че е станало нещо такова. Погледнах към Джеймс и Елинор също го направи. На автобусната спирка една жена се приближаваше с широко отворени за прегръдка ръце, макар да бе още на метри от него. Лицето на Джеймс грееше от искрено щастие. Не мисля, че някога го бях виждала щастлив досега.

Елинор започна да се смее и смехът й беше толкова силен, че дори хората, намиращи се на няколкостотин метра разстояние, потръпнаха и се огледаха наоколо, правейки коментари за предстоящата буря, която се очакваше да връхлети. Елинор потърка очите си — все едно можеше да се разплаче — и поклати глава; усмивката й беше изпълнена с недоверие.

— О, малка леанан шии, това ли е твоят избраник?

Не ми хареса смехът й, нито начинът, по който гледаше към него.

— Колко странен и същевременно подходящ избор си направила. Едва не го убих преди няколко месеца, но дийна шии го върнаха обратно към живота заради малката Повелителка на детелините. А сега ти ще го довършиш. Цикълът се затваря, нали?

Не казах нищо. Само скръстих ръце на гърдите си, стоях там и гледах как Джеймс се усмихва гордо, докато майка му прегръща Кръглоликия, сякаш той самият беше измислил и прегръдката, и майка си.

— О. — Ръката на Елинор полетя отново към устата й. Наведе се към своя спътник, без да може да скрие задоволството, което я изпълваше. — О. Виждаш ли това, скъпи? — Консортът издаде лек звук в знак на съгласие. Кралицата се обърна отново към мен: — Значи затова потръпваш от желание, малка курво? Защото не си взела нищо от него?

Лъжеше мръсницата. Не треперех. Добре си бях. Не беше минало чак толкова време от Стивън.

— Това не е твоя работа.

— Всичко е моя работа. Дълбоко съм загрижена за всичките си поданици и не ми е приятно да мисля, че желаеш нещо, което не можеш да имаш.

— Нима? — запитах с насмешка аз.

— Трябва само да ме помолиш — каза Елинор. Обърна се по посока на Джеймс и се усмихна разсеяно, сякаш си спомняше нещо. — Какво не е наред? Той не иска да направи сделка с теб? Мога да го накарам да бъде по-отстъпчив. Много лесно го пречупих първия път.

Видях спомена за него в главата й, как лежеше наранен и стенещ — беше толкова ясен и знаех, че тя говори напълно сериозно. Гласът ми стана леден.

— Не искам да го караш да сключва сделка с мен. Моите сделки са си моя работа. Ти си имаш своите дела, аз — моите. Аз не се меся в твоите и ти не се меси в моите.

Бях отишла прекалено далече, но образът на прекършеното му тяло беше пробудил нещо, таено досега дълбоко вътре в мен. Извърнах глава в очакване на нейния гняв.

Но тя само постави ръката си на рамото ми и поклати глава, цъкайки лекичко с език.

— Пази си силите. Ако искаш да издържиш до Деня на мъртвите, без да направиш сделка с него, ще ти е нужна всяка частица от тях.

Вдигнах очи към лицето й и видях, че се усмихваше. Усмихваше се по ужасяващ начин, който ми казваше, че тя знае точно какво изпитвам към Джеймс и го намира за интересно. Елинор — като всички дворцови феи — обичаше да си играе с интересни неща и после да ги унищожава, особено такива, които вече веднъж беше съсипвала.

Отблъснах пръстите й от рамото си, но когато се обърнах да я погледна отново, тя беше изчезнала.