Балада

Ноала

— По-добре ли се чувстваш? — попита ме Джеймс. По някаква причина ми напомняше за ябълка. Лицето му беше загоряло от всичките следобеди, прекарани навън в репетиции, а след като косата му беше пораснала отново, изглеждаше дори още по-червена отпреди. Всичко, свързано с него — как стоеше на хълма до мен, а пръстите му си играят с връхчетата на златната трева — наистина ми напомняше за ябълка. За къснозреещите плодове, които се наливат през лятото, преди да се разкрият в пълната си прелест.

Мачках нервно опаковката на някакъв десерт, озовал се неизвестно как в ръцете ми.

— Всичко е по-добре от смъртта, нали? Какво, по дяволите, иска от мен Съливан? Защо ме прати на този хълм? Не съм някакъв енот, който си намерил да рови в боклука ти. Не можеш просто да ме върнеш обратно в дивата природа и да очакваш да се изпаря.

Джеймс ми се усмихна леко, но видях, че пръстите му потъркват камъчето на тревогите в джоба му.

— Не мисля, че Съливан очаква да изчезнеш отново в пустошта, моя скъпа пепелянке. Може би се надява. Но не го очаква. Каза, че иска да си поговорите.

— Можем да си говорим навсякъде.

— О, прекрасно го знам. Но разбирам какво има предвид. Твоето… някак определено нетрадиционно и — малко е да се каже — проблемно появяване може да привлече нежелано внимание. Особено в момчешкото общежитие.

Сухата трева изшумоля, когато полегнах по гръб на земята и се загледах в дълбокото синьо небе. Нямаше нито един облак и както си лежах така, не виждах никое от ярко оцветените дървета в подножието на хълма. Все пак всичко в този ден — студът, който хапеше кожата ми, миризмата на пушек и гора, устремният порив на вятъра — крещеше, че Хелоуин вече е тук.

Джеймс се наведе над мен, тялото му хвърляше сянка върху моето. Когато слънцето не ме докосваше, ми ставаше ужасно студено.

— Добре ли си?

— Спри да ме питаш това — казах аз — Супер съм. Направо цъфтя. На върха на щастието съм, няма накъде повече. Как ме откри?

— Лежиш в тревата на метър от мен. Не е нужна голяма интелигентност.

— Легни долу, за да те шамаросам — казах му аз, а той се усмихна с обичайната си полуусмивка. — Имах предвид преди. Как ме откри на хълма, когато изпаднах в безсъзнание? Беше нощ.

О, Господи. Изчерви се. Дори не знаех, че Джеймс Морган може да се изчервява. Със сигурност знаех, че не можех да си го представя. Той извърна поглед, сякаш така щеше да прикрие поруменелите си страни, но все още виждах червените му уши.

— Аз… аз те сънувах.

— Сънувал си ме? — Първото, за което помислих, бяха всички онези нощи, в които беше сънувал Ди, а не мен. После си дадох сметка какво означаваше изчервяването му. — Какъв точно беше сънят?

Джеймс разсеяно погали камъчето в джоба си, преди да скръсти ръце на гърдите си.

— Ха. Много добре знаеш какъв беше сънят.

Намръщих се за миг и го погледнах изненадано, но след това се сетих, че той смяташе, че вече съм разчела мислите му. И тогава осъзнах, че не го бях направила.

А после разбрах, че не мога да го направя.

Взирах се в него и се опитвах да открия каквато и да било следа от мислите, които нормално виждах и тълкувах, но там нямаше нищо. Дори не можех да си спомня как го бях правила преди. Беше като да откриеш, че си спрял да дишаш, и да се опиташ да си спомниш как се вкарва въздух в дробовете.

Джеймс вдигна ръце в знак, че се предава.

— Ей. Нямам власт над подсъзнанието си. Не можеш да ме държиш отговорен за фантазиите ми по време на сън. Сериозно се съмнявам, че мога да танцувам така в реалния живот.

Докато се опитвах да уловя мислите му, внезапно забелязах нещо. Той вече не беше златист. Кога бях спряла да виждам музиката вътре в него? Не можех да си спомня последния път… И после разбрах. Знаех, че не той се беше променил. А аз.

Както лежах в тревата, вдигнах ръце и покрих лицето си.

— Не става дума за съня с танца. — Думите на Джеймс не бяха въпрос. Чух как приседна на земята до мен. — Станало ли е нещо през тази нощ?

— Не мога да чуя мислите ти — прошепнах, но не махнах ръцете си.

Джеймс мълчеше. Не можех да разбера дали защото не знае какво да каже, или защото внезапно е осъзнал колко важно е било това за мен. После се протегна и смъкна ръцете ми от лицето, защото след като не можех да чувам мислите му, поне трябваше да виждам изражението му. Но не гледаше към мен, а някъде надалече. Мислите му бяха напълно недостижими за мен, сякаш никога не бяха съществували.

— Кажи нещо. — Гласът ми звучеше жално. — Толкова е тихо. Кажи ми за какво мислиш.

— Добре дошла в живота ми — каза Джеймс. — На мен ми се налага да предполагам какво се случва в главите на хората. — Погледна ме и нещо, което видя на лицето ми, явно го накара да смекчи тона си. Сви рамене. — Чудех се дали е просто част от онова. От приближаването до Хелоуин. Видях Елинор. Тя каза, че тялото ти залинява все повече, все едно се износва, и че трябва да изгориш, за да останеш жива. Може би това е станало — износила си се.

— Не се чувствам износена. Чувствам се… — беше ме страх да го кажа.

Джеймс прокара пръстите си по вътрешната част на дланта ми, гледайки я така, сякаш беше изключително важно нещо.

— Знам. Виж, Ноала… — Поколеба се. — Елинор каза и нещо друго. Каза ми, че има начин да запазя спомените ти, ако го искам.

Стомахът ми се преобърна.

— И защо я е грижа за мен?

— Не знам. Може ли да ме е излъгала?

Поклатих глава, тревата изшумоля под главата ми. Сетих се за това, което ми бяха казали Брендън и Уна.

— Не. Но по-скоро би стояла отстрани и би гледала за забавление как изгарям.

Джеймс направи гримаса.

— Да, и аз това си помислих. Тя ми каза, че ако произнеса името ти седем пъти, докато изгаряш, ще запазя спомените ти.

— Моето истинско име? — Но това, което си мислех, беше — моите спомени?

Той кимна.

— Знаеш ли въобще какво означава това?

— Имам смътна представа, че да кажеш името си на глас, е доста лоша идея, нали? Така хората могат да те контролират, да се възползват от теб и да те карат да правиш ужасни неща — като перверзен секс, да гледаш филми със Стивън Сегал и други неща, които иначе никога не би направила.

— Ето защо никога не бих го казала на никого — допълних аз.

Джеймс се загледа в ръката си, спуснатите му клепачи прикриваха очите му.

— Да, знам.

— С изключение на теб. — Надигнах се така, че очите ми да са на едно ниво с неговите. — Но трябва да ми обещаеш нещо.

Очите на Джеймс бяха широко отворени, но не знаех дали от изненада или от притеснение. Не бях виждала досега нито едно от тези изражения.

— Да ти обещая какво?

— Обещай ми никога да не ме караш… да правя тези неща.

— Ноала — каза Джеймс тържествено. — Никога няма да те карам да гледаш филми със Стивън Сегал.

Той не знаеше. Нямаше и представа колко важно е това. Никой не казва на хората истинското си име. Никой.

— Обещай ми… обещай ми, че… — Не можех да се сетя какво да поискам да ми обещае. Сякаш човешкото обещание означаваше нещо. Те можеха да лъжат безнаказано.

Джеймс се наведе и за миг си помислих, че ще ме целуне. Вместо това просто обви ръце около мен и полегна, допирайки лицето си до моето. Можех да усетя ударите на сърцето му, спокойни, непоколебими и топли, наполовина по-бавни от моите; за разлика от това дишането му беше нервно и учестено. Една целувка никога не би могла да изрази това, което изпитваше, толкова ясно.

— Ноала. — Гласът му беше тих и някак странно пресипнал. — Не се страхувай от мен. Не е нужно да ми казваш нищо. Но аз… ще го направя за теб, ако го искаш. Знам, че сигурно има някаква уловка, но съм готов да опитам.

Затворих очи. Беше прекалено много. Възможността да запазя спомените си, казаното от феите по време на танца, рискът от това да му разкрия името си, думите му, които пареха ухото ми… Не бях мислила, че ще стигна толкова далече.

Присвих очите си с такава сила, че зад клепачите ми просветнаха сивкави искри.

— Amhran-Liath-na-Meine.

Почувствах истинска лекота, след като го казах. Наистина го казах на глас. Наистина го направих.

Джеймс ме стисна по-здраво, сякаш така щеше да ме спре да не треперя. Прошепна ми:

— Слава Богу. Помислих си, че ще кажеш Изи Леопард, и тогава щях да се разсмея, а ти щеше да ме убиеш.

— Голям кретен си — казах аз, но изпитах облекчение. Бях абсолютно ужасена от това, което бях направила, но и облекчена.

Джеймс ме пусна. Побързах да се уверя, че съм се овладяла напълно и не би могъл да забележи вълнението по лицето ми. Той се облегна назад и размърда краката си.

— Задникът ми изтръпна. Смяташ ли, че ще бъде зле, ако не успея да го произнеса правилно? Все пак не е лесно име като Джейн Доу например?

— Това е сериозно! — прозвучах по-рязко, отколкото възнамерявах. Не трябваше да викам. Знаех, че пуска шеги дори когато е сериозен, но ми беше трудно да помня такива неща, особено като нямах достъп до мислите му, за да си ги припомням по-лесно.

— Знам, че е сериозно, не ме убивай — каза той. — Може би най-сериозното и важно нещо, което съм правил през живота си.

И двамата се стреснахме, когато телефонът му звънна в джоба му. Джеймс го извади и се намръщи при вида на изписаното име.

— Съливан е.

Отговори на повикването и постави телефона между моето и неговото ухо, така че и двамата да чуваме разговора.

— Ало?

— Джеймс?

— Защо всички питат това? — попита Джеймс. — Да, аз съм.

Гласът на Съливан се чуваше като от много далече.

— Звучиш много различно по телефона. Тя още ли е с теб?

— Разбира се, че е.

— Виж. Съжалявам, че се забавих толкова. Тук… по дяволите. Задръж малко. — Пауза. — Извинявай. Можеш ли да я доведеш в града? До закусвалнята? Седнете на маса отвън. На някоя от железните. Тя ще го понесе ли?

— Да.

— Добре. Добре. Ще се видим там след… да кажем, петнайсет минути. — Съливан се поколеба отново. — Джеймс… — Втора пауза, а после въздъхна тежко. — Джеймс, не казвай на никого от съучениците си. Виждал ли си Диърдри Монахан наскоро?