Балада

Джеймс

— Вътрешното светилище — каза Пол с благоговеен глас, докато чуках по вратата на Съливан.

Погледнах го смразяващо, но истината беше, че и аз бях дяволски любопитен. Първо, за да разбера какво иска Съливан от нас. И второ, за да видя как изглежда една учителска стая. Винаги съм си представял, че учителите идват да ни преподават сутрин, а после вечер се прибират в кутии за обувки и се пъхат под нечие легло, докато отново ни потрябват.

— Какво иска според теб? — попита Пол за стотен път, откакто получихме бележката, че той ни вика.

— Кой може да знае какво иска Съливан? — отвърнах аз.

Гласът му се чу отвътре:

— Отворено е.

Пол само ме погледна с опулените си очи, така че бутнах вратата и влязох пръв.

Да бъдеш в стаята на Съливан беше… странно. Защото изглеждаше като нашата стая. Същият стар, висок таван, боядисан в бяло, което не беше съвсем бяло („като изакано от пиле“, нарече го веднъж Пол, но го пренебрегнах, защото се предполагаше аз, а не той да бъде саркастичният), и тясното легло с чекмеджета, и скърцащият, протрит дървен под… Един прозорец гледаше към паркинга зад общежитието.

Най-голямата разлика в стаите беше, че Съливан си имаше малко кухненско помещение, залепено до банята. И още нещо — в нашата миришеше на „Доритос“, мръсни дрехи и обувки, а в неговата — на канела от запалената свещ на нощното му шкафче (съвсем според инструкциите на Марта Стюарт) и на цветя. На миниатюрната му кухненска маса имаше голяма ваза с маргаритки, която според мен беше източникът на цветното ухание.

С Пол погледнахме към маргаритките и после си разменихме изненадани погледи. Пич. Цветята бяха направо отвратително… красиви.

— Искате ли омлет? — попита Съливан от кухнята. Беше странно да го видим без учителската му униформа. Носеше черен суичър с качулка с надпис на „Джулиард“ и дънки, които изглеждаха подозрително модерни за учител, и държеше готварска шпатула в ръка. — Не мога да готвя нищо друго, освен омлет.

— Тъкмо вечеряхме — каза Пол. Изглеждаше леко уплашен — сякаш фактът, че май имаше вероятност Съливан да се окаже истински човек, и то не много по-възрастен от нас, го ужасяваше.

Приближих се към него и погледнах в тигана.

— Приличат просто на пържени яйца.

— Омлет е — настоя Съливан.

— И все пак приличат на пържени яйца. И миришат така.

— Уверявам те, това е омлет.

Дръпнах един от столовете край кръглата маса (всички бяха различни) и седнах. Пол побърза да последва примера ми.

— Може да ме уверявате, че това е прасе сукалче, ако искате — казах аз, — но пак ще смятам, че това са просто пържени яйца.

Съливан ми се намръщи и извърши сложния ритуал по пренасяне на яйцата от тигана, опитвайки се да запази палачинковата им форма.

— Е, аз ще ям, докато си говорим, стига това да не ви притеснява, момчета.

— Не бихме искали да изгубите силите си заради нас. Загазили ли сме?

Той примъкна стола от бюрото си в кухнята и се настани на масата заедно с яйцата си.

— В известна степен ти винаги си загазил, Джеймс. Пол никога. Колко време е минало от залез-слънце?

— Трийсет и две минути — каза Пол и двамата със Съливан погледнахме втрещено към него. Внезапно осъзнах, че след първата ни среща никога не съм се вглеждал истински в съквартиранта си. Сякаш си бях създал мнение за него от кръглите му очи зад кръглите очила на кръглото му лице върху кръглата му глава и бях продължил да приемам като даденост това първо впечатление всеки път, когато съм го поглеждал. Изглеждаше ми странно, че всъщност не съм осъзнавал колко напрегнато беше изражението в очите му или колко притеснение личеше в гънката край устните му, докато седяхме под бледата флуоресцентна светлина на кухненската маса на Съливан. Все пак седмици наред бяхме прекарвали всяка нощ заедно. Запитах се дали той се беше променил или аз.

— Ти си страхотен метеоролог — казах, леко раздразнен, че се показва пред Съливан като човек, който се интересува кога залязва слънцето, а и затова, че беше променил добродушното си кръглолико поведение, докато не го бях гледал. — Или както се нарича там онзи, който знае кога изгрява и залязва слънцето и познава фазите на луната.

— Не е зле човек да е информиран — добави Съливан и ме стресна с поглед, сякаш изявлението му трябваше да ме накара да се почувствам виновен за нещо. Не се чувствах. Отхапа от яйцата и заговори с пълна уста. — Чух се с д-р Линет днес.

С Пол изсумтяхме и аз попитах:

— А тя по какво е доктор? По грозота?

— Не позна, Джеймс. Има докторска степен по английска литература, психология или нещо такова. Трябва само да знаете, че тези две букви пред името й — „д-р“ — показват, че има властта да вгорчи живота ни, защото аз съм само асистент. Което в това училище означава, че съм белият мъж, завързан от индианците на жертвения стълб. — Съливан преглътна още няколко хапки и посочи с вилицата си към папката на масата. — Донесе ми проектите ви. Очевидно са й направили голямо впечатление.

— Аха. Тя сподели някои от впечатленията си с нас в часа. — Отворих папката. Нашите еднакви теми бяха поставени вътре, листовете все още бяха прегънати от едната страна там, където Линет беше мачкала ъгълчетата им. Това все още ме вбесяваше.

— Тя направи някои сериозни забележки. — Съливан бутна чинията си встрани и качи краката си на масата. — Първо, отбеляза, че вашият проект очевидно е прекалено свободна интерпретация на задачата ми. Изкоментира, че принципно целият ми подход към класа ми е крайно небрежен. И освен това беше на мнение, че Джеймс се е държал арогантно в нейния час.

Не казах нищо. Като се замисля, забележките й не бяха съвсем неверни.

— Тя препоръча… да видя. Подай ми тази папка. Записах си го, защото не исках да забравя нещо. — Съливан протегна ръка и Пол предпазливо постави папката в нея. Извади един лист изпод нашите проекти. — Така… Препоръки. „Първо. Установи строги правила за задачите си и бъди готов да ги прилагаш старателно, особено с трудните ученици, а ти имаш поне един такъв. Второ. Поддържай дистанция между теб и учениците си, за да им вдъхнеш респект. Трето. Бъди особено непримирим към трудните ученици; при липсата на респект възникват проблеми с отношението и учениците започват да правят демонстрации“.

Свали листа и погледна първо мен, после Пол.

— После ми препоръча да ти кажа — кимна към Пол — да пренапишеш темата си, следвайки условията на задачата, преди часа в понеделник, за да имаш шанс да промениш оценката си от C на B, а на теб — кимна към мен — да пиша C и да ти кажа да пренапишеш своята тема преди понеделник, за да не получиш F.

Устата на Пол оформи широк кръг — бях сигурен, че дори не го осъзнава. Скръстих ръце на гърдите си и не казах нищо. Каквото и да направеше Съливан, вече го беше решил — и сляпа маймуна можеше да го види. Но в никакъв случай нямаше да се моля за по-висока оценка. Майната му.

Той плъзна папката на масата и скръсти ръцете си точно като мен.

— Така че имам само един въпрос, Джеймс.

— Давайте.

Посочи с брадичка проектите ни.

— Кой ще играе призрака? Мисля, че аз ще бъда чудесен призрак.

Пол направо се ухили, а аз също не издържах и пуснах лека усмивчица.

— Това означава ли, че няма да получа C за проекта?

Съливан свали краката си от масата.

— Означава, че не съм в добри отношения с правилата. Означава, че една заядлива учителка по драма няма да ми казва как да преподавам в класа си. Тази пиеса е убиец, момчета. Дори в този схематичен вид мога да го видя. Ще бъде странна самокритична сатира и не виждам защо да не покажете най-доброто от себе си и да не получите оценка. Но ще трябва да поработите повече от останалата част от класа — те имат само есета за писане.

— Не ни интересува — каза Пол веднага. — Така е по-готино.

— Вярно е. Къде ще репетирате?

Никой от нас не отговори, защото в далечината чухме как рогатият започна да пее, бавно и завладяващо.

С голямо усилие на волята си наложих да кажа:

— Мислехме за „Бриджид Хол“.

— Интересен избор — каза Съливан. Очите му се плъзнаха към Пол, който барабанеше с пръсти по масата по един маниакален начин, като човек, поел прекалено много кофеин, и мигаше често. Не че пееше на глас заедно с владетеля на мъртвите, но със същия успех би могъл да си сложи на челото и табела с надпис „Обадете се на психиатъра ми. Той знае какво да прави“.

Погледнах го така, че ако с поглед можеше да се убива, вече щеше да е мъртъв.

— Нещо не е наред ли, Пол? — попита Съливан.

— Той… — започнах аз.

— Чувам владетеля на мъртвите — изстреля приятелят ми.

Е, сега направо ме уби. Зарових лице в ръцете си.

Съливан погледна първо към мен, а после и към Пол.

— Какво ти казва?

— Това е списък с мъртъвци. — Пол се беше хванал за края на масата и стискаше толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. Продължаваше да движи пръстите си така, сякаш свиреше някаква мелодия върху самата маса. — Не вече умрели хора. Бъдещи мъртъвци. Мислите ли ме за луд?

— Не. — Съливан отиде до прозореца и го натисна с рамо. Той поддаде с пукане и се отвори малко; студеният въздух нахлу в стаята заедно с песента. Тя влезе в костите ми, подтикна ме да стана и да я последвам. Беше ми нужна цялата воля, която имах, за да не скоча през прозореца и да не се затичам към хълма. — Мнозина — добре де, не мнозина, но доста хора го чуват през октомври, чак до Хелоуин.

— Защо? — попита Пол. — Защо именно аз го чувам?

Съливан поклати глава.

— Не знам. Той казва различни неща на различните хора. Това не означава, че си луд. — Някак си обаче думите му не прозвучаха успокояващо. Сякаш казваше, че да бъдеш луд може би е по-добрият вариант. Отиде до бюрото си и взе от там един бележник; постави го пред Пол. Той послушно хвана химикалката, която лежеше до нашите проекти.

— Какво да правя?

Съливан отвори прозореца малко по-широко и ми хвърли бърз поглед, преди да се обърне отново към Пол.

— Ще ти бъда много благодарен, ако напишеш тук имената, които той ти казва.