Балада

Джеймс

В повечето класове в добрия стар „Торнкинг-Аш“ има по около осемнайсет ученици. Учителят обикновено се настанява пред нас, а с течение на времето ние си създадохме определен ред на заемане на местата в класната стая в зависимост от характера и индивидуалността си. Предната редица: жадните за знание и свръхамбициозните като мен. Втората редица: приятелите на жадните за знание и на свръхамбициозните. И тези, които искат да им бъдат приятели. Трета редица: онези, които не са нито любознателни, нито съвсем големи издънки (тези заемаха последния ред). Хората от третия ред не ме интересуваха. Нито някой друг, като се замисля. Бяха прекалено добри, за да са лоши, и прекалено лоши, за да са добри. И последният ред: както споменах преди, издънките, създаващите проблеми и такива, на които не им пукаше за нищо.

Странно, можех да принадлежа и на първия, и на последния ред. Преди не мислех, че това е възможно.

Както и да е, тази сутрин обичайната ни уютна атмосфера в стаята бе разбита на пух и прах, защото класът на Съливан беше смесен с театралния клас на мисис Линет по някакви неизвестни и със сигурност скверни причини, които щяха да се изяснят по-нататък през часа.

Така че бяхме отведени в една от по-големите и светли стаи надолу по коридора, която можеше да побере всички ни, и внезапно се оказа, че отново трябва да се борим, за да възстановим йерархията на заемането на местата. Ето как с Пол се озовахме на последния ред, място, към което вероятно принадлежах по право, а Пол — като следствие от приятелското мотаене с мен. Не очаквах обаче да се окажа седнал до Ди, която принадлежеше на задната редица толкова, колкото аз на самия „Торнкинг-Аш“ по принцип. Двамата не посещавахме едни и същи часове и ми беше нужно малко време, за да се усетя, че е тук, защото е в класа по история на театъра и драматургия на мисис Линет.

Стоях там няколко секунди; в един миг есенният вятър задуха през големите прозорци от другата страна на стаята и разпиля листовете по чиновете, а аз си седях и мислех за нещата, които да й кажа — всички забавни и умни неща, които можех да кажа. Накрая просто изтърсих:

— Значи наистина имаш часове тук.

Ди ме възнагради с лек смях, макар това да беше вероятно най-куцата ми реплика на всички времена, и се приведе над чина си, за да ми прошепне:

— Съжалявам, че бях такава ревла вчера.

От другата ми страна Пол хвана ръката ми, за да може да пише върху нея. Усещах как внимателно дращи по кожата ми, докато се опитвах да измъдря нещо смислено, което да кажа на Ди. Тя ме гледаше с големите си очи и беше красива, както обикновено, но ми липсваше онази раздираща ме отвътре необходимост да бъда забавен, която изпитвах обикновено, когато бях край нея.

Помислих си: Може би все пак ще успея да я преодолея. Може би не трябва да има болка.

— Преди да започнем, искам всички да ми предадете есетата си — провикна се мисис Линет и ме спаси от изтърсването на втората най-тъпа реплика в живота ми. Тя изглеждаше още по-дребна и крехка, гледана от редицата на издънките-създаващи-проблеми-и-неинтересуващи се от нищо. — Освен това ще събера и темите за мистър Съливан. Разбрах, че имате краен срок. — Нямаше следа от Съливан на подиума пред нас; обикновено вече би седял на бюрото с чаша кафе.

До мен Ди отвори тетрадката си, за да извади своето есе, и докато го правеше, мярнах лист хартия под него. Някакъв тест. С голямо „42“, изписано с червен маркер, заградено в кръг. И едно F до него, в случай че не е схванала идеята, че резултат от 42 точки на теста означава пълен провал31.

Красивата, изоставила предната редица Ди, изкарваща винаги само отлични оценки, ме погледна, сякаш разбра инстинктивно, че съм видял теста и че знам какво означава това 42 за нея. Очите й бяха разширени и уплашени и за секунда като че ли умоляващи, а аз просто стоях там и я зяпах, без да се опитвам да прикрия шока си. Ди постави ръка върху теста си много внимателно, за да попречи на вятъра да отвее листа. Пръстите й закриха оценката.

Но това не промени факта, че тя съществуваше. Беше толкова… погрешно.

— Задната редица! Подайте есетата си напред, ако обичате — каза Линет с нелюбезния си глас; човек направо можеше да усети заострените му ръбове.

Сякаш ни зашлевиха шамар. Ди подаде есето си към предната редица, а аз и Пол направихме същото с еднаквите си проекти на „Балада“-та. Подпрях се на лакти на чина си, а Пол се примъкна леко до мен и започна да пише по кожата ми. Успя да намери достатъчно свободно място, за да напише думите жените ме убиват на лявата ми ръка. Повдигнах въпросително вежди, а той сви рамене и ми метна поглед, който казваше какво, не е ли така?

42. По дяволите. Не мисля, че Ди някога беше получавала по-ниска оценка от B плюс — всъщност това й се случи само веднъж и тя ми се обади специално, за да ми се оплаче. Ди е програмирана за техническо съвършенство във всяко отношение от самото си раждане; оценка като тази сигурно беше предизвикала късо съединение и тотална неизправност в цялата й система.

Не можех да спра да мисля за това.

— Искам да сформирате групи от по четирима — провикна се Линет пред нас. — И двата класа сте приключили с четенето и гледането на „Хамлет“ и ще направите кратко обсъждане на пиесата. Ще наблюдавам участието ви в дискусията и ще осведомя мистър Съливан колко сте били активни, когато той си дойде този следобед. — Написа на дъската въпросите за обсъждането и се подготви да чете нашите теми, докато ние трябваше да се заемем с говоренето и каквото там беше, затова започнахме да тътрим чиновете си, за да ги оформим в кръг. Правехме го бавно и с удоволствие, защото личеше, че скърцането на металическите крака на столовете направо я побъркваше.

Нашата група се състоеше от мен, Пол, Ди и едно момиче от третия ред, което не изглеждаше особено въодушевено, че е попаднало в компанията на издънките от последната редица.

Казваше се Джорджия и свиреше на тромпет — опитах се да не използвам този факт срещу нея. Тя реши да поеме нещата в свои ръце и започна да чете въпросите от дъската.

— Добре. Първият въпрос. С кой герой от „Хамлет“ се идентифицирате най-много?

Погледнах настойчиво към Ди — с един от онези погледи, които не просто можеха да вцепенят човека, но и да прогорят дупки в тялото му — и казах:

— Офелия, защото никой не й казва какво, по дяволите, става и тя се самоубива.

Ди примигна.

Джорджия примигна.

Пол се разсмя.

Линет погледна от мястото си към нас с подозрение, защото — нека си признаем — когато пет минути след началото на обсъждането на пиеса, в която на практика всички измират или са умрели още от самото начало, се чуе истеричен смях, това определено привлича внимание.

— Времето ви е дадено за обсъждане, не за разговори — каза мисис Линет, втренчила поглед в нас. Понесе се към групичката ни със злокобни плавни движения като медуза. Очите й упорито отбягваха изрисуваните ми ръце.

— Ние обсъждаме. — Погледнах отново към Ди. — Тъкмо говорехме за последствията в реалния живот от липсата на комуникация между Хамлет и Офелия и какъв задник е Хамлет, че не обелва нито дума с нея за това какво изпитва.

Съливан щеше да оцени свободния ми анализ на материала — ей, поне си бях направил труда да прочета пиесата, нали? — но Линет ми се намръщи.

— Предпочитам да не използвате този език в класната ми стая.

Вдигнах очи към нея и се опитах да звуча, сякаш наистина ме интересува.

— Ще се постарая да си държа езика зад зъбите.

— Направете го. Сигурна съм, че мистър Съливан не позволява да говорите така в час. — Начинът, по който го каза, намекваше, че поставя въпросителна в края, сякаш всъщност не е сигурна в това.

Усмихнах й се.

Линет се намръщи още повече и отплава с медузестите си пипала към друга група.

Джорджия ме погледна, потупа с молив по тетрадката си и каза:

— Мисля, че се идентифицирам най-много с Хорацио, защото…

— Може би Хамлет е знаел, че Офелия няма да го разбере — прекъсна я Ди и Джорджия завъртя очи възмутено. — Офелия щеше да каже на Хамлет, че се държи като глупак, тъй като тя не е наясно с целия контекст на ситуацията.

— Ти предполагаш, че Офелия не знае нищо за това, през което преминава Хамлет — казах аз. — Но Офелия е била там първия път, не помниш ли? Тя знае много добре какви подмолни изроди са Гертруда и Клавдий. Не за първи път се мотае из датските дворци, Ди.

— Ехо, за какво говорите? — попита Джорджия. — Офелия не знае нищо за Гертруда и Клавдий. Хамлет знае, че Клавдий е убил баща му, защото самият дух му го е казал, а и духът говори само с него. Така че Офелия няма откъде да знае.

Не й обърнах внимание и продължих да говоря на Ди:

— Офелия не е наясно, защото Хамлет не й вярва достатъчно, за да й се довери. Очевидно той смята, че може да прави всичко сам, което не беше вярно първия път и определено няма да е вярно и този път. Трябва да позволи на Офелия да му помогне.

Очите на Ди бяха прекалено искрящи; мигна и се избистриха.

— Офелия не е най-големият разбирач на характери. Тя просто е трябвало да стои настрани от Хамлет, както й казва и Полоний. Хората само страдат, когато са близо до Хамлет. Всички умират по негова вина. Имал е право да отблъсне Офелия.

Джорджия започна да говори, но аз се приведох над чина си към Ди и казах със стиснати зъби:

— Но Офелия е била влюбена в Хамлет.

Ди ме погледна, после сведе поглед, после пак вдигна очи към мен, шокирана, че го казах, и тогава Пол спаси ситуацията, като се намеси:

— Разбрах го! Цялата тази метафора с противопоставянето на половете направо ме разби. Съливан сигурно е Полоний. Той има онова типично бащинско отношение спрямо Офелия.

— Благодаря, капитан Очевидност — казах му аз, облягайки се обратно на стола си.

Джорджия посочи към дъската.

— Някой иска ли да поговорим по втория въпрос?

Никой не искаше да говори по втория въпрос.

Скръстих ръце на гърдите си. Чувствах се прекрасно, някак отстранен от случващото се; струваше ми се, че за първи път виждам обективно нещата в присъствието на Ди. Бях я преодолял. Може би наистина я бях преодолял.

— Просто не мисля, че Хамлет би трябвало да отговаря на обажданията на Офелия, ако само ще я лъже — казах аз. — Офелия постепенно щеше да се пребори с мъката си, да забрави, че Хамлет е разкъсал сърцето й, и щяха да си останат просто приятели, но дори просто приятелите не се лъжат един друг.

Джорджия направи кисела гримаса и се опита да каже нещо, но Пол постави пръста си на устните й и погледна Ди.

Гласът на Ди беше спокоен и нямаше нищо общо с типичния й училищен глас. Нали знаете как всички имат два гласа — един, който използват на обществени места, пред другите, и друг, който е само за теб, гласът за времето, когато сте само двамата и никой не ви чува. Тя използва точно него, гласа от изминалото лято, тогава, когато наистина вярвах, че ни предстоят още много лета и нищо няма да се промени.

— Хамлет не би могъл да понесе Офелия да пострада отново.

Погледна ме. Не в очите, а в белега над ухото ми.

— О — казах аз.

По някаква причина до този момент — когато Ди погледна белега ми и използва стария си глас — не бях осъзнал, че тя също ме е обичала. Обичала ме е истински, само че не така, както аз исках.

Добре, по дяволите.

Есенният вятър, който нахлуваше през високите прозорци, изведнъж ми се стори по-студен, наситен със странни ухания: мащерка, детелини и проклетият мирис, който се появява, когато обърнеш голям камък. Просто си седях там и дълго време не казах нищо.

— Може ли Джеймс и Пол да дойдат при мен за момент? — Линет се беше изправила зад бюрото си със злокобно изражение. Изглеждаше много по-учителски, отколкото Съливан, който обикновено седеше върху бюрото си, а не зад него. Отбелязах си наум никога да не сядам зад бюро. — Диърдри и Джорджия, двете може да продължите обсъждането.

Изправих се, но преди да тръгна към мисис Линет, докоснах леко ръката на Ди. Не бях сигурен дали тя знае какво означава това, но исках да разбере, че… всъщност не знаех какво искам да разбере. Мисля, че някак исках тя да разбере, че най-накрая всичко е свършило. Не можах да видя лицето й, след като я докоснах, но видях как Джорджия се намръщи към Пол и мен.

Двамата с Пол застанахме прави пред бюрото на мисис Линет пред целия клас, като рицари, очакващи да бъдат посветени. Е, поне аз стоях; Пол неспокойно шаваше. Май никога досега не беше имал проблеми с преподаватели.

— Двамата приятели ли сте? — попита Линет. Приличаше на малка птичка зад голямото бюро, косата й стърчеше встрани като руса перушина. Примигваше към нас с тъмните си напрегнати очи.

Канех се да обясня за почти кръвната връзка между мен и Пол, когато той се обади:

— И съквартиранти.

— Добре. — Линет разтвори проектите ни пред нас. — Тогава не разбирам. Това някакъв вид измама ли е или плагиатство? Или някаква ужасно неуместна шега? Не е моя работа да оценявам съчиненията на ученици на господин Съливан, но не можех да не забележа, че проектите ви върху „Хамлет“ са на практика еднакви.

Пол погледна към мен. Аз погледнах към Линет.

— Нито едното, нито другото. Прочетохте ли ги?

Линет махна небрежно с ръка.

— И двата ми се сториха пълни с безсмислици. — Извади заглавната страница на моя, приближи го до очите си и прочете на глас:

Погледна ни с извити въпросително вежди.

— Не разбирам по какъв начин това отговаря на зададената задача — есе в десет страници за метафората в пиесата? А и това не обяснява защо съчиненията ви са еднакви.

— Съл… господин Съливан ще разбере. — Изкушавах се да изтръгна проекта си от ръцете й, преди да напише нещо върху него с червената си химикалка, която лежеше на сантиметри от пръстите й. — Това е групов проект и самата пиеса е нашето есе. Написахме я и ще я изпълним заедно.

— Само двамата? Нещо като пародия?

Не разбирах защо трябва да й обяснявам, когато не тя щеше да ни оценява. Линет прегъваше страниците на единия проект, без да откъсва очи от нас. Исках да я зашлевя през пръстите.

— Аз, Пол и други наши съученици. Както казах, господин Съливан няма нищо против.

— Има ли други подобни творби? — Линет се намръщи към нас, а после и към намачкания край на листовете пред себе си, сякаш не разбираше как е станало това. — Струва ми се нечестно да се оценяват по един и същи начин този драстично различен проект и останалите по-традиционни съчинения, които са написани по правилата.

О, Господи, щеше да започне да говори за правилата и аз нямаше да се овладея и щях да кажа нещо невероятно иронично, а това щеше да докара неприятности и на ангела Пол. Не исках да го забърквам в това. Прехапах устни и се опитах да не гледам към нея.

— Господин Съливан е нов в „Торнкинг-Аш“. Освен това е и доста млад, за да преподава. Не мисля, че осъзнава усложненията, които възникват, когато на учениците се позволява да се отклоняват от правилата. — Линет подреди в купчинка съчиненията ни и се пресегна за червената химикалка. Примигнах, когато видях да пише формат/структура върху всеки от тях. — Мисля, че трябва да си поговоря с него, когато се върне. Вероятно ще трябва да пренапишете съчиненията си. Съжалявам, ако той е създал у вас впечатление, че можете да интерпретирате задачата толкова свободно.

Исках да й отвърна с нещо наистина жестоко като а аз съжалявам, че вие сте интерпретирали понятието „женственост“ толкова свободно или кой е умрял и ви е направил бог, съкровище, но само я възнаградих с усмивка през стиснати зъби.

— Добре. Нещо друго?

Тя ме погледна сърдито, сякаш наистина бях изказал мислите си на глас.

— Познавам децата като вас, мистър Морган. Мислите си, че сте нещо специално, но почакайте само да попаднете в истинския свят. Не сте по-специален от останалите и вашето пренебрежение и незачитане на авторитетите няма да ви доведе до никъде. Мистър Съливан може и да смята, че сте изгряваща звезда, но ви уверявам, че аз не съм на същото мнение. Наблюдавам как звезди като вас изгарят в атмосферата като обикновени метеорити всеки ден.

— Благодаря за съвета — казах аз.

Свирех отвратително. Стоях на върха на моя прекрасен хълм в средата на прекрасния ден и всичко беше наситено с цветовете на есента, и гайдата ми звучеше великолепно, и кожата ми се наслаждаваше на свежия въздух, но аз не можех да се съсредоточа само върху едно нещо.

Голямото червено F на Ди.

Списъкът с мъртви на Пол.

Пръстите на Ноала върху китката ми.

Затворих очи и спрях да свиря. Издишах бавно и се опитах да се фокусирам върху тази част от мен, в която обикновено се оттеглях по време на репетиции, но чувствах, че в момента не мога да стигна до там; беше като недостижимо висока скала, а аз бях прекалено тромав и напрегнат, за да се изкача на нея.

Отворих очи. Хълмът беше все още празен, защото всички останали бяха в час или на индивидуални уроци. Което също беше чудесно. Защото така никой нямаше да чуе отвратителното ми свирене. Може би наистина не бях звезда, а просто голям падащ метеорит, както казваше Линет, и когато излезех оттук, щях да се превърна в едно голямо нищо и да се забия в някаква тъпа канцеларска работа на бюро.

Втренчих се в сянката си, синьо-зелена и издължена сред утъпканата трева, и в това време друга дълга сянка се появи до нея.

— Звучиш ужасно — отбеляза равнодушно Ноала.

— Благодаря за подкрепата — казах аз.

— Не се предполага да те подкрепям, нито да те карам да се чувстваш добре. — Тя застана пред мен и ме погледна в лицето, а аз преглътнах тежко при вида на тесните й дънки с ниска талия и плътно прилепналата тениска във всички нюанси на океана — като очите й. — Предполага се да те накарам да свириш по-добре. Донесох ти нещо.

Протегна свития си юмрук към мен и разтвори с леко театрален жест пръсти.

— Ноала — казах аз, протягайки ръка, за да взема подаръка й. — Това е камък. — Приближих го до лицето си, за да го разгледам по-внимателно, но си беше просто едно камъче. С големината на палеца ми, матовобяло и изгладено от времето.

Тя изсумтя и го грабна от ръката ми, преди да успея да я спра.

— Това е камъкът на тревогите. Виж, глупави човеко. — Постави камъка на отворената си длан и потърка повърхността му с палеца и показалеца си.

— И какво се очаква да стане сега?

Ноала премести камъчето върху лявата си длан, хвана с дясната си ръка моята и я постави върху камъка по същия начин, както го държеше самата тя преди това.

— Потъркай го. — Устните й леко се извиха нагоре в нещо като почти усмивка. — За да се успокоиш. — Прокара пръстите си по моя палец точно както беше направила с камъка. Допирът й до кожата ми беше като даване на неизказани обещания и — о, мамка му! — усетих, че коленете ми се разтреперват и ми премалява.

Тя се ухили и плесна силно камъчето в ръката ми.

— Да. Схвана идеята. Потъркай камъка, когато си нервен или имаш нужда да се съсредоточиш. Реших, че така може и да спреш да пишеш по ръката си. Не че ще спреш да бъдеш невротичен и смахнат тип. Но поне другите няма да те наричат така зад гърба ти.

Преглътнах отново тежко, но този път по различни причини. Камъкът на тревогите беше може би най-смисленото нещо, което съм получавал от някого. Не можех да си спомня последния път, когато не е трябвало да се преструвам, казвайки „благодаря“ за подарък, а сега, когато наистина бях благодарен, думите не ми се струваха достатъчни, за да го изразя.

Струваше ми се погрешно, че първото, което ми хрумна, беше саркастична забележка. Нещо, което да заличи топлото вълнение, което ме изпълваше, и да си върна отново самоконтрола.

— Ще ми благодариш по-късно. — Ноала изтри длани в дънките си, макар по камъка да нямаше никаква кал, от която да ги чисти. — Следващия път ще си забравиш химикалката и това е.

— Това… — Спрях, защото гласът ми звучеше странно.

— Знам — каза тя. — Сега какво, ще свириш ли или не? Не можеш да останеш с онази последна жига. Беше, как да кажа…

— Пълна отврат? — предложих аз вече с напълно нормалния си глас, докато пъхах камъчето в джоба си и нагласявах гайдата.

— Щях да кажа нещо по-мило като… ами… всъщност си прав. Беше пълна отврат. — Млъкна за миг и лицето й доби съвсем различно изражение. Изглеждаше почти невинна. — Може ли да изсвириш моята мелодия? — Имаше предвид онази, която ми изпрати в съня ми, онази, която изсвирих на пианото.

Беше ми неприятно да й откажа. Чувствах, че трябва да я възнаградя по някакъв начин за тези кратки моменти на яснота, в които не изпитваше желание да убива хора.

— Не е подходяща за гайдата.

— Можем да я променим.

Направих гримаса. Можехме да я променим наистина, за да пасне, но щяхме да изстискаме живота от нея. Красотата на мелодията беше във високите й тонове, които нямаше как да постигна с гайдата.

— Ще стане, хайде! — каза Ноала. Очевидно осъзнаваше, че изглежда много сладка, защото веждите й се повдигнаха игриво и тя добави: — Няма начин да бъде по-зле от жигата, която преди малко направо уби.

— Ха. Думите ти ме пробождат като нож. Добре. Докажи ми, че не съм прав.

Нагласих гайдата си отново и Ноала застана до рамото ми. Сенките ни се сляха в една синьо-зелена форма на тревата пред нас, два крака и четири ръце. Поколебах се за момент, преди да се протегна назад и да хвана едната й ръка. Придърпах я към себе си така, че пръстите й да се разперят над гайдуницата. Ръката й изглеждаше много малка, докато се опитваше да покрие всички дупки.

— Знаеш, че няма да се получи — каза нежно Ноала.

Да, знаех. Което не означаваше, че трябва да ми харесва. Плъзнах ръката си под нейната и покрих дупките с пръстите си, а дланта й продължаваше да лежи върху моята.

— Тогава ще се преструваме. Къде е другата ти ръка?

Тя трябваше да се пъхне някак си между тялото и мишницата ми, за да не докосне меха, но успя да го направи и постави пръстите си върху моите. Нелепите й високи подметки я правеха достатъчно висока, за да може да постави брадичката си на рамото ми.

Гласът ми беше леко прегракнал, когато проговорих:

— Първо жигата, а после твоята мелодия?

— Ти решаваш — каза тя.

— О, отдавна копнея да чуя тези думи — отвърнах и започнах да свиря.

Този път не беше отврат. Сякаш всичко, за което бях мислил някога, беше изчезнало, освен музиката и ръцете на Ноала, увити около мен. Жигата звучеше лека като балон с хелий, високите тонове се издигаха в небето, а ниските потъваха в земята, преди да успеят да излетят отново нагоре. И пръстите ми — отново вършеха работа. Движеха се скоростно като съвършен смазан механизъм, всяка нота излизаше идеална, чиста и равна. Игривите изящни звуци бълбукаха като искрен смях между по-равните, по-спокойни тонове на основния ритъм.

Спрях и гайдата замлъкна — абсолютно, чисто мълчание и се ухилих доволно.

Ноала каза:

— Добре, вече няма нужда да се доказваш, нали? Искаш ли помощта ми или не?

— Какво? — Пробвах да си обърна главата, за да я видя, но брадичката й, опряна на рамото ми, беше прекалено близо и не различавах лицето й. Опитах се да си спомня дали усещах магическата й сила върху себе си, но помнех само музиката и усещането за допира на пръстите й върху моите. И после дойде чистата радост от жигата.

— Мислех, че ми помагаш.

— Както и да е. Не ми обръщай внимание. Ще свирим ли?

— Ти решаваш — подкачих я аз.

— О, колко отдавна копнея за тези думи — не ми остана длъжна тя. Повдигнах ручилата в очакване Ноала да ми каже какво да правя. Този път наистина го почувствах — първо, нещо като пълна тишина, пронизваща тялото ми, и после, топлината на греещото в златно сияние вдъхновение, което протичаше през мен и излизаше от пръстите ми на дълги снопове. Мелодията, която свирех на пианото, се превърна в едно цяло в главата ми, в малка кутийка, която мислено можех да въртя на всички страни, за да видя как е направена, какво създава красотата й и къде можех да махна излишни ноти или да добавя, ако беше нужно, за да направя мелодията подходяща за гайдата.

Дъхът на Ноала пареше врата ми, а пръстите й бяха плътно допрени до моите, сякаш можеше да накара гайдата да свири за нея и да позволи на мелодията да излети навън. Чувах рефрените отпреди, сърцевината на мелодията, начина, по който можех да променя звученето й, за да компенсирам липсата на високите тонове на гайдата. Мелодията беше изпълнена с копнеж, задъхваше се, извиваше се, блестеше и ме болеше само като я свирех, защото заради това беше направена гайдата. Може би аз самият бях направен заради това. За да изсвиря тази песен с ухаещия на лято дъх на Ноала в лицето ми, с този покой и тишина в сърцето ми. В момента нищо не беше по-важно от тази музика.

Почти можех да чуя гласа на Ноала, тананикащ мелодията в ухото ми, и когато извъртях наполовина главата си, видях, че очите й бяха затворени и тя се усмихваше с най-красивата усмивка на света, а лицето й беше изпъстрено с лунички и грееше от щастие.

Това беше целият свят, този миг. Вятърът привеждаше златната трева надолу отново и отново, а само дълбоката чиста синева на небето над нас ни показваше, че сме тук, на земята. Без тежестта на ясното небе сигурно щяхме да се понесем в надвисналите бели облаци и да напуснем това несъвършено място.

Ноала отпусна ръце от мен и отстъпи назад.

Оставих гайдата да замлъкне напълно и се обърнах с лице към нея.

Бях на границата да кажа: „Моля те, нека сключим сделката. Не ми позволявай да кажа «не». Не ме оставяй да бъда падащ метеорит, изгарящ някъде в мрака“. Но изражението й ме спря.

— Не ме моли — каза тя. — Оттеглям предложението си. Не искам да сключвам сделка с теб.