Балада

Джеймс

Беше толкова рано, че дневната светлина изглеждаше ужасно крехка; струваше ми се, че ако си поемех по-дълбоко въздух, светлината на хоризонта щеше да се взриви и да се разсее в тъмнината. В този смразяващо студен сумрак намерих Ноала в подножието на хълма, зад училището. Кафявият ми суичър изобщо не ме пазеше от студа и само няколко минути след като приседнах до нея на земята, вече зъзнех.

— Ноала — повторих отново, защото не знаех какво друго да кажа.

Толкова бях свикнал с нейния напорист характер, с проявите й на сила и дори арогантност, че сега просто не можех да откъсна изумения си поглед от нея. Беше полегнала в тревата и приличаше на онези пластмасови кукли, използвани за модели за първа помощ, с разперени встрани ръце; голите й дълги крака бяха кръстосани един върху друг. Тя наистина беше просто едно момиче с нежно, крехко тяло, което сякаш беше облякло нечии чужди дрехи, за да изглежда по-голямо.

Защо не се събуждаш? Дишането й беше много забавено, все едно не й костваше никакво усилие просто да пропусне едно поемане на въздух и после още едно, и още едно…

Скърцах със зъби и замръзвах от студ, но свалих суичъра си и завих с него голите й крака. Пъхнах едната си ръка под коленете й — Господи, кожата й беше направо ледена — а другата под врата й, повдигнах я в скута си и я притиснах към тялото си.

По кожата ми плъзнаха тръпки, но този път не бяха от нея, а от студа. Облегнах главата й на гърдите си; дори през тениската си усещах колко хладна беше бузата й. Свих се по-близо до нея. Дъхът й обливаше лицето ми, но този път не усещах никакво ухание. Нямаше цветя. Нищо.

— Какво не е наред? — попитах аз.

Не изпитвах нито тъга, нито гняв, понеже не можех да си представя защо все още не отваря очите си. Можех да мисля само за това, че седя в средата на полето с умиращо момиче в ръцете си, а мозъкът ми отказваше да се съсредоточи върху нещо друго, освен това как косата й падаше върху лицето й, лишената от цвят трева на зазоряване и една малка част от ръкава на суичъра ми, която се беше разнищила.

Изведнъж си дадох сметка, че още някой се беше свил на тревата срещу мен, и това направо ми изкара ангелите, защото не знаех как е дошъл тук, нито колко време е стоял и ни е наблюдавал.

— Сантименталността е доста опасно нещо — каза този някой и с ужас осъзнах, че знам чий е този глас.

— И как стигна до този извод? — попитах, като измъкнах ръката си изпод коленете на Ноала, за да може Елинор да види желязната ми гривна.

— О, не се притеснявай, гайдарю — каза тя. — Този път не съм дошла, за да отнема живота ти. Зърнах тревогата ти и просто реших да видя дали не мога да бъда от помощ на един от моите умиращи поданици.

Беше толкова ужасяващо красива по един сладък и жесток начин, че гърлото ми се присви от непозната болка. Коленичи пред мен и протегна дългите си пръсти към челото на Ноала, но не я докосна.

— Наистина не разбирам как може да понася това желязо, бедничката. Каква ирония — в крайна сметка именно човек ще я убие.

— Откъде ти хрумна?

Елинор се изправи отново, бледозелената й рокля се разпиля около нея като ефирни цветя в тревата.

— Е, все пак тя е леанан шии, гайдарю. Със сигурност си наясно как поддържа живота си?

Беше права. Аз бях виновен. Просто досега не си бях позволил да мисля за това.

— С живота на другите, нали? С живота на хората.

— С години, гайдарю. Тя взема години от живота на тези, които дарява с вдъхновението си. А от теб не е взела нищо, нали? — Кралицата събра грациозно ръцете си в скута си и ги изгледа нежно, сякаш позицията на събраните й един до друг пръсти й доставяше истинска наслада. — Както казах, сантименталността е доста опасно нещо. И също така много човешко.

Разтреперих се целият — и от студения въздух, и от близостта на Елинор. Всичко в мен крещеше, че тя е древно, диво създание и трябва да се махна веднага оттук. Беше ми нужна цялата ми сила, за да не пусна Ноала на земята и да не се разкарам на мига от това място.

— Колко години й трябват?

Кралицата на феите вдигна лицето си към мен и ми се усмихна с ужасяващо съвършените си перлени зъби. Разбрах, че се е надявала да задам точно този въпрос. Но не ми пукаше. Просто исках да знам.

— Мисля, че две години ще й стигнат, за да издържи до Хелоуин — каза тя и се усмихна отново, този път на ръцете си, малка, почти неуловима усмивка, от която тревата около нас се олюля. — Тя трябва да изгори, нали знаеш. Тялото й живее само шестнайсет години дори да не се е лишавала от човешки живот. Затова отива доброволно на кладата на всеки шестнайсет години. Бедното създание е наясно, че ако не се изпече доброволно — Елинор сви рамене, — ще умре завинаги. Разбира се, сега вероятно ще умре, каквото и да стане.

Затворих очи за частица от секундата. Исках да ги държа така по-дълго, за да помисля малко, но мисълта, че няма да виждам намиращата се толкова близо до мен Елинор във всеки един миг, ми се струваше най-страшната на света.

— Как да го направя?

Елинор ме погледна нежно.

— Какво да направиш, гайдарю?

С голямо усилие процедих през зъби:

— Да й дам две години от живота си. — Две години не са много време. Когато стана стар побъркан дядо, няма да ми пука дали ще умра две години по-рано. Бях готов да направя всичко, за да върна топлината в студената до смърт кожа на Ноала и цвета в устните й.

— Знаеш, че тя ще те забрави, след като изгори, нали? — Устните й бяха присвити като съвършена по форма роза, но очите й искряха. Беше като малко дете, което знаеше някаква тайна и се пръскаше от нетърпение да я сподели.

— Така си мислех преди — отвърнах аз. — Но предполагам, че сега ще ми кажеш нещо друго.

Слънцето се надигаше зад хълмовете. Устните на Елинор се разтегнаха широко от удоволствие и събудиха в мен спомени за пеперуди, цветя, слънце, смърт, разложена плът…

— Така е — каза тя, леко задъхвайки се. — Не позволявай някой да твърди, че Кралицата не е загрижена за своите поданици. Ако ти се довери напълно и ти каже истинското си име, гайдарю, истинското си име, което ще ти даде власт над нея — както става с всички феи — можеш да съхраниш спомените й. Ще я гледаш как изгаря от началото до самия край и когато това стане, трябва да кажеш на глас истинското й име седем пъти, без прекъсване, и щом тя се надигне възродена от пепелта… ще си спомни всичко.

Подозрението направо физически пропълзя по кожата ми, но думите на Елинор звучаха като истина. Все пак трябваше да попитам:

— Защо искаш да й помогнеш?

Кралицата разпери небрежно ръце, сякаш отваряше книга, и сви деликатно рамене.

— Просто съм великодушна. Сега, по-добре побързай и я целуни, гайдарю. Дай й чрез дъха си две години, ако това желаеш. — Изправи се и изтупа коленете си с бледите си, бледи ръце. — Та-та!

И с едно потрепване на въздуха наоколо и рязко свиване, което прониза дробовете ми, тя изчезна. И слънцето изгря. И Ноала беше до мен.

Отместих разпилените светли кичури коса от луничавото й лице и леко притиснах устни до нейните. Не чувствах, че целувам Ноала. По-скоро все едно беше труп. Нищо не стана. Целувах мъртво момиче и нищо не се получаваше.

Две години, Ноала. Не е чак толкова много. Искам да ти ги дам. Просто ги вземи. Целунах я отново и вдишах силно дъха си в устата й.

Все още не чувствах никаква промяна. По дяволите. Не трябваше ли да се съживи и да подскочи, ако номерът действа? Пробвах отново — три пъти за късмет, нали? — и се опитах да си представя как моят живот се влива в нея. Не ми пукаше, че ще ми отнеме две години. Не ми пукаше дори да бяха десет. Главата й се отметна назад и кожата й изпръхна цялата. Изглеждаше мъртва и студена като замразено пиле.

— По дяволите, Ноала! — Ръцете ми трепереха, а малко по-късно и цялото ми тяло се разтресе. Извадих телефона от джоба си, отворих го с една ръка, затворих очи и се опитах да извикам в главата точните цифри. Представих си ги изписани върху кожата ми и те се появиха. Набрах номера и позвъних.

Телефонът иззвъня два пъти и гласът на Съливан, дрезгав и сънлив, се чу от другата страна:

— Ало? — После добави като по задължение: — Тук е Патрик Съливан от „Торнкинг-Аш“.

— Имам нужда от вас — казах аз. — Помогнете ми.

Внезапно дрезгавият глас прозвуча много по-будно:

— Джеймс? Какво става?

Не знаех какво да му кажа. Едно момиче умира в ръцете ми.

— Аз… Има ли някой друг буден? Трябва да доведа някого. Имам нужда от помощта ви. — Осъзнах, че се повтарям, и млъкнах.

— Нямам представа за какво говориш, но ще отключа задната врата. Явно не си го направил още…

— Ще бъда там след няколко минути — прекъснах го аз. — Съливан казваше още нещо, но аз затворих телефона и го прибрах обратно в джоба си. Подхванах Ноала под мишниците и под коленете и се опитах да я вдигна.

— Хайде, миличка. — Изправих се на крака и се олюлях леко. Суичърът ми падна на земята. Все тая, ще го взема по-късно. Заклатушках се из високата трева — на места стигаше до кръста ми, докато стигнах до територията на училището и след това минах откъм гърба на общежитието.

Съливан ме чакаше на задната врата по пижама. Без да каже и дума, задържа вратата, докато пренасях Ноала вътре.

Каза само:

— Стаята ми е отворена.

Вътре все още миришеше на канела и маргаритки, макар никъде да не се виждаха нито свещи, нито цветя; по целия под бяха разпилени изписани листове. Съливан ми посочи леглото си, което беше напълно оправено и осветено от студената светлина на бледото утринно слънце, влизаща през прозореца.

Трябваше да положа Ноала внимателно на леглото, но ръцете вече адски ме боляха и по-скоро я изпуснах върху него.

Съливан постави ръката си на рамото ми.

— Ученичка ли е?

— Не. — Махнах косата от лицето й. — Оправи я.

Той се изсмя някак отчаяно.

— Явно имаш голяма вяра в мен. Какво й е?

— Не знам. Мисля, че аз съм виновен. — Не го поглеждах. — Тя е фея. Муза.

— Господи, Джеймс! — Съливан ме стисна силно за рамото и ме обърна към себе си. — Ти ми каза, че не си сключил сделка с нея! Какво, по дяволите, прави в леглото ми?

Стоях там, пръстите му се забиваха в плътта ми, а аз се взирах в него. Той трепереше и по цялото му изражение личеше, че в момента ме мрази.

— Не съм направил нищо. И затова тя е тук. Не взе нищо от мен и мисля, че сега умира. Мистър Съливан, моля ви.

Той ме погледна отново.

— Моля ви.

Не можах да позная гласа си. Звучеше странно. Слаб. Отчаян.

Съливан издиша тежко и ме пусна. Потърка лицето си с ръка известно време, сякаш мислеше за нещо, а после застана до мен пред леглото.

— Джеймс, сигурно грешиш. Леанан шии изчезва, когато не е получила редовната си порция енергия. Не може да остане видима. Тази фея — това момиче… това е странно — реакцията е напълно човешка.

— Тя не е човек.

Съливан постави ръка на челото на Ноала, очите му пробягаха по цялото й тяло.

— Много е слаба — отбеляза той. — Кога за последно е яла?

— Какво? Не знам. Тя не яде човешка храна. — Но щом го казах, се сетих за зрънцето ориз, полепнало по устната й.

— Да бе, много смешно. Покрий я, замръзва.

Скри се в малката кухничка и чух как отваря вратата на хладилника. Измъкнах одеялото изпод краката на Ноала и го метнах върху нея. Прокарах пръст по студената й скула; нямаше никакъв признак, че е започнала да се стопля. Проследих тъмните хлътнали кухини под затворените й очи. Обзе ме някакво странно самосъжалително чувство, прииска ми се да се свия на кълбо до нея и също да затворя очи.

Когато Съливан се появи от кухнята, около него се носеше силен плодов аромат.

— Това е сода — каза, сякаш се извиняваше. Очите му се спряха за миг върху пръстите ми, които все още докосваха кожата на Ноала. — Най-сладкото и наситено със захар нещо, което имам подръка. Имам и мед, но е прекалено лепкав. Изправи я. Надявам се, че ще може да го преглътне. Нямам идея какво, по дяволите, правя.

Опитах се да повдигна леко Ноала. Тялото й увисна безжизнено на рамото ми. Имах чувството, че със Съливан сме като бавачки на малко дете. Повдигнах челюстта й, а той започна да налива содата в устата й.

— Леко, да не се задави.

Облегнах главата й назад и прокарах ръка по гърлото й. Бях виждал Ди да прави така, когато искаше кучето й да преглътне хапчетата си.

Ноала преглътна.

И после още веднъж. Продължихме да го правим, докато се убедихме, че е изпила поне половината чаша сода, и после тя се закашля.

Кашлянето е добър признак, нали?

— Още? — попита Съливан. Не знаех кого точно пита, защото изобщо не разбирах какво правим.

Ноала отвори очи. За около секунда изглеждаше като че ли погледът й не може да се съсредоточи върху нищо, просто се рееше, но после видях как очите й се спират върху мен, после върху Съливан и след това оглеждат стаята.

Първите думи, които каза, бяха типични за нея.

— О, мамка му.