Балада

Джеймс

Отношенията ми с общежитието се градяха на принципа любов-омраза. Имаше чувство за независимост: вече можех спокойно да хвърлям мръсните си дрехи и боклуците си на пода и да похапвам сухи шоколадови бисквити три дни подред на закуска без нищо друго (което всъщност не е добра идея — винаги ти остават черни трохи по зъбите и се тормозиш през първите няколко учебни часа). Имаше и чувство за другарство: седемдесет и пет момчета, зарязани в една сграда, означаваше, че не можеш да хвърлиш камък, без да удариш музикант с топки.

Но имаше също така и грубост, клаустрофобия, изтощение. Нямаше място, където да се уединиш, да бъдеш себе си, да бъдеш този, който си, когато никой не те наблюдава, да избягаш от представата, която другите имат за теб.

Този следобед валеше, а това беше най-лошият вариант — нямаше занимания, никой не се мотаеше навън. Общежитието направо пищеше от звуци, а нашата стая беше пълна с хора.

— Липсва ми домът — каза Ерик.

— Ти живееш на осем километра оттук. Нямаш право да го казваш пред останалите — отвърнах аз. Вършех няколко неща едновременно. Говорех с Пол и Ерик, четях „Хамлет“ и си пишех домашното по геометрия. Ерик просто блееше: лежеше по корем на пода и ни разсейваше. Асистентите на преподавателите живееха в кампуса, имаха допълнителни задължения като отговорници в общежитията и трябваше да наглеждат учениците, но беше трудно да си представим Ерик като въплъщение на авторитета; той не беше по-отговорен от нас самите.

— Вкъщи ще ми направят макарони на фурна — каза Ерик. — Но за да се прибера, трябва да заредя бензин в колата си, а нямам пари.

— Хората като теб заслужават да гладуват. — Обърнах следващата страница на „Хамлет“. — Макароните са прекалено хубави за лентяи. — Липсваха ми макароните на мама. Тя слагаше около три килограма сирене в тях и бекон от цяло прасе. Знам, че вероятно това беше подъл план да задръсти артериите ми още от ранна възраст, но въпреки това ми липсваха.

— Да не би да го прочете вътре? — попита Пол от леглото си. Той също прелистваше „Хамлет“. — Звучи много шекспировски. Нали се сещаш, „о, господарю мой, не си ти нищо друго, освен лентяй“…

Ерик се обади от пода:

— „Хамлет“ е велик.

— Майка ти е велика — отвърнах му аз. През отворената ни врата видях група момчета, тичащи и крещящи по коридора само по бански гащета. Нямах желание да разбера за какво става дума.

— Пич, просто искам да знам защо не говорят нормално тия хора — намеси се Пол. Прочете един пасаж от пиесата на глас. — Какво по дяволите, означава това? — После добави разгорещено: — Единствената част, която разбирам напълно, е тази: „… той не вярва в страхотното явление, което видяхме тук на два пъти със теб“16, защото така се чувствам, когато трябва да се срещам с жената на брат ми.

— Не е толкова зле — казах аз. — Поне е ясно, че са имали предвид следното: „Хорацио ни обвиняваше, че сме се надрусали с гъби, но ни повярва, когато и той оцапа гащите, след като видя призрака“. Не е като това тук: „… принц Фортинбрас, обзет от празен блян за превъзходство…“17.

— Та той само се надува, нали? Можете ли да обвинявате Офелия, че се самоубива след пет подобни действия? Тя просто е искала гласовете да замълчат.

Всъщност аз бях този, който искаше гласовете да замълчат. Типовете по бански надаваха бойни викове по коридора, а над нас някой тропаше с крак в ритъма на музика, която не се чуваше. През няколко стаи някакъв идиот с цигулка се упражняваше. Много силно. Като котка, която деряха жива. Главата ми пулсираше от болка.

Пол изпъшка.

— Уф, мразя тази книга. Пиеса. Каквото и да е. Не можа ли Съливан да ни даде за домашно „Гроздовете на гнева“18 или нещо друго, което е на прост английски?

Поклатих глава и пуснах томчето си с „Хамлет“ на пода. От стаята отдолу се чу крясък и после тъп удар, сякаш хвърлиха нещо по тавана.

— Поне „Хамлет“ е кратка пиеса. Ще сляза до фоайето за малко. Веднага се връщам.

Оставих Пол да се мръщи над текста си, а Ерик да се мръщи на пода и слязох по стълбите. Във фоайето също беше шумно — някакъв идиот, който свиреше по-лошо и от мен, набиваше клавишите на старото пиано, поставено там, затова излязох навън през задния вход на общежитието. Гърбът на сградата беше покрит с висок портик, поддържан от масивни колони. Дъждът продължаваше да вали силно, но не толкова, че да навява вода под покрива.

Но беше студено. Придърпах ръкавите на суичъра си надолу, за да защитя ръцете си от студа, и се загледах в хълмовете зад общежитието. Дъждът беше отнел цвета на всичко около мен, падините между хълмовете бяха запълнени с мъгла, а небето бе слязло толкова ниско, че почти се беше сляло със земята. Пейзажът пред очите ми беше стар, непроменен от векове и болезнено красив по начин, който ме караше да искам гайдата да е в ръцете ми.

Зачудих се дали Ноала ме наблюдаваше. Близо до мен, невидима, опасна. Бях потърсил в библиотеката информация за някаква по-силна защита срещу феи от желязото и записах всичко, което намерих, на ръката си, в основата на кутрето: глог, пепел, дъб, червено. Щяха да си останат само думи, докато не открия каква, по дяволите, е тази пепел и кое е това дърво.

Отдръпнах се от вратата и пристъпих напред към края на портика, по-близо до стичащата се по тухления паваж вода.

Гадост. На квадрат. Свърши се с усамотението ми.

Дребна тъмна фигура се беше облегнала на стената на общежитието, леко прегърбена, с вдигната качулка. Щях да се обърна и да се прибера вътре, но нещо във формата на тялото разкриваше, че фигурата е женска, а начинът, по който момичето беше вдигнало ръка пред лицето си, подсказваше, че плаче. А това не се вижда често в „Сюард“, момчешкото общежитие.

Момичето не вдигна глава, когато се запътих към него, но щом стигнах по-близо, разпознах обувките. Протрити черни кубинки „Док Мартинс“. Облегнах се до нея и повдигнах края на качулката й с пръст. Ди ме погледна и свали ръката си. По лицето й нямаше сълзи, но те бяха оставили следа в зачервените й очи.

— Привет, психарче — казах нежно. — Какво правиш тук, в страната на ужаса, известна като смърдящото мъжко общежитие?

Ди посегна отново към окото си, сякаш за да спре сълза, която не можех да видя. Потърка го и после протегна пръста си към мен.

— Искаш ли една мигла?

Погледнах към самотната мигла, залепнала за крайчеца на пръста й.

— Четох, че човек има ограничен брой мигли. Ако ги изскубеш всичките наведнъж, никога повече няма да ти пораснат.

Тя се намръщи към пръста си.

— Според мен си го измисли току-що.

Отпуснах се на земята с облегнат на стената гръб и обвих ръце около коленете си. Тухлите под задника ми бяха студени.

— Ако исках да измисля нещо, щеше да бъде много по-интересно от това. Наистина четох нещо такова: „Тийнейджърки скубели миглите си, за да се справят със стреса, и те повече никога не поникнали“. Не бих могъл да измисля подобна глупост.

— Ще си я сложа обратно, ако така ще се почувстваш по-добре — предложи Ди. Тя я мушна наужким в окото си, което ми припомни отново, че то е зачервено. Мразех мисълта, че е плакала. — Учителката ми по арфа е истинско чудовище. Как е твоят?

— Убих го и го изядох. Накараха ме да ходя на уроци по пиано, за да ме накажат.

Веждите на Ди се свиха притеснено по нейния уникален сладък начин.

— Не мога да си те представя да свириш на пиано.

Припомних си как по-рано днес пръстите на Ноала лежаха върху моите, а аз докосвах клавишите.

— Не мога да си представя учителка по арфа да е чудовище. Мислех си, че всички арфистки би трябвало да са някак, не знам… ефимерни.

— Четирийсет точки за думата!

— Поне петдесет. Опитвала ли си да я произнесеш по букви?

Ди поклати глава.

— Обаче е чудовище. Постоянно ми казва да си държа лактите високо повдигнати, а аз не искам и тя минава на друга вълна — как не правя нищо, както трябва, и сигурно съм се учила да свиря от идиоти, изпълняващи само народна музика. И какво, ако не искам да уча класически произведения? Ако искам да свиря само ирландски песни? Не мисля, че е задължително да държиш високо лактите си, за да бъдеш добра арфистка. — Устата й започна да се изкривява, сякаш всеки миг щеше да избухне в плач. Но нямаше начин нещо като гаден учител да накара Ди да се разплаче — тя беше много по-силна, отколкото изглеждаше. Сигурно имаше и друга причина.

Ди прехапа долната си устна, за да се овладее.

— И тъпите общежития са направо ужасни, когато вали, нали? Няма къде да се скриеш от другите.

Не можех да я попитам просто ей така какво я притеснява. Странно, като се замисля, никога не съм можел да го правя — затова само въздъхнах и изпънах ръка над главата й като покана. Тя не се поколеба дори за секунда, преди да се примъкне по-наблизо и да отпусне глава на гърдите ми. Чувах дишането й — по-дълбоко от моето, по-тежко. Прегърнах я през раменете и облегнах главата си на стената. В ръцете ми Ди беше топла, истинска и едновременно нереална. Струваше ми се, че са минали поне хиляда години, откакто не я бях прегръщал.

Затворих очи и се запитах какво ли би си помислил някой, ако излезеше навън и ни видеше така. Че сме гаджета? Че Ди ме обича и се е измъкнала от общежитието си, за да дойде при мен? Или ще разберат истината — че прегръдката ни не означава нищо. Мислех си, че между нас има нещо, но това беше преди лятото, преди Люк. Какъв глупак съм бил.

Желанието ме убиваше. Желанието да я държа в ръцете си, сълзите й да попиват в тениската ми, да означавам същото за нея, каквото тя значеше за мен. Ако имахме това помежду си, ако тя наистина ми беше гадже, щях да я попитам защо плаче. Защо седи под колоните на портика на моето общежитие, а не на своето. Дали е видяла Ноала. Дали всъщност тя е причината Ноала да дойде тук.

Но не можех да я попитам нищо.

— Говори ми — обади се Ди с приглушен глас, все още заровила лице в тениската ми.

Помислих, че не съм дочул правилно. Отворих очи и се загледах в сивите, плътно спускащи се над земята облаци.

— Какво?

— Просто кажи нещо, Джеймс. Искам да чуя гласа ти. Бъди забавен. Просто говори.

В момента не се чувствах много способен на това.

— Аз винаги съм забавен.

— Тогава бъди такъв, какъвто си винаги.

Не можех.

— Защо плачеше?

Но тя не ми отговори, защото не зададох въпроса си на глас.

Истината беше, че бях прекалено благодарен за присъствието й, за да насилвам късмета си, задавайки въпроси, които можеха да я прогонят. Затова почнах да дрънкам за часовете си, за глупостите на Пол, за „Доритос“ и сутрешни аларми и бях невероятно забавен и несериозен, но дори когато тя най-накрая се разсмя, продължавах да умирам от желание по всичко, от което ме беше лишила. Умирах от желание по нея.