Балада

Джеймс

Поредният болезнено красив есенен ден в земята на училищата, изписвани с тире; дърветата бяха все още зелени в долината, но откъм северната страна на хълмовете и на заобикалящите ни планини листата бяха започнали да почервеняват и пожълтяват. Съчетанието изглеждаше някак фалшиво, неестествено, като че ли беше архитектурен модел, а не реалност. Бях надул уредбата в колата си неприлично силно и може би затова не чух, че телефонът ми звъни; едва когато видях с периферното си зрение, че екранът му свети, осъзнах, че някой ме търси.

Може би беше Ди, най-накрая.

Грабнах го от седалката до мен, където го бях метнал, и погледнах номера. Майка ми. Сложих телефона на таблото и пуснах високоговорителя.

— Да.

— Джеймс?

— Да!

— Кой е?

— Скъпият ти син, мамо. Плодът на твоята утроба. Семето от слабините на баща ми, след като първо съм бил само блясък в очите му…

Майка ми ме прекъсна:

— Звучиш неясно, сякаш си в тунел.

— Шофирам.

— В тунел?

Протегнах се и придърпах телефона по-близо.

— Пуснал съм те на високоговорител. Така по-добре ли е?

— Не съвсем. Защо шофираш? Не си ли на училище?

Закачих телефона на козирката против слънце пред мен.

Все още бе шумно, но това беше най-доброто, което можеше да получи.

— Щом знаеш, че съм на училище, защо ми звъниш?

— Да не би да бягаш от час?!

Присвих очи към уличните табели. На една от тях пишеше „Историческият център на град Галън, Вирджиния“ (помислих си, че споменаването на щата е излишно, защото всеки, който е дошъл дотук, би трябвало да помни къде се намира) и имаше стрелка, сочеща наляво.

— Не, мамо. Бягането от час е за неудачниците, които ще влязат в затвора, след като не успеят да си намерят добра работа.

Мама замлъкна, разпознавайки собствените си думи — нищо чудно, все пак ги произнесох и с характерния й леко писклив глас и слаб шотландски акцент.

— Прав си, извинявай — призна тя. — Е, какво правиш тогава?

Отговорих й, без да спирам да оглеждам колоритната, но доста тясна и пуста главна улица на Галън:

— Отивам на урок. Преди да попиташ, урокът ми е по гайда. Преди да попиташ, не, в „Торнкинг-Аш“ нямат постоянен преподавател по гайда. Преди да попиташ, нямам никаква представа защо дават стипендия на ученик, чийто основен инструмент е гайда, като се има предвид отговорът на въпрос номер две. — От всички ученици в „Торнкинг-Аш“ се изискваше да имат два кредита за музикално изпълнение, за да развием уменията си и успешно да впечатлим университетите. Така че се налагаше да ходя на уроци по гайда.

— Е, кой е този човек? Добър ли е? — гласът на мама беше изпълнен със съмнение.

— Мамо. Не искам да мисля за това. Ще се депресирам, а знаеш, че предпочитам да показвам на света безстрашно и щастливо лице.

— Припомни ми защо си там, ако не е заради гайдата?

Знаеше много добре, но искаше аз да го кажа. Ха. Двойно ха. Нула шанс.

— Използвай майчината си интуиция. Ей. Май открих мястото. Трябва да вървя.

— Обади ми се — каза мама. По-късно. Когато не си толкова сладкодумен.

Паркирах пред „Музикалната школа на Евънс-Браун“ Бях започнал да си мисля, че даването на имена с тире на разни места е традиция в този град.

— Добре. Да ти звънна ли, когато стана на трийсет?

— Млъквай. — Гласът на мама беше станал гальовен и за миг ме връхлетя разтърсващо, почти детинско чувство на носталгия по дома. — Липсваш ни. Пази се. И ми се обади по-късно. Не е нужно да чакаш до трийсет години.

Съгласих се и затворих телефона. Извадих калъфа на гайдата си и се запътих към музикалния магазин. Въпреки неприятния зеленикав цвят отвън (като в болница), вътре беше уютно и приканващо, с тъмнокафяв килим и златистокафява облицовка по стените, на които бяха окачени множество китари. Възрастен мъж, който изглеждаше така, сякаш бе преживял доста неща през 60-те и още не се бе съвзел оттогава, четеше списание „Ролинг Стоун“ зад щанда. Когато погледна към мен, видях, че сивата му коса се спуска на гърба му в дълга плитка.

— Идвам за урока — казах аз.

Той погледна към нещо на щанда; докато го правеше, имах време да проуча татуировките по ръцете му — най-голямата беше цитат от една от по-радикалните песни на Джон Ленън.

— Колко е часът? — попита мъжът.

Показах му часовника на ръката си. Той присви очи, като видя част от изписаните думи по нея.

— Три часът? Дошъл си навреме.

Погледнах към часовника на стената зад него, заобиколен от флайъри и пощенски картички. Оставаха две минути до три. Малко се подразних, че не оцени по-възторжено точността ми, все пак бях ученик, а това не е много характерно за тийнейджърите.

— Нагоре по стълбите. — Старото хипи посочи към задната част на магазина. — Потърси в някоя стая Бил. Не можеш да сбъркаш, той е единственият преподавател тук.

— Благодаря, друже — казах аз, а хипито ми се усмихна. Тръгнах по скърцащите, покрити с килим стълби към втория етаж; там беше по-горещо, отколкото сигурно е в ада, и миришеше на пот и нерви. В тъмния тесен коридор имаше три врати и Бил се намираше зад номер две. Бутнах вратата, за да я отворя по-широко; стаята беше облицована с плочки, а старите дървени столове изглеждаха така, сякаш бебета тигри си бяха острили ноктите по тях години наред. На един от тях седеше човек със сивкавокестенява коса; ужасно много приличаше на Джордж Клуни. Мислех да му го кажа, но после реших, че ще бъде прекалено.

— Hola. Аз съм Джеймс.

Той не се изправи, но се усмихна достатъчно приятелски, пое ръката ми и я стисна здраво, а после посочи към стола срещу себе си.

— Аз съм Бил. Какво ще кажеш да извадиш гайдата си и да ми изпълниш нещо, за да преценя на какво ниво си? Освен ако не си нервен — можем да поговорим първо, но ако се отпуснем в разговори, половин час ще бъде крайно недостатъчен за урок.

Пуснах калъфа на земята и приклекнах до него, за да отворя закопчалките.

— Не, няма нужда. Свиренето ми звучи добре. — Докато вадех гайдуницата, която използвах за репетиции, и надувах меха10, поглеждах от време на време към Бил. Той беше извил леко главата си на една страна и четеше налепените по калъфа ми стикери: „Пази се, когато си край дракони“, „Защото си хрупкав и вкусен с кетчуп“, и други детински глупости. Хвърлих му още един поглед. Гайдуницата му беше поставена близо до стола му — лъскава, блестяща и чиста; моята беше захабена, с многоцветни ярки лепенки, покриващи отчасти дупките й, за да звучи по-добре. Раменете му бяха изпънати и равни; едно от моите винаги беше леко по-високо от другото от прекалено честото свирене. Калъфът му изглеждаше почти нов; моят беше като минал няколко пъти през ада. Започна да ми просветва, че това ще бъде чиста загуба на време, особено след като видях как очите му се разшириха при вида на учебната ми гайдуница.

Прибрах инструмента обратно в калъфа. Скромната т.нар. учебна гайда е простичка пластмасова версия на истинските гайди и най-голямата й добродетел е, че е стократно по-тиха — така имаше сто пъти по-малка вероятност да оглушееш, докато репетираш в тясно помещение. А и е дяволски по-лесно да се свири на нея чисто физически — няма го цялото това напъване-духане-изкарване-на-целия-въздух-от-дробовете. Освен това звучеше като умираща гъска; за зашеметяващо впечатление ти трябва истинска гайда. Така че се протегнах за втори път към калъфа си.

— Ами… Имаш ли нещо против да посвиря малко на истинската си гайда, а? Трудно е да намериш място за репетиране в кампуса и имам чувството, че не съм я вадил от векове от тази кутия.

Бил изглеждаше леко изненадан, но сви рамене.

— Добре, щом искаш. В момента тук няма други ученици. Както ще ти е най-удобно. Какво ще ми изсвириш?

— Не съм сигурен още. — Извадих гайдата си; миризмата на кожа и дърво ми беше така близка и позната, сякаш бе моята собствена. Ручилата пасваха идеално на рамото ми; в мига, в който звукът излезе от тях, осъзнах колко шумни можеха да бъдат наистина, особено в тази малка стая. Трябваше да си донеса тапите за уши.

Бил ме наблюдаваше как настройвам инструмента си, част по част, и оглеждаше стойката ми… Първоначално смятах да започна с нещо бавно, а после да завърша с толкова неземно парче, че да го накарам да целуне обувките ми, но гайдата звучеше ужасно силно в малката стая и накрая просто исках това да свърши. Впуснах се в един от любимите си рилове, почти невъзможна за изпълнение завъртяна минорна мелодия, която можех да изсвиря и насън. Бързо. Чисто. Съвършено.

Лицето на Бил беше абсолютно безизразно. Никаква емоция, нищо. Сякаш бях отвял изражението му с високите децибели на гайдата си. Свалих я от раменете си.

— Няма на какво да те науча — поклати глава той. — Но ти го знаеше, когато дойде тук, нали? Мисля, че едва ли има някой в целия окръг, който може да те научи на нещо. Може би и в целия щат. Ходиш ли по конкурси и състезания?

— До това лято, да.

— Защо спря?

Свих рамене. По някаква причина не ми беше приятно да му казвам.

— Спечелих каквото исках. Стана ми скучно след това.

Бил отново поклати глава. Очите му изучаваха лицето ми; можех да позная какво си мисли, защото те винаги мислеха едно и също: „Толкова си млад, а аз съм толкава стар…“ Гласът му беше спокоен:

— Ще се свържа с училището. Ще ги информирам, за да решат какво да правят. Но и те са го знаели още преди да те вземат при тях, нали?

Хванах гайдата под мишница.

— Аха…

— Трябва да кандидатстваш в „Карнеги Мелън“. В този университет има специалност гайда.

— Не се бях сещал — отвърнах аз. Той не обърна внимание на сарказма ми.

— Трябва да помислиш за това, като приключиш тук. — Бил ме гледаше как прибирам гайдата си. — За теб би било загуба на време, ако просто отидеш в някоя музикална академия.

Кимнах му замислено, оставих го да направи още няколко умни забележки, после стиснах ръката му за довиждане и излязох от стаята. Изпитвах разочарование, макар да не трябваше. Нима можех да очаквам нещо друго?

Едно момиче седеше на бордюра на тротоара, когато излязох от музикалния магазин. Бях в толкова гадно настроение, че нямаше да я погледна повторно, ако не беше приседнала на сантиметри от колата ми. Макар да бе обърната с гръб към мен, всичко в нея направо крещеше ох, колко ми е скучно!

Поставих калъфа на гайдата на задната седалка, като се постарах да вдигна максимално шум, за да схване тя картинката — нали знаете, че ще я прегазя, ако не се премести, когато подкарам колата си.

Но момичето не помръдна въпреки тряскането на вратите и пуфтенето ми, така че заобиколих колата и застанах пред нея. Тя все още седеше неподвижно, с повдигнато към следобедното слънце лице и затворени очи, преструвайки се, че не ме забелязва.

Може би посещавахме заедно някои часове и се предполагаше да я разпозная. Ако беше ученичка, определено не спазваше характерния за тукашните момичета дрескод — носеше тясна риза в телесен цвят с щампи, наподобяващи изписани на ръка думи, и дънки тип „клош“, а под широките крачоли се показваха гигантски платформи с дървени подметки. И все пак най-забележителното нещо в нея беше косата й: къдрава, или по-скоро разрошена руса коса, дълга отпред, но подстригана късо и скосено отзад.

— Скъпа моя — казах възможно най-любезно и леко превзето, — задните ти части блокират пътя ми. Смяташ ли, че можеш да си седиш и да безделничиш на около метър по на юг, за да мога да се махна оттук?

Очите й се отвориха рязко.

Сякаш ме поляха внезапно и ледена вода. По всеки милиметър от кожата ми ме побиха тръпки и в главата ми зазвуча зловеща мелодия — нещо странно ще се случи. Събитията от изминалото лято нахлуха неканени в мислите ми.

Момичето — ако беше наистина такова — ми хвърли бърз поглед с пламтящите си сини очи, които изглеждаха още по-блестящи заради тъмните сенки под тях; имаше вид на безкрайно отегчена от живота.

— Чакам те от цяла вечност.

Когато проговори, уханието на дъха й ме обгърна като плътен облак — аромат на събуждащи се за живот горски цветя, току-що отшумял дъжд и дим от далечен горски огън. Чувство за наближаваща опасност ме прободе право в стомаха. Реших да рискувам с един въпрос:

— „Цяла вечност“ като „няколкостотин години“ или като „от началото на урока ми“?

— Не се ласкай — отвърна тя и се изправи, изтупвайки с ръка прахта от дупето си. С гигантските си платформи ставаше много висока, почти колкото мен, и можеше да ме погледне директно в очите. От толкова близо почти се задушавах от уханието й. — Само половин час де, но той ми се стори като няколко века. Хайде.

— Леле! Какво искаш?

— Закарай ме до училището.

Добре. Значи може и да я познавам. Отнякъде. Опитах се да си я представя как седи в класната стая, в който и да е от класовете, които посещавах, някъде в кампуса, но нямах успех. Представих си я как танцува на горска поляна около младеж, когото току-що е принесла в жертва на древен езически бог. Картината изглеждаше много по-добре.

— Ъъъ… До „Торнкинг-Аш“ ли?

Тя ми хвърли смразяващ поглед.

Погледнах към клош панталоните й.

— Просто не си спомням да съм срещал такова очарователно създание като теб сред съучениците си.

Момичето се усмихна при думата „създание“ и отвори вратата на колата.

— Зарежи глупостите. Хайде, тръгвай.

Загледах се в колата, след като тя седна отпред и затръшна вратата. Преди аз бях наглецът, който шокираше и изкарваше хората извън нерви. Момичето ми махна нетърпеливо през прозореца.

Замислих се дали качването в колата при нея е лоша идея. След пълното с интриги, катастрофи с коли и феи лято вероятно беше.

Качих се.

Радиото се включи веднага след като запалих двигателя и момичето направи гримаса.

— Леле. Слушаш големи глупости. — Натисна едно от копчетата и от радиото се понесе някакъв шеметно бърз рил. Дисплеят показваше, че честотата е 113.7. Не съм ракетен специалист (само защото ракетите не ме интересуват, не че не мога да бъда!), но не мисля, че се предполагаше радио в кола да прави това от само себе си.

— Добре — казах най-накрая и потеглих. — Значи отиваш в „Торнкинг-Аш“. Как ти беше името?

— Не съм ти го казвала — отвърна тя. Събу платформите си и вдигна босите си крака на таблото на колата. — Само те помолих да ме откараш до там.

— Колко съм глупав. Разбира се. А как се казваш?

Момичето погледна към ръцете ми на волана, сякаш търсеше отговора на този въпрос сред думите, изписани по тях. Лицето й стана сериозно.

— Ноала. Не, Елеонора. Не, Поли. Не, чакай. Ноала ми харесва най-много. Да, нека да бъде Ноала.

Произнесе името, като че ли в него имаше много „о“-та: Ноооооооала. Усмихваше се леко, по онзи самодоволен начин, който предпочитам да виждам на моето лице.

— Сигурна ли си, че си се спряла на правилното име?

Тя изучаваше внимателно ноктите на ръката си, а после захапа единия си пръст.

— Привилегия на жената е да променя мнението си.

— Ти жена ли си? — попитах аз.

Ноала ми хвърли мрачен поглед.

— Не си ли чувал, че е грубо да питаш такива неща?

— Да. Колко неразумно от моя страна. Е, срещали ли сме се преди?

Тя махна с ръка към мен.

— Млъкни, моля те. Опитвам се да слушам. — Отпусна облегалката си назад и се взря за секунда в тавана на колата, след което притвори очи. Хрумна ми ужасната мисъл, че не слушаше музиката, звучаща по радиото, а някаква друга, далечна мелодия, която само тя можеше да чуе. Продължих да карам, но от време на време поглеждах към нея. Следобедната слънчева светлина влизаше в колата през страничния прозорец и осветяваше галактиката от лунички по бузите й. Те изглеждаха съвсем неуместни на лицето й. Много невинни. Много човешки. И тогава Ноала отвори очи и каза:

— Значи си гайдар.

Това не трябваше да бъде някакво свръхестествено наблюдение. Всеки, който е седял на тротоара пред улицата, когато свирех за Бил, щеше да ме чуе, ако имаше уши. И все пак усетих — или по-скоро си представих, че усещам — скрития намек в думите й.

— Да. При това страхотен.

Ноала сви рамене.

— Щом казваш.

Погледнах я; тя се усмихваше по много особен начин.

— Просто се опитваш да ме ядосаш.

— Казвам само, че съм чувала и по-добри. — Извърна лице към мен и усмивката й изчезна. — Чух разговора ви, гайдарю. Тук не могат да ти предложат нищо. Искаш ли да станеш по-добър в това, което правиш?

Чувството за опасност, което от няколко минути ме пробождаше лекичко от време на време в стомаха, сега направо разряза вътрешностите ми.

— Глупав въпрос. Вече знаеш отговора, иначе въобще нямаше да ме питаш.

— Мога да ти помогна.

Присвих очи и се постарах внимателно да подбера думите си.

— И как ще стане това?

С периферното си зрение видях как Ноала се изправя на седалката си, а след миг почувствах дъха й в ухото си.

— Ще ти прошепна тайни, които ще променят живота ти.

Отдръпнах главата си и я наклоних на другата страна, преди уханието на дъха й да ме заплени. Беше ми толкова студено, че побилите ме тръпки ги побиха тръпки.

— И ще го направиш напълно безкористно, убеден съм.

— Знаеш ли, това, което ще получа от теб, не може да се сравнява с това, което ще ти дам. Дори няма да забележиш какво ще взема от теб, а ще станеш най-добрият гайдар, живял някога на този свят.

— Да бе. — Всички истории, които знаех за сделки с дявола и други подобни създания, преминаха през главата ми и вече бях сигурен, че трябваше да обмисля малко по-сериозно решението си да се кача в колата с това момиче.

— Виж, поласкан съм. Но ще ти откажа. — Приближавахме училището. Чудех се какво ще направи тя, когато стигнем там. — Щастлив съм от нивото си. Като за мен съм си достатъчно страхотен. Искам да измина пътя си сам, какъвто и да е той. Така че сделка няма да има. Освен ако не предложиш някакъв вариант, при който мога да се откажа в срок от трийсет дни, без да ти дължа нищо и без да ти давам номера на кредитната си карта.

Ноала ми се усмихна с нещо средно между гримаса и сърдито озъбване.

— Доста грубо е от твоя страна да отхвърляш помощта на някой като мен. Самонадеяните кретени като теб рядко получават такива предложения.

— Поне го направих мило, нали? Признай си — изпротестирах аз.

— Дори не го обмисли.

— Направих го. Забеляза ли паузата? Преди няколко секунди? Това бях аз, обмислящ отново предложението ти. И отговорът ми все още е „не“.

Тя изръмжа и пъхна стъпалата си в гигантските си платформи.

— Спри колата. Тук слизам.

— Ами училището?

Пръстите на Ноала бяха впити в дръжката на вратата.

— Не прекалявай, Джеймс Морган. Пусни ме да сляза и обещавам да не ти откъсна главата.

В гласа й имаше сурова жестокост, която ме накара да й повярвам. Отбих колата встрани на пътя на място, където и от двете страни имаше дървета. Ноала се опита да се пребори неуспешно с дръжката, а после ми се сопна:

— Ключалката, идиот такъв!

Вратите се заключваха автоматично. Натиснах копчето за отключване и тя блъсна вратата, за да се отвори. Излезе от колата, обърна се и впери отново сините си очи в мен. Когато проговори, гласът й беше изпълнен с пренебрежение:

— Мисля, че пропусна възможността да разбереш на какво бих могла да те науча. Самодоволно копеле.

Затръшна вратата, а аз потеглих рязко, преди да си е променила мнението. Погледнах в огледалото за обратно виждане, но на пътя имаше само изсъхнали листа, понесени от вятъра в причудлива цветна вихрушка.