Балада

Ноала

Джеймс бутна червената врата на „Бриджид Хол“ и отстъпи встрани, за да вляза вътре първа.

— Не — казах аз. — Първо дамите.

Той ми хвърли смразяващ поглед, което беше освежаваща промяна в сравнение с предишното му напрегнато изражение.

— Очарователно.

Но въпреки това влезе пред мен. Сгъваемите столове бяха разположени по същия начин като последния път, когато бяхме тук, и Джеймс мина по пътеката между тях с разперени ръце.

— Добре дошли, дами и господа — каза той; лицето му беше красиво осветено от леката светлина, влизаща през заскрежените прозорци зад гърба му. — Аз съм Иън Евърет Джохан Кембъл, трети и последни.

— Прожекторът те следи, докато вървиш по пътеката — прекъснах го аз, пристъпвайки след него.

— Надявам се, че ще задържа вниманието ви — продължи Джеймс. Престори се, че прави пауза и целува ръката на въображаемата дама, седяща на някое от външните места. — Трябва да ви кажа, че това, което ще видите тази вечер, е напълно истинско.

— Тичаш нагоре по стълбите — казах аз. — Музиката започва веднага щом стигнеш до първото стъпало.

Джеймс се затича по стъпалата, от слабата светлина на сцената косата му изглеждаше по-червена, отколкото беше в действителност. Когато стигна до средата, проговори отново:

— Може да не е изумително, нито пък шокиращо, може да не е скандално, но ще ви кажа без всякакво съмнение: то е истина. И за това… — направи пауза.

— Музиката спира — казах аз.

Джеймс затвори очи.

— … най-искрено съжалявам.

Присъединих се към него на сцената.

— Когато играете сцената, в която те извикват и казват какъв си в действителност, някой ще трябва да подаде музика, подходяща за репликата. Не забравяй този момент.

Последва мълчание — само секунда по-дълго, отколкото очаквах — и после Джеймс каза:

— Ти ще пуснеш музиката. — Паузата ми подсказа, че не беше сигурен в думите си. Не знаеше дали това ще бъде възможно след тази вечер. Нито пък аз.

Просто не бях сигурна, че съм създадена за щастлив край.

— Добре — казах след толкова дълбоко мълчание, че в него можеше да изпуснеш цял камион. — Да, разбира се. — Отново бях уморена. Бях доста сериозно отпаднала, сякаш ако този път заспях, повече нямаше да се събудя. Джеймс гледаше през прозореца към умореното следобедно слънце с присвити и далечни очи. Знаех, че усеща напрежението на настъпващия Хелоуин толкова силно, колкото и аз.

— Ще изсвириш ли моята песен? — попитах го аз.

— Ще ме накажеш ли, ако сбъркам?

Седна на пианото, без да дочака отговора ми. Стойката му не беше съвсем идеална като на истински пианист, но раменете му бяха отпуснати напред, а китките му имаха правилна позиция над клавишите.

— Просто се притеснявам, че не мога да го направя без теб.

— Лъжец — отвърнах аз. Но отидох до него и се наместих в скута му, както първия път. Ръцете му ме обгърнаха, докато присядах на ръба на пейката, тялото ми прие неговите очертания. Както преди, поставих дланите си върху неговите и ръцете ми прилепнаха плътно по тяхната линия. Гръбнакът ми се изви в същата форма като неговия. Този път обаче той притисна лице в косата ми и си пое дълбоко дъх; жест, който толкова неудържимо изразяваше желание, че не беше нужно да чета мислите му.

После измъкна ръцете си и ги постави върху моите пръсти, за разлика от предишния път. Клавишите на пианото бяха затоплени от допира му, сякаш бяха живи.

— Джеймс — казах аз.

Той взе ръката ми в своята, все още изписана с мастилени думи, и притисна един от пръстите ми върху клавиша.

Толкова силно исках да чуя звук, че цялото ми тяло крещеше от болка.

Клавишът прошепна, когато го докоснах, а после изсъска и се върна в обичайното си състояние. Нямаше звук.

— Скоро — каза Джеймс. — Скоро ще можеш да свириш като мен. И по-добре.

Дълго гледах пръстите ни — отпуснати един до друг върху клавишите, седях неподвижно облегната на гърдите му, а после затворих очи.

— Те ще направят нещо на Ди тази вечер — промълвих най-накрая. — Затова Елинор ти е казала как да запазиш спомените ми. Иска да бъдеш при моята клада, вместо да се опиташ да намериш Ди.

Джеймс не отговори. Зачудих се дали наистина съм го казала на глас.

— Джеймс, чу ли ме?

Гласът му беше спокоен.

— Защо ми го казваш?

Бях мислила какво ще ми отговори, но този вариант не ми беше хрумнал.

— Какво?

Той изговори всяка дума много отчетливо, сякаш му причиняваше болка:

— Защо ми го казваш?

— Защото я обичаш — отговорих тъжно.

Джеймс отпусна чело на рамото ми.

— Ноала. — Но не каза нищо повече.

Останахме така толкова дълго, че снопът лъчи, спускащ се през прозореца, стигна до пианото и извървя пътя от най-високите ноти до мястото, където ръцете ни все още лежаха върху клавишите.

— Какво означава името ти? — попита най-накрая Джеймс. Челото му все още беше положено на рамото ми.

Потрепнах при звука на гласа му.

— Мрачната песен на желанието.

Джеймс извърна лицето си и ме целуна по шията. Целувката му ме уплаши, защото беше много тъжна. Не знам защо си помислих така, но можех да го почувствам. Той се изпъна и ме придърпа да се облегна на гърдите му. Склопих натежалите си очи и го оставих да ме залюлее, а дишането ми се нагоди към ритъма на сърцето му.

— Не заспивай, Изи — каза Джеймс и аз отворих очи. — Не мисля, че трябва да заспиваш.

— Не спях — възмутих се престорено, но очите ми направо залепваха и не можех да си спомня колко време са били затворени.

Ръцете на Джеймс ме притиснаха силно точно под гърдите.

— Сърцето ти все едно ще изхвръкне. Като на уплашен заек.

Животните с бързо биещи сърца живеят по-кратко. Зайците, мишките, птиците… Сърцата им сякаш тичат с все сила към края. Може би всички имаме определен брой удари на сърцето и ако то бие два пъти по-бързо, ще ги изразходваме за много по-кратко време в сравнение с обикновените хора.

— Да вървим — казах аз.

— Готова ли си?

— Да вървим — повторих. Исках да приключа с това.